главите на хората. Прясната кръв бързо засъхваше по доспехите и шлемовете и заприличваше на черен лъскав лак.
Под знамето сега бяха останали по-малко от десет човека, които надали се виждаха един другиго с пламналите си очи. Нито един не беше вече невредим.
Една стрела прониза Шосуке в рамото. Той погледна към прясната кръв, която обливаше ръкава му и сам извади острието от плътта си. После се обърна натам, откъдето беше дошло то. Виждаше се как приближават голям брой вражески шлемове, които шумоляха в бамбуковата трева като стадо диви свине.
Шосуке използва останалото малко време, за да каже спокойно на другарите си:
— Бихме се с всички сили и няма за какво да съжаляваме. Всеки да си избере достоен противник и да защити името си. Нека аз пръв загина на мястото на нашия господар. Не оставяйте пълководческото знаме да падне на земята. Дръжте го вдигнато, предавайте го от ръка на ръка!
Приготвили се да умрат, покритите с кръв воини вдигнаха знамето срещу наближаващия през бамбуковата трева враг. Мъжете срещу тях явно бяха изпълнени с необикновена ярост. Настъпваха твърдо напред и размахваха заплашително копия. Шосуке се обърна с лице към тях и извика насмешливо:
— Що за възпитание?! Нищожества от простолюдието! Нима мислите, че заслужавате да допрете с копията си тялото на Шибата Кацуие?
Приличаше на демон и наистина никой не успяваше да излезе насреща му. Няколко на брой души паднаха покосени почти в самите му нозе.
При вида на неговата ярост и пред отчаяната храброст на останалите мъже, готови да бранят знамето си до смърт, дори и най-дръзките между нападателите се видяха принудени да отворят път към подножието на планината.
— Ето ме! Самият Кацуие е пред вас! Ако Хидейоши е тук, нека се срещнем с него на коне, лице в лице! Излез, песоглавецо! — крещеше Шосуке, докато слизаше надолу по склона.
Прониза още един воин с копието си. По-големият му брат Модзаемон вече лежеше покосен; Шобей пък бе кръстосал сабя с някакъв противник и двамата се бяха пронизали взаимно. Така малкият брат лежеше сега в основата на една близка скала.
До него изоставено се търкаляше златовезаното пълководческо знаме, цялото покрито с кръв.
Към тялото на Шосуке сега се насочваха безброй копия, идещи от двата края на склона. Всеки от войниците искаше да вземе знамето и главата, за която вярваха, че е на Кацуие.
Надпреварваха се кой пръв ще достигне плячката. Така Менджу Шосуке намери своята смърт под роя от вражески остриета.
Заради мълчаливостта, кротостта, изисканото си държание и своята любов към книгите този хубав двадесет и пет годишен воин не беше особено ценен нито от Кацуие, нито от Генба. Сега забралото още криеше младежките му черти.
— Убих Шибата Кацуие! — провикна се един самурай.
— А тези ръце отнеха пълководческото му знаме! — обади се друг.
Надигна се хор от гласове, всеки от които се хвалеше с нещо постигнато. Цялата планина сякаш се разтресе.
Хората на Хидейоши още нямаха представа, че главата принадлежи не на Шибата Кацуие, а на предводителя на неговите оръженосци — Менджу Шосуке.
— Убихме Кацуие!
— Докоснах главата на господаря на Китаношо!
Бутаха се един друг, а виковете им отекваха във въздуха.
— Знамето! Златното знаме! И главата! Главата му е наша!
Истински приятел
Кацуие успя да спаси живота си с бягство, но войската му бе направо пометена. До предишната сутрин знамето със златния герб на Шибата се развяваше край Янагасе, но сега там се виждаше само това на Хидейоши. Плющеше и с ярките си цветове, огрети от слънцето, привличаше погледа като някакъв знак за свръхестествена сила.
Останалите знамена на войската на Хидейоши покриваха пътищата и полята наоколо и представяха величествена победна гледка. Бяха струпани така нагъсто, че отдалеч приличаха на златиста мараня.
Войниците седнаха да се хранят от припасите си. Сражението започна рано сутринта и продължи около осем часа. След като свърши с яденето, цялата войска получи заповед незабавно да настъпи на север.
Щом наближиха прохода Точиноки, на запад пред погледа на мъжете се откри морето на Цуруга, докато планинските пропасти на Ечидзен от северната страна зееха сякаш досами копитата на конете им.
Слънцето вече слизаше над хоризонта и небето и земята горяха във вечерно сияние, съставено от всички цветове на дъгата.
Лицето на Хидейоши беше изгоряло до червено. Той обаче не приличаше на човек, неспал с дни наред. Сякаш бе забравил, че хората имат нужда от сън — настъплението продължаваше и още нямаше заповед за почивка. Беше по онова време на годината, когато нощите са най-къси. Преди още да се е стъмнило, войската се разположи на стан при Имаджо, в Ечидзен. Въпреки това предните части продължиха напред със заповед да стигнат до Вакимото на повече от две левги. В същото време последните редици изостанаха в Итадори, приблизително на същото разстояние зад основните отряди. Така тази нощ лагерът се простираше по продължение на четири часа път пеша.
Хидейоши веднага потъна в спокоен сън, който дори песента на планинската кукувица не успя да смути.
„Утре ще сме в крепостта Фучу, помисли си той, тъкмо преди да затвори очи. Но как ли ще ни посрещне Инучийо?“
А какво правеше междувременно самият Инучийо? По пладне на същия ден той изтегли своята войска във Фучу, крепостта на сина си.
— Слава на боговете, че сте живи и здрави — бяха думите на жена му, излязла да го посрещне.
— Погрижи се за ранените. После ще можем да се видим.
Инучийо дори не свали сандалите и не развърза връзките на доспехите си — просто остана да стои пред крепостта. Оръженосците също се строиха зад гърба му и с тържествено изражение на лицата зачакаха.
През портата преминаха отряд след отряд, понесли на рамене телата на мъртвите си другари. Върху труповете бяха раздиплени бойни знамена. След тях последваха ранените в битката — носени от други или сами, само подпрени на раменете на хората до себе си. Все пак тридесет и няколкото жертви, дадени от Маеда, не можеха да се сравняват със загубите на Шибата и Сакума.
Храмовата камбана удари, слънцето слезе ниско в небето и от всички части на крепостта се заиздига дим от кухненски огньове. Войниците бяха получили заповед да се нахранят. Те обаче не се разпръснаха, а останаха по поделения, сякаш все още са на бойното поле.
— Господарят на Китаношо е пред крепостната порта провикна се един от стражите.
— Какво?! Господарят Кацуие тук! — промълви изумен Инучийо.
Такова развитие на събитията беше съвсем неочаквано. Явно не можеше да понесе мисълта за среща с този човек — сега беглец, който дири убежище. За миг се замисли и след това каза:
— Да излезем да го посрещнем.
Последва сина си вън от крепостната кула. След като слязоха по стълбите, те тръгнаха през тъмния междинен коридор. Един от слугите, Мураи Нагайори, ги следваше.
— Господарю — прошепна Мураи.
Инучийо го погледна въпросително.
— Пристигането на господаря Кацуие тук е несравнима възможност за нас — прошепна прислужникът в ухото му. — Ако го убиете и пратите главата на господаря Хидейоши, отношенията ви с него ще се поправят без всякакви трудности.
Без да каже нито дума, Инучийо удари човека в гърдите.
— Млък! — кресна той.
