— Спрете огъня! Спрете стрелбата! — завика Хидейоши на висок глас и препусна срещу мускетния огън като пусната от лък стрела.
Аз съм! Хидейоши! Не ме ли познавате?
Като приближи крепостта, той свали от кръста си златния военачалнически жезъл и го размаха срещу войниците.
— Аз съм! Хидейоши! Спрете огъня!
Изумени, двама мъже изскочиха от оръжейния склад до главната порта и отвориха вратите.
— Господарю Хидейоши?
Този обрат на събитията им се струваше напълно неочакван и те поздравиха с известно смущение. Хидейоши позна и двамата. Вече бе слязъл от седлото и сега тръгна към тях.
— Върна ли се господарят Инучийо? — попита и после добави: — Той и синът му добре ли са?
— Да, господарю — отвърна единият от мъжете. — И двамата се прибраха невредими.
— Добре, добре. Радвам се да чуя това. Ще водите ли коня ми, моля?
И като подаде юздата на служителите, Хидейоши влезе през крепостната порта, досущ все едно че влиза у дома си, придружаван от свои хора.
Щом — почти като в унес — видяха постъпката на госта, воините, изпълнили подобно на гъста гора крепостта, останаха направо поразени. В същия миг срещу Хидейоши се завтекоха Инучийо и синът му. Щом се приближиха един към друг, двамата мъже заговориха почти едновременно, както става със стари приятели.
— Е, дочаках и това!
— Инучийо! Какво става с теб?
— Нищо особено — отвърна домакинът и се засмя. — Влез и седни.
Заедно със сина си той тръгна напред към главното укрепление. Вместо официалния вход, отвориха вратата към градината и въведоха своя посетител право във вътрешните покои. По пътя спряха да погледнат алените ириси и белите азалии.
Отношението беше като към близък семеен приятел и Инучийо се държеше сега така, както навремето, когато двамата с Хидейоши живееха през една ограда.
Накрая той покани госта вътре.
Хидейоши обаче остана на място и само се заоглежда наоколо, без дори да се наведе да развърже сламените си сандали.
— Онази постройка там — това кухнята ли е? — попита.
Щом получи от Инучийо утвърдителен отговор, той веднага се насочи към нея.
— Искам да видя съпругата ти. Тя тук ли е?
Инучийо остана съвсем изненадан. Канеше се да каже на Хидейоши, че ако иска да се види с жена му, той веднага ще я повика, но не му остана време да се обади. Вместо това побърза да помоли Тошинага да отведе посетителя в кухнята.
След като прати сина си подир Хидейоши, самият той забърза надолу по коридора, за да предупреди съпругата си.
Най-изненадани от всички останаха готвачите и слугините. Пред тях някакъв нисък самурай със сливово синьо наметало над доспехите — явно пълководец — се разхождаше небрежно из кухнята и досущ като човек от семейството на господаря викаше:
— Хей! Тук ли е господарката Маеда? Къде е тя?
Никой не го познаваше. Всички изглеждаха озадачени, но щом видяха златния военачалнически жезъл и скъпата сабя, бързо паднаха на колене и се поклониха. Трябва това да беше високопоставен пълководец, но пък никой в дома на Маеда не го бе виждал преди.
— Хей, господарке Маеда, къде сте? Аз съм, Хидейоши. Хайде, покажете се!
Съпругата на Инучийо готвеше заедно с няколко прислужници, когато врявата достигна до ушите й. Излезе навън с престилка и запретнати ръкави. За миг просто остана с втренчени очи на мястото си.
— Сигурно сънувам — прошепна.
— Дълго време мина, откакто се срещнахме за последно, господарке. Радвам се да ви видя добре както винаги.
Щом Хидейоши понечи да пристъпи напред, тя се съвзе и като пусна бързо ръкавите си надолу, се просна по очи дървения под.
Хидейоши просто седна до нея.
— Първото, което искам да ви кажа, господарке, е, че дъщеря ви и дамите в Химеджи бързо се сприятелиха. Моля ви да не се безпокоите за нея. Също така, макар вашият съпруг да преживя доста изпитания през време на последните битки, той не се поколеба дали да напада или отстъпва и значи може да се каже, че родът Маеда излиза от сражението непобеден.
Съпругата на Инучийо сключи ръце пред наведеното си чело.
В този миг Инучийо влезе да потърси жена си и видя Хидейоши.
— На това място не можем да ви приемем както подобава. Най-напред, моля ви, свалете сандалите и станете от пода.
Съпруг и съпруга направиха всичко по силите си да убедят госта да седне на по-почетно място, но Хидейоши отказа и продължи да говори с тях все така непринудено.
— Бързам да стигна до Китаношо и сега настина не мога да отделя време за тържествен прием. Ще може ли обаче да се възползвам от любезността ви и да помоля за купичка ориз?
— Лесно ще изпълним такава молба. Но няма ли да влезете поне за минута?
Хидейоши дори не посегна да развърже сандалите си.
— Това да оставим за друг ден. Днес трябва да бързам.
И Инучийо, и съпругата му познаваха добрите и лошите страни на нрава на Хидейоши. Тяхното приятелство никога не беше зависело от взаимни задължения и любезности. Домакинята вдигна отново ръкави и сама застана пред дъската за рязане в кухнята.
Тази кухня бе обща за цялата крепост и там работеха голям брой слугини, готвачи и дори чиновници. Господарката Маеда обаче не беше от онези жени, които да не знаят как бързо да приготвят вкусно ястие.
И днес, и предишния ден тя сама се беше грижила за ранените и готвила за тях. Дори и в обикновени дни обаче се случваше да дойде в кухнята и да сготви нещо за своя съпруг. Сега родът Маеда владееше голяма област, но преди, в дните на бедност в Кийосу, когато техният съсед Токичиро с нищо не беше по- добре от тях, двете семейства често си заемаха по няколко шепи ориз, стиска сол и дори малко масло за лампата за през нощта. Тогава лесно можеха да разберат как е съседът им с парите, като погледнат дали прозорецът му нощем свети.
„Тази жена не е по-лоша съпруга от моята Нене“, помисли си Хидейоши. Едва успя да усети кога съпругата на Инучийо свърши с приготвянето на ориза, взе сама подноса и ги поведе вън от кухнята.
На хълма в посока към западното укрепление в една борова горичка се намираше малък павилион. Прислугата разпъна в тревата до него постелка и сложи на нея двата подноса с храна и бутилки саке.
— Не мога ли поне, макар и да бързате, да ви предложа нещо по-добро? — попита съпругата на Инучийо.
— Не, не. Няма ли да дойдат също мъжът и синът ви?
Инучийо седна с лице към Хидейоши, а Тошинага вдигна бутилката със саке. Нямаше да се възползват от близката постройка. През боровете духаше вятър, но те надали го чуваха.
Хидейоши не пи повече от една чаша, но бързешком погълна двете купички ориз, които беше приготвила за него съпругата на Инучийо.
— А, наядох се. Съжалявам, ако ви затруднявам, но мога ли да помоля и за чаша чай?
В павилиона вече беше подготвено всичко необходимо. Жената бързо влезе вътре и поднесе на Хидейоши чая.
— Е, господарке — каза гостът, докато отпиваше, с тон, сякаш се кани да я помоли за съвет, — доста време ви загубих, но сега, на всичкото отгоре, ще ви отнема за малко и съпруга.
Инучийовата жена се засмя весело.
— Да ми отнемете съпруга? Отдавна не бяхте използвали този израз.
