коридора.
— Какво е станало?
В държанието на войника, който излезе напред, за да обясни нещата, имаше нещо неестествено. Говореше толкова бързо, че думите му се сливаха в едно.
— От известно време небето над Киномото е червено. Нашите съгледвачи току-що се върнаха от връх Хигашино…
— По-накратко! Само най-важното! — сряза го Менджу.
— Хидейоши е пристигнал от Огаки. Войската му вече е вдигнала на крак цялата околност на Киномото — отвърна човекът на един дъх.
— Какво? Хидейоши ли?
Разтревожени, мъжете бързаха да съобщят за станалото и на самия Кацуие. Той обаче вече беше чул разговора и излезе в коридора.
— Чухте ли какво казаха тези хора преди малко, господарю?
— Чух — отвърна Кацуие.
Лицето му бе дори по-бледо, отколкото в началото на вечерта.
— Така е — продължи той. — Хидейоши направи същото и когато беше на поход в западните области.
Както можеше да се очаква. Кацуие остана спокоен и се опита да успокои и тези наоколо си. Не можеше обаче да скрие какво мисли. От по-рано предупреждаваше Генба и — при начина, по който сега говореше — изглеждаше почти горд, че опасенията му са се оказали напълно оправдани. Но това бе и гласът на смелия пълководец, когото на времето наричаха Демона Шибата. Сега той предизвикваше по-скоро съжаление.
— Вече не мога да разчитам на Генба. Отсега нататък ще трябва да се бием сами за себе си. Не се тревожете и не се колебайте. Трябва да се радваме, че Хидейоши най-сетне идва.
Събра военачалниците, седна на походното си столче и се зае да дава разпореждания за разпределението на отрядите. В държанието му се долавяше младежка сила. Да дойде Хидейоши изглеждаше съвсем слабо вероятно; сега, когато вероятността се превърна в действителна заплаха, целият лагер изпадна в объркване. Мнозина напуснаха местата си под предлог, че са болни, други не се подчиняваха на заповедите, а много войници просто побягнаха объркани и уплашени. Положението беше печално — от седем хиляди души останаха едва три.
Това бе същата войска, която потегли от Ечидзен с твърдата решимост да срази Хидейоши. Сега тези хора се отказваха готови да побегнат при първата същинска заплаха от негова страна.
Какво ги доведе до такова положение — та те бяха над седем хиляди? Едно-единствено нещо — липсата на твърдо ръководство. При това действията на Хидейоши се оказаха и неочаквано бързи и с това ги стреснаха още повече. Започнаха да се ширят слухове и лъжливи новини, които само подсилиха общия страх.
Свидетел на грозното объркване на отрядите си, Кацуие не просто се обезсърчи, а направо изпадна в гняв. Стисна зъби и сякаш не можеше да се сдържи гласно да изрази пред офицерите наоколо своето възмущение. Тези пък първо сядаха, после ставаха на крака, след това започваха да крачат наоколо, но така и изобщо не успяваха да се успокоят. Нареждания от него бяха предадени на два или три пъти по поделенията, но оставаше неясно дали са изпълнявани.
— Защо сте толкова стреснати? — обърна се Кацуие с укор към заобиколилите го. — Успокойте се! Който изоставя мястото си и пръска лъжливи слухове, само кара хората ни тук да се объркат още повече. Всички ще бъдат наказвани за това — предупреди строго той.
Няколко от подчинените му изтичаха за пореден път при войската, за да разгласят заповедта. Дори и след това обаче Кацуие продължи да вика с попресипнало гърло:
— Не се плашете! Не се стряскайте!
Вместо да спре объркването обаче, той просто добавяше и своя глас към общата шумотевица.
Почти се съмваше.
Бойните възгласи и мускетната стрелба, пренесли се сега от Шидзугатаке към западния бряг на езерото Його, ехтяха над водата.
— Както вървят нещата, Хидейоши скоро трябва да е тук!
— Най-много до пладне.
— Какво?! Нима мислиш, че ще чакат дотогава?
Страхът се засилваше все повече и повече и най-сетне завладя целия лагер.
— Враговете трябва да са към десет хиляди!
— Не, струва ми се, че са двайсет!
— Какво? При силата, която показват, трябва да се поне трийсет хиляди!
Войниците изпадаха в плен на собствената си боязън. След малко се пръсна и слух, който изглеждаше твърде достоверен.
— Маеда Инучийо минал на страната на Хидейоши!
При това положение военачалниците на Шибата вече не можеха да овладеят своите отряди. Най-сетне Кацуие се качи на седлото, обиколи яздешком Кицунедзака и лично се опита да усмири хората в отделните малки укрепления. Явно бе стигнал до извода, че е безполезно да разпраща заповеди чрез пълководците.
— Всеки, който безпричинно напусне лагера, ще бъде веднага посечен — изкрещя той. — Всички бегълци да се настигат и застрелват! Който пръска слухове или подрива бойния дух на хората, ще бъде убит на място!
Нещата обаче вече стигаха дотам, че дори решимостта на самия Кацуие не можеше да промени нищо. Повече от половината от седемте хиляди войници бяха побягнали, а останалите едва се сдържаха да не ги последват. При това те вече нямаха вяра в собствения си главнокомандващ. Загубил уважението им, сега дори и Демонът Шибата не можеше да убеди никого със своите заповеди.
Кацуие подкара коня си назад към главния лагер, който противникът вече нападаше.
„Ето, помисли си, и моят край дойде…“ При вида на обезсърчената войска той осъзна пълната безнадеждност на положението. Въпреки това яростта продължаваше да го тласка отчаяно напред, към смъртта. Лагерът му посрещна утрото, осеян с разпръснати тук-там хора и коне.
— Насам, господарю. Останете само за миг тук.
Двама войници хванаха Кацуие от двете страни за бронята, сякаш се опитваха да задържат едрото му тяло на крака.
— Не ви подхожда да не владеете така себе си.
Изведоха го насила през водовъртежа от хора и коне, вън от главната храмова порта. После закрещяха отчаяно на останалите наоколо:
— Бързо доведете коня му! Къде е конят на господаря?!
Междувременно и самият Кацуие завика:
— Няма да отстъпвам! За кого ме мислите?! Няма да побягна оттук!
Думите му ставаха все по-яростни. Погледна към офицерите, които така и не го пускаха отстрани, и кресна:
— Защо правите това? Защо ми пречите да нападна заедно с останалите? Вместо да ме задържате, защо и вие не нападнете врага?
Някой доведе кон. До него застана войник, който държеше в ръка красивия пълководчески флаг, извезан със златния герб.
Кацуие заклати глава и продължи да крещи, но хората около него бързо го накараха да седне на седлото. Нямаше време за губене. Внезапно предводителят на оръженосците, Менджу Шосуке, младеж, който никога досега не се бе отличавал в сражение, се завтече напред и се просна по очи пред коня на Кацуие.
— Моля ви, господарю! Позволете да взема вашето пълководческо знаме.
Тази молба означаваше, че Шосуке желае да поеме ударите на противника върху себе си.
Той не каза нищо друго, само остана коленичил пред Кацуие. У него не личеше отчаяната решимост на човек, готов да приеме смъртта — външно изглеждаше досущ като всеки друг път.
— Какво? Искате да ви отстъпя пълководческото знаме?
