Инучийо и Хидейоши прихнаха и Хидейоши се обади:
— Я чуй, Инучийо. Изглежда жените не забравят лесно старите провинения. Още си спомня как й те „отнемах“, за да отидем да пием.
Върна чашата за чай и отново се засмя.
— Днес обаче нещата са по-различни от тогава и ако вие, господарке, не възразявате, сигурен съм, че и съпругът ви ще се съгласи да ми отдели време. Определено бих искал той да дойде с мен до Китаношо. Добре ще е синът ви да остане тук, за да се грижи за вас.
Като видя, че въпреки смеха думите му са приети на сериозно, Хидейоши продължи:
— Значи, бих помолил вашият син да остане тук, а съпругът ви да тръгне с мен. Инучийо няма равен по опит в битките. После, в щастливия ден, когато се върнем от обсадата, бих искал отново да спра тук и да ви се натрапя за няколко дни. Ще тръгнем утре сутринта. За днес ви казвам „довиждане“.
Цялото семейство го изпрати чак до входа на кухнята. По пътя съпругата на Инучийо отбеляза:
— Вие казахте, господарю Хидейоши, че Тошинага трябва да остане тук да се грижи за майка си, но аз не смятам, че още съм толкова стара и че ще ми е толкова самотно без него. Ще останат достатъчно войници да пазят крепостта, тъй че няма да има защо да се притесняваме за защитата й.
Инучийо беше на същото мнение. Докато вървяха бързо към входа, Хидейоши и семейството Маеда уточниха часа на заминаването на следващия ден и уговориха други подробности.
— Ще чакам кога ще се отбиете отново — каза съпругата Инучийо, когато се сбогуваше с Хидейоши на кухненския вход. Мъжът и синът й изпратиха госта чак до предната порта.
Същата нощ, когато Хидейоши се сбогува с тях и се върна в стана си, там доведоха като пленници двама много важни мъже от рода Шибата. Единият беше Сакума Генба, другият — доведеният син на Кацуие, Кацутоши. И двамата бяха заловени при опит да избягат през планините в Китаношо. Генба беше ранен. Раната се беше възпалила от лятната жега и бързо загнои. Воините най-често използваха в такива случаи мокса и Генба бе спрял в някаква селска къща, за да помоли за малко мазило.
Докато той се занимавал с това, селяните тайно се събрали да се посъветват и решили, че ако предадат Кацутоши и Генба на Хидейоши, сигурно ще получат за това добро възнаграждение. През нощта обградили колибата, в която двамата спели, овързали ги като прасета и ги занесли в стана на Хидейоши.
Хидейоши не остана особено доволен, щом научи за това. Противно на своите очаквания, селяните бяха сурово наказани.
На следващия ден Хидейоши, придружаван от Инучийо и сина му, пришпори коня си към крепостта на Кацуие в Китаношо. До следобед столицата на Ечидзен беше препълнена с негови войници.
Родовете Токуяма и Фува, чиито владения бяха разположени по пътя, вече бяха надушили какво става и мнозина дойдоха в стана на Хидейоши, за да му засвидетелстват верността си.
Лагерът беше разположен на връх Ашиба. Оттам Хидейоши нареди да обкръжат крепостта Китаношо така плътно, че дори вода да не може да се процеди вътре. Веднага след това отрядът на Кютаро получа задачата да проникне през външната дървена ограда. После отведоха Генба и Кацутоши в близост до самите крепостни стени.
Войниците удариха бойния барабан, за да привлекат вниманието на Кацуие вътре в крепостта.
— Ако имате да кажете нещо на прощаване на доведения си син и на Генба, най-добре излезте да го направите сега!
Повториха това на два или три пъти, но от крепостта не последва отговор. Кацуие така и не се появи, навярно понеже за него щеше да е непоносимо да види отново двамата. Освен това беше ясно, че намерението на Хидейоши е да отслаби духа на хората вътре.
През нощта пристигнаха изостанали бойци от войската на Кацуие и сега в крепостта бяха подслонени около три хиляди мъже и жени, много от които без друго не можеха да участват в сражението.
