От гърба на коня си Кацуие впери изненадан поглед в Шосуке. Военачалниците наоколо му също се втренчиха като поразени в младежа. Към малцина от личните си служители Кацуие се бе отнасял така хладно като към това момче.
Самият господар явно очакваше съвсем различни последствия от това свое отношение. И въпреки това същият този Шосуке сега му предлага да остане на негово място.
Над лагера духаше студеният вятър на поражението. За Кацуие бе непоносимо да вижда нерешителността на своите подчинени. Страхливците, захвърлили оръжие и побягнали, съвсем не бяха малко на брой, а на мнозина тъкмо от тези хора Кацуие бе гледал доброжелателно и ги бе дарявал с милостта си в продължение на дълги години. Като се сетеше за това, не успяваше да сдържи сълзите си.
Но каквито и да бяха мислите му, сега той заби шпори в ребрата на коня и с гръмогласен рев прогони израза на болка от лицето си.
— Какво говорите, Шосуке? Как може вие да умрете, а на мен времето още да не е дошло? Дръпнете се!
Шосуке отскочи от вдигналия се на задни крака кон, но го сграбчи за поводите.
— Нека тогава да бъда заедно с вас.
Въпреки съпротивата на Кацуие, Менджу го отведе настрани от бойното поле и бързо тръгна в посока към Янагасе. Мъжът с пълководческото знаме и останалите служители наобиколиха коня и не му дадоха да се върне назад.
Първите редици на Хидейоши обаче вече бяха си пробили път при Кицунедзака. Щом видяха златовезаното знаме, което се отдалечаваше на отсрещния склон, те забравиха за войниците на Шибата наоколо, които още продължаваха да им се противопоставят.
— Това е Кацуие! Не му давайте да се измъкне!
Тълпа от бързоноги стрелци се скупчи наедно и затича към мястото, където се вееше флагът.
— Тук ще се сбогуваме с вас, господарю!
С тези прощални думи военачалниците, които досега придружаваха Кацуие в бягството му, се обърнаха назад и се втурнаха право срещу копията на преследвачите. Скоро земята се осея с труповете им.
Менджу Шосуке също се беше обърнал, за да посрещне вражеския пристъп, но сега отново се завтече след коня на господаря си и завика подир него:
— Знамето… моля ви… нека го държа аз!
Тъкмо бяха минали през Янагасе.
Кацуие спря коня и взе златовезаното пълководческо знаме от човека до себе си. Навяваше му толкова много спомени — някога се бе вяло в неговите станове през време на битка и бе разнасяло славата на „Демона Шибата“.
— Ето, Шосуке. Носете го при войниците!
И с тези думи той подхвърли флага към младежа.
Шосуке се приведе и сръчно пое дръжката.
Преливаше от радост. Развя веднъж знамето и отправи към отдалечаващия се Кацуие своите последни думи:
— Сбогом, господарю!
Кацуие се обърна за миг, но конят му продължи да препуска към планините на Янагасе. Придружаваха го само десет ездача.
Наистина, сега Шосуке получи флага, който искаше, но Кацуие му заръча и да го занесе обратно при войниците.
Явно молбата беше заради хората, които заедно с оръженосеца оставаха сега да посрещнат смъртта си.
Тридесетина души начаса се събраха под знамето. Това бяха единствените, които наистина държаха на своята чест и бяха решени да умрат за своя господар.
„Значи има останали в рода Шибата достойни хора“, помисли си Шосуке и щастливо погледна лицата наоколо.
— Елате! Нека им покажем как се умира с радост! — провикна се той.
Подаде знамето в ръцете на един от бойците и се спусна най-отпред, на запад от село Янагасе, към северния склон на връх Точиноки. Сега малката дружина от тридесетима човека показваше далеч повече решимост от хилядите сутринта при Кицунедзака.
— Кацуие отстъпва към планините!
— Явно вече е решил да умира.
Както можеше да се очаква, войниците на Хидейоши само се ожесточиха в преследването.
— Ще му вземем главата!
Тръгнаха да изкачват връх Точиноки. Всеки се да бореше бъде преди останалите. Мъжете от рода Шибата гледаха със затаен дъх как противниците им, които се катереха дори и по привидно съвсем непроходими места, с всеки миг стават все повече и повече на брой.
— Имаме още време да изпием заедно една прощална чаша вода — обади се Шосуке.
В няколкото останали мига той и другарите му загребаха няколко глътки от поточето, което извираше измежду две скали на върха, поделиха си ги и спокойно се приготвиха да умрат. Неочаквано младежът се обърна към своите братя Модзаемон и Шобей.
— Трябва да избягате и да се върнете в нашето село. Ако и тримата загинем едновременно в битка, няма да има кой да продължи родовото име и да се погрижи за майка ни. Модзаемон, по-възрастният брат се смята за продължител на рода — защо не тръгнеш ти?
— Но ако по-малките бъдат убити от врага, как може най-големият да отиде после при майка си и да й каже: „Върнах се“? Не, оставам тук. Ти трябва да отидеш, Шобей.
— Това ще е ужасно за мен!
— Защо?
— За мама надали ще е радост във време като това да се върна у дома жив. А и нашият мъртъв баща сигурно ни гледа днес от отвъдния свят. Няма моите крака да са тези, които да се върнат днес в Ечидзен.
— Значи тогава ще умрем заедно!
Сплотени от този предсмъртен обет, тримата братя застанаха под пълководческото знаме.
Шосуке повече не отвори дума за връщане у дома.
Тримата пиха за последно от бистрата изворна вода и усетили освежителната й хладина, се обърнаха едновременно натам, където бе техният майчин дом.
Човек може да си представи молитвите, които изпълниха сърцата им. Врагът наближаваше отвсякъде и сега отделните войници бяха толкова близо, че се различаваха гласовете им.
— Пази пълководческото знаме, Шобей — обърна се Шосуке към своя по-малък брат, докато сваляше забралото си.
Щеше да се представи за самия Кацуие и не искаше врагът да го разпознае.
Край главата му профучаха пет-шест сачми от мускети. Това беше като знак за тридесетимата, които призоваха бога на войната Хачиман и се спуснаха срещу врага.
Разделиха се на три и нападнаха настъпващия напред неприятел. Изкачващите се отдолу мъже дишаха тежко и не можаха да устоят на напора на отчаяно втурналите се срещу тях противници. По шлемовете на хората на Хидейоши зазвъняха дълги саби, копия пронизаха гърдите им и земята се осея със злощастните им мъртви тела.
— Никой да не бърза да умира! — извика Шосуке и се отдръпна зад една дървена ограда.
Пълководческото знаме го последва заедно с останалите живи мъже.
— Казват, че плесницата от пет пръста не била толкова силна, колкото ударът с един юмрук. Ако сега се разпръснем, няма да успеем да свършим много. И в нападение, и в отстъпление оставайте при знамето.
След това предупреждение всички отново се хвърлиха в боя. Сечаха враговете и ги пронизваха с копията си, после като вятър се оттеглиха отново зад оградата.
Така излизаха в нападение шест или седем поредни пъти.
Нападателите бяха загубили вече над двеста души. Наближаваше пладне и слънцето жежко печеше над
