Сакето отново обиколи пируващите. Пресушаваха се чаша след чаша и до края на нощта много бурета се изпразниха. Имаше пеене с барабани, танци с посребрени ветрила, весели възгласи и смях, но нищо не успя да разсее напълно усещането за тъга.
От време на време ледената тишина и черният пушек, който лампите изпускаха при изгасването на фитила, се смесваха по лицата на осемдесетте присъстващи с бледност, причинена съвсем не от сакето. Личеше, че минава полунощ, но угощението все така продължаваше. Дъщерите на Оичи се сгушиха в скута й и заспаха. За тях тържеството започваше, изглежда, да става прекалено скучно.
По някое време най-малката успя да запази скута само за себе си и сега тихо спеше. Оичи докосна косата на дъщеря си и се насили да сдържи сълзите. Средната по възраст също вече задремваше. Само най-голямата, Чача, изглежда, разбираше мислите на своята майка. Знаеше какъв е поводът за тазвечерното угощение, но въпреки това съумяваше да изглежда спокойна.
Момичетата бяха красиви и трите приличаха на майка си, но у Чача имаше някаква особена изтънченост, дължаща се на кръвта на Ода. Съчетанието на младост и хубост в нея можеше само да натъжи всеки, който я погледне.
— Толкова е невинна — забеляза внезапно Кацуие, като спря очи върху лицето на заспалото най-малко дете.
После заговори на господарката Оичи за съдбата на момичетата.
— Ти продължаваш да си сестра на господаря Нобунага и не е минала и година, откакто стана моя съпруга. Най-добре ще е да вземеш децата и още преди съмване да излезете от крепостта. Ще накарам Томинага да ви придружи до стана на Хидейоши.
— Не! — отвърна просълзена Оичи. — Когато една жена се омъжи в семейство на воин, тя трябва да е решена да приеме своята карма. Коравосърдечно е да ме карате сега да напускам крепостта, а да отида да се моля за живота си в стана на Хидейоши е просто немислимо.
Погледна към Кацуие, скри лице с ръкава си и поклати глава. Мъжът й обаче опита още веднъж да я разубеди.
— Не, не. Радва ме мисълта, че си ми толкова вярна, при условие, че връзката ни е така скорошна, но трите ти дъщери са деца на господаря Асаи. Освен това Хидейоши със сигурност няма да се покаже безсърдечен към сестрата на господаря Нобунага и към децата й. Трябва да тръгвате, и то бързо. Вървете да се приготвите.
Кацуие повика един от служителите си, даде му нареждания и подкани Оичи да тръгва. Тя обаче само поклати глава и отказа да помръдне.
— Не може ли поне тези невинни деца да напуснат крепостта, след като ти самата си толкова решена?
Явно този път се съгласи с него. Разтърси най-малкото, заспало в скута й, за да го събуди и каза на момичетата, че ще ги пратят навън.
Чача се притисна до майка си.
— Не искам да ходя никъде. Не искам. Искам да съм с теб, мамо!
Кацуие и съпругата му се опитаха да я разубедят, но така и не успяха да спрат нейния отчаян плач. Накрая я отведоха и изкараха от крепостта насила. Хлипането на трите момичета продължи да се чува, докато се отдалечаваха. Наближаваше вече четвъртият час на нощта и безрадостното тържество привърши. Бойците бързо завързаха наново кожените връзки на доспехите си, взеха оръжията и започнаха да се разпръсват по местата, където щяха да посрещнат смъртта.
Кацуие, жена му и още няколко души от рода се пренесоха във вътрешността на главното укрепление.
Оичи накара да донесат една малка поставка за писане и се зае да стрива мастилото за предсмъртното стихотворение. Кацуие също съчини едно за себе си.
Макар еднаква навсякъде, нощта не бе еднаква за всички. Победители и победени посрещнаха по различен начин утрото.
— Докато небето се развидели, да сме превзели външните стени — нареди Хидейоши и после спокойно зачака изгрева.
