Мураи се олюля срещу дървената стена зад гърба си и едва се удържа да не падне. Пребледнял, той не можеше да се реши нито да се изправи на крака, нито да приседне долу на земята.
Инучийо се втренчи ядосано в него и с неприкрит гняв заговори:
— Позорно е да шепнеш в ухото на своя господар безчестни и страхливи думи, които всеки би се засрамил да изрече на глас. Смятате себе си за самурай, но не знаете нищо за Пътя на самураите! Що за човек ще е този, който ще продаде главата на дошлия пред портите му военачалник само заради облагата на своя собствен род? При това след като е прекарал в походи редом с този военачалник толкова години, колкото аз!
И като остави разтреперания Мураи зад гърба си, Инучийо тръгна към главния вход, за да приветства Кацуие. Този беше дошъл дотук на кон. В едната си ръка стискаше дръжката на счупено копие. Не изглеждаше ранен, но цялото му лице — цялото му същество всъщност — бе потънало в скръб.
Поводите на коня държеше Тошинага, изтичал преди малко напред, за да го посрещне пръв. Осемте души, придружавали го досега, бяха останали вън от портата и Кацуие беше сам.
— Изключително съм ви задължен.
С тези думи на благодарност към Тошинага господарят на Китаношо слезе от седлото. Погледна Инучийо в лицето и на висок глас, пълен със самопрезрение, каза:
— Загубихме! Загубихме!
Беше в изненадващо добро присъствие на духа. Възможно е само да се преструваше, но на Инучийо му се стори, че е много по-спокоен, отколкото би се очаквало. Приветствията му към победения военачалник бяха по-любезни от обикновено. Тошинага показа не по-малка загриженост от баща си и помогна на беглеца да свали своите окървавени сандали.
— Чувствам се, все едно съм се върнал у дома си.
Внимателното отношение, силно впечатлява всеки, пропаднал в бездната на поражението и винаги го кара да забрави подозренията и огорчението. Това е единственото нещо, от което такъв човек може да започне да си мисли, че в този свят още има светлина.
Явно твърде ободрен, Кацуие отново се обърна към бащата и сина:
— Това поражение се дължеше изцяло на моята недалновидност. И на вас донесох неприятности. Надявам се да ми простите. Ще се оттегля в Китаношо и ще се опитам да сложа нещата си в ред. Питам се, дали бихте ми дали купичка ориз и чай.
Демонът Шибата сякаш се бе превърнал в Буда Шибата. Дори Инучийо не успя сега да сдържи сълзите си.
— Бързо донесете ориз и чай. И саке — нареди той.
Трудно можеше да намери думи, с които да утеши човека пред себе си. При все това усещаше, че от него се иска да каже нещо.
— Често казват, че животът на война е съставен от победи и поражения. Ако погледне на днешното нещастие от гледище на съдбата, човек разбира, че възгордяването от победата е първа крачка към поражението, а пълното поражение пък е първа крачка към победата. Възходът се редува с падението и временната радост и мъка тук нямат нищо общо.
— Затова аз не съжалявам нито за личното си нещастие, нито за вечния кръговрат на промяната — отвърна Кацуие. — Съжалявам само, че загубих своето добро име. Всичко е било предопределено.
Тези думи звучаха, сякаш вече не говори онзи Кацуие от по-рано. Не изглеждаше обаче нито отчаян, нито объркан.
Щом донесоха сакето, гостът доволно си взе една чашка и като си помисли, че това може да е последната им среща, наля също и на бащата и сина. След това с удоволствие погълна простата храна, която поръча за него Инучийо.
— Никога не съм опитвал нещо така вкусно като днешния ориз. Няма да забравя добрината ви — каза той и с тези думи се сбогува.
Инучийо, който го придружи навън, веднага забеляза, че конят му е изтощен. Нареди на един от оръженосците да доведе неговият собствен любим шаралия и го предложи на Кацуие.
— Не се безпокойте сега за нищо — увери той своя посетител. — Ще задържим неприятеля ви тук, докато стигнете до Китаношо.
Кацуие препусна напред, но обърна коня и се върна при Инучийо, сякаш изведнъж се е сетил за нещо.
— Инучийо, вие сте близък приятел с Хидейоши от младини. Сега, след този изход на битката, аз ви освобождавам от служителски задължения към мене.
Това бяха последните му думи към домакина. Качи се отново на седлото. По лицето му нямаше и следа от притворство. Инучийо се поклони, искрено развълнуван. Фигурата на излезлия от крепостната порта Кацуие се очерта в черно срещу червеното на залязващото слънце. Мъничката му войска от осем конника и десетина пехотинци тръгна да дири убежище в Китаношо.
В крепостта Фучу в галоп влязоха двама-трима конници. Новината, която донесоха, скоро се разнесе навсякъде наоколо.
— Неприятелят се е разположил на стан при Вакимото. Господарят Хидейоши е разпънал шатрата си при Имаджо, така че довечера почти няма изглед да ни нападнат.
През цялата нощ — или по-скоро половината от нея — Хидейоши спа безметежно в Имаджо и на следващия ден тръгна рано от лагера, за да стигне във Вакамото.
Кютаро излезе да го посрещне. Вдигнаха военачалническо знаме, за да дадат знак за присъствието на главнокомандващия.
— Какво е станало снощи в крепостта Фучу? — попита Хидейоши.
— Изглежда са се случили доста неща.
— Готвят ли се сега за отбрана? Може Маеда да искат да се бием.
И той погледна към Фучу, след това рязко се обърна към Кютаро и му нареди да подготви отрядите.
— Лично ли ще влезете в битката? — попита служителят.
— Естествено.
Хидейоши кимна, сякаш отсега вече всичко му е ясно. Кютаро бързо предаде неговите думи на отделните военачалници и наду раковината, за да събере предните отряди. За съвсем кратко време мъжете се подредиха в строй, готови да закрачат напред.
До Фучу имаше по-малко от два часа път. Кютаро яздеше начело, докато Хидейоши остана някъде по средата на челния отряд. Скоро можеха вече да видят крепостните стени. Хората зад тези стени естествено бяха крайно напрегнати. От върха на кулата войниците на Хидейоши и знамето със златното листо изглеждаха съвсем близо, все едно вече можеш да ги досегнеш с ръка.
Не беше дадена заповед да спрат. Тъй като Хидейоши яздеше посред тях, войниците от предния отряд бяха сигурни, че незабавно ще обкръжат крепостта.
Устремени към главната порта на Фучу, нападателите, подобни сега на придошла река, се подредиха като „жеравово крило“. Само пълководческото знаме остана неподвижно.
В същия миг от цялата крепостна постройка изригна барутен дим.
— Отстъпете малко, Кютаро. Отстъпете! — нареди Хидейоши. — Войниците да не се разпръсват в боен ред. Заповядайте им да останат строени по отряди.
Мъжете от предната редица се отдръпнаха и мускетите вътре в укреплението също замълчаха. И от двете страни обаче цареше напрегнато очакване.
— Някой да вземе пълководческото знаме и да излезе на двайсет крачки пред мен — разпореди Хидейоши. — Няма нужда човек да води коня ми; ще вляза в крепостта сам.
Не беше предупредил никого за намеренията си и сега тези думи предизвикаха обща изненада. Без да обръща внимание на изумените изражения на военачалниците, той веднага тръгна в тръс напред към главната крепостна порта.
— Само минута! Почакайте само минута, да мина преди вас!
Един самурай се завтече след него, но едва излязъл на десет разкрача по-напред от Хидейоши, взел в ръка според нареждането пълководческото знаме, проехтяха няколко изстрела, насочени към златното листо.