При това Генба и Кацутойо бяха попаднали живи в ръцете на врага и дори Кацуие не можеше сега да не предусеща края. Боят на вражеските барабани не секваше. До вечерта всички дървени огради пред укреплението бяха сринати и цялата околност, на разстояние тридесет-четиридесет разкрача от самите крепостни стени, беше залята от войниците на Хидейоши.
Въпреки това положението вътре оставаше спокойно. След време ударите на барабаните секнаха. Нощта наближаваше и от крепостта навън излязоха няколко военачалници. Изглеждаше, че ще преговарят с противника. Сигурно щяха да се опитат да спасят живота на Кацуие или може би направо предстоеше крепостта да се предаде. Такива бяха слуховете, които се носеха, но нищо не потвърди подобни предположения.
С напредването на вечерта главното укрепление, досега тъмно като мастило, изведнъж се освети от веселите пламъци на фенери. В северния двор и западната кула също светна. Дори в голямата кула, където войниците наблюдаваха какво става долу, готови да влязат в отчаяна битка, от време на време се забелязваха ярки проблясвания.
Нападателите почнаха да се питат какво ли има. Скоро обаче загадката беше разрешена. Дочуха се барабанни удари, придружени от нежен звук на флейти. До слуха на хората навън достигнаха народни песни, чиито думи отекваха типичното северняшко произношение.
— Хората в крепостта знаят, че това е последната им нощ сред живите и навярно си устройват прощално угощение. Колко тъжно.
Нападателите усетиха съчувствие към защитниците вътре. Хората и от двете страни бяха служили на рода Ода и между тях нямаше никой, който да не знае славното минало на Кацуие. Дори само заради това събитието беше дълбоко вълнуващо.
В крепостта Китаношо наистина имаше прощално угощение. Присъстваха над осемдесет човека — целият род и старшите му служители. Под ярката светлина на лампите в средата на стаята седяха съпругата на Кацуие и дъщерите й. Навън, на съвсем малко разстояние, чакаше вражеската армия.
— Така не се събрахме дори на първия ден от Новата година! — възкликна някой и всички останали се засмяха. — С настъпването на утрото ще дойде първият ден от нашия задгробен живот. Днес изпращаме старата година в този свят.
Многобройните лампи и смехът правеха събирането не по-различно от обикновено тържество. Само присъствието на въоръжени бойци хвърляше сянка в залата.
Гримът и облеклото на Оичи и трите нейни дъщери придаваха на обстановката неочаквана свежест и дори изисканост. Най-малката от сестрите беше само на десет години. При вида на веселото дете, което ядеше лакомо и палаво се закачаше със сестрите си, дори старите воини, напълно забравили за близката смърт, се принудиха да извърнат поглед.
Кацуие пи прекалено много. Всеки път, когато подадеше на някого чаша, той неволно издаваше колко е самотен с думите:
— Само Генба да беше тук.
Ако чуеше някой да недоволства от провала на неговия племенник, възразяваше:
— Стига сте винили Генба. Това нещастие изцяло се дължи на моя собствена грешка. Като чуя да корите племенника ми, се чувствам по-зле, отколкото ако нападахте самия мен.
Грижеше се чашите на всички наоколо да са пълни и нареди да налеят на войниците по кулите от най- хубавото саке в избата. Вместо наздравица думите му бяха:
— Нека сега се сбогуваме един с друг както подобава. Няма да е никак неуместно да чуем и някое стихотворение.
От кулите също се носеха песни и смях изпълваше стаите. Пред самия Кацуие някой заудря барабан и посребрените ветрила на танцьорките заописваха изящни линии във въздуха.
— Преди време господарят Нобунага ставаше да танцува по най-малкия повод и караше и мен да правя същото. Аз обаче винаги се срамувах от тромавостта си — спомни си Кацуие. — Колко жалко! Само заради тази вечер е трябвало да науча поне един танц.
Вътре в сърцето си трябва наистина да е изпитвал голяма мъка по своя предишен господар. А имаше и нещо друго. Макар и доведен до сегашното положение — ни повече, ни по-малко — направо безнадеждно — от някакъв войник с лице на маймуна, издигнал се до пълководец, Кацуие със сигурност се надяваше поне да загине славно.
Беше само на петдесет и три години. Като военачалник явно можеше да очаква още много, но сега единственото му желание беше да умре по достоен начин.