Градът долу също остана сравнително спокоен. Само на две-три места избухнаха пожари. Причината не бяха войниците на Хидейоши, а по-скоро объркването на самите жители. Тъй като обаче пламъците можеха да осветят противника в случай, че реши да нападне изневиделица, ги оставиха да горят цяла нощ.
От сутринта до полунощ в шатрата на Хидейоши постоянно влизаха и излизаха различни военачалници. Заради това се говореше, че или се търси начин да бъде спасен животът на Кацуие, или крепостта ще се предаде доброволно. Въпреки това дори след средата на нощта първоначалният план за действие не беше променен.
Оживлението в двата лагера сочеше, че утрото наближава. Скоро се чу звукът на раковина. Ударите на барабана процепиха мъглата и отекнаха по целия стан.
Както беше предвидено, нападението започна точно в Часа на тигъра. За да прикрият другарите си, отрядите срещу крепостната стена откриха пушечен огън.
Пукотът на оръжието отекваше зловещо във въздуха, но изведнъж и той, и бойните възгласи на предните редици стихнаха.
В същото време от мъглата изскочи самотен ездач и пришпори коня си от мястото, където стоеше Кютаро, към походното столче на Хидейоши. След него тичаха един вражески самурай и три момичета.
— Спрете стрелбата! Спрете нападението! — извика конникът.
Бегълките, разбира се, бяха племенничките на Нобунага. Войниците обаче така и не разбраха чии са шестте ръкава на красиви дрехи, които през мъглата преминаха пред погледите им. Най-голямата сестра държеше за ръка средната, която пък на свой ред водеше най-малката. Вървяха на пръсти по каменистия път. Прието бе тези, които търсят закрила по време на битка, да не носят почти нищо на краката си и трите малки княгини сега бяха обути само с дебели копринени чорапи.
Най-малката спря и каза, че иска да се върне в крепостта. За да я успокои, самураят, който ти беше довел дотук, я качи на гърба си.
— Къде отиваме? — попита малката и потрепери.
— При един добър човек — отвърна Шинроку.
— Не! Не искам там! — извика момиченцето.
По-големите й сестри с всички сили се опитаха да я успокоят.
— Мама ще дойде по-късно. Нали така, Шинроку?
— Да. Разбира се.
Като продължиха да вървят със ситни крачки, те най-сетне приближиха до боровата горичка, където Хидейоши бе разпънал шатрата си.
Хидейоши излезе иззад завесата на входа и застанал до едно дърво, ги загледа как приближават. След това тръгна напред, за да посрещне момичетата.
— Всички приличат на рода си — заяви той, когато ги видя по-отблизо.
Дали си спомни за Нобунага или за Оичи? Който и от двамата да беше, самият Хидейоши остана като замаян и можа само да промълви, че и трите са хубави деца. От сливово синия ръкав на Чача изискано висеше пискюл, ръкавът на средната по възраст сестра пък, извезан с ярки цветове, бе пристегнат с червена лента. Най-малкото от момичетата беше облечено не по-малко изящно. Всяка росеше и малка торбичка, ароматизирана с алоево дърво и украсена със златна камбанка.
— На колко години сте? — попита Хидейоши.
Нито една от трите обаче не поиска да отговори. При това устните им пребледняха така, та човек добиваше впечатлението, че стига да ги докосне и ще избухнат в сълзи.
Хидейоши прихна леко и се усмихна.
— Няма от какво да се страхувате, деца. Отсега нататък можете да си играете с мен.
И той посочи с пръст носа си. Средната сестра се позасмя, може би понеже само на нея непознатият й заприлича на маймунка.
Внезапно обаче стрелбата и бойните възгласи разтърсиха околността още по-силно от преди и се понесоха над цялата крепост. Горе утринното небе започна да се развиделява.
Малките княгини видяха пламъците и дима по крепостните стени и заплакаха объркано.
