разбирателство. Може обаче да са се появили и значителни разногласия.
Гамо се втренчи в Шоню и закима силно с глава.
— Погледнете какво стана, откакто умря господарят Нобунага — продължи той. — Повечето хора си мислеха, че след възстановяването на мира господарят Хидейоши би трябвало да предаде цялата власт на наследника на своя предишен повелител. Както обаче и да обмисляте нещата, ясно е, че господарят Самбоши е още твърде млад и че наследник засега трябва да бъде господарят Нобуо. Ако Хидейоши не се подчини на господаря Нобуо, би могло да бъде обвинен в измяна и неблагодарност за множеството милости, с които родът Ода го е удостоявал в миналото.
— Всичко това не е никак хубаво, нали? Намеренията на Нобуо са съвсем прозрачни, но той изглежда никак не разбира, че ще стане тъкмо обратното на онова, което той би искал.
— Но мислите ли, че е наистина възможно да храни такива надежди?
— Доста вероятно е. Та що за сметки би могъл иначе да крои един глупав и от детство изнежен човек?
— Сигурно е, че такива слухове стигат и до Осака и с това недоразуменията само ще се увеличат.
— Това със сигурност няма да е приятно — въздъхна Шоню.
Военачалници на Хидейоши, и двамата присъстващи бяха безусловно зависими от него като служители от господар. Условията обаче бяха такива, че ставаше трудно да се решава кого би трябвало да поддържат.
Първо на първо, на времето Гамо се радваше на милостта на Нобунага и се ожени за най-малката от дъщерите му. От друга страна, Шоню и Нобунага бяха имали обща кърмачка и този пълководец беше в особено близки, почти братски отношения с покойния си повелител. По тази причина дори на съвета в Кийосу двамата мъже бяха поставени между роднините на починалия. Съвсем естествено бе да не са безразлични към затрудненията пред рода Ода, а като се изключи невръстният Самбоши, единственият пряк наследник на Нобунага в този род оставаше Нобуо.
Двамата нямаше да са така объркани, ако можеха да открият поне една добра черта в нрава на Нобуо — ясно беше обаче, че той е просто посредствена личност. И преди, и след съвета в Кийосу за всички беше ясно, че не това е човекът, който да хване изпадналите от ръката на Нобунага поводи на управлението.
За нещастие обаче никой не искаше да каже на Нобуо тази истина. Така добродушният млад благородник, винаги опирал се на силата на своите служители и свикнал да кима одобрително на всяко поредно ласкателство, стана жертва на други, които го използваха за свои собствени цели и накрая пропусна големия исторически момент да премине покрай него, без дори да забележи какво всъщност е станало.
Миналата година Нобуо се срещна тайно с Иеясу и след сражението при Янагасе по съвет на Хидейоши принуди брат си да се самоубие. След това, като награда за победата в Исе, получи във владение областите Исе, Овари и Ига и навярно решил, че денят му вече наближава, очакваше Хидейоши да предаде в негови ръце управлението на държавата.
— Но ние не можем просто да оставим положението като сега и да гледаме отстрани. Хрумва ли ви нещо за това, господарю Шоню?
— Не, надявах се да чуя вашите мисли. Трябва да предложите нещо, господарю Гамо.
— Най-добре, струва ми се, ще е да накараме господаря Нобуо да се срещне с господаря Хидейоши. Тогава той ще може да говори пред него открито.
— Предложението ви е отлично. Но напоследък Нобуо си придава важност — как тогава ще го накараме да поиска среща?
— Аз ще измисля някакъв предлог.
Нобуо днес проявяваше интерес към едно нещо, а утре — вече към съвсем друго. Вътрешно той винаги оставаше недоволен. От друга страна пък не беше от онези хора, които в такива случаи ще се запитат какво не е наред. Предишната есен се премести в своята нова крепост Нагашима в областта Исе и бе удостоен с ново придворно звание. Когато излезеше навън, тълпата му се кланяше, щом се върнеше, го посрещаха с музика на флейти и струнни инструменти. Нямаше нищо, което да пожелае и да не може да получи, а тази пролет навършваше едва двадесет и шест. Тъжното при Нобуо бе, че макар да живееше в такъв завиден разкош, той оставаше все така недоволен.
— Исе е много откъсната от столицата — оплакваше се често. — И защо Хидейоши строи тази ненужно голяма крепост в Осака? Той самият ли мисли да живее там или се кани да я преотстъпи на законния наследник?
Когато се оплакваше по този начин, с устата му говореше сякаш Нобунага. Все едно, че бе наследил бащината си форма, но не и съдържанието й.
— Този Хидейоши е направо дързък. Забравя, че е бил служител на баща ми и сега не само налага повинности на останалите живи мои бащини служители, за да построи по-бързо тази огромна крепост, но и се отнася към мен, все едно съм му просто в тежест. Напоследък не се е съветвал с мене за нищо.
Връзките между двамата се бяха прекъснали от единадесетия месец на предишната година насам. Напоследък слуховете, че Хидейоши замислял нещо, без да взема предвид неговото участие, бяха напълно достатъчни да предизвикат подозрения у Нобуо.
Същевременно той изпусна пред своите служители няколко непредпазливи забележки и те твърде скоро се разчуха, така че Хидейоши на свой ред остана подразнен. Вследствие на всичко това Новата година дойде, без двамата да си разменят благопожелания.
По време на празниците, докато Нобуо играеше на топка с придворните дами и оръженосците си, един от самураите му съобщи, че има посетител. Бе Гамо. Той беше две години по-голям от Нобуо и имаше за съпруга сестра му.
— Гамо ли? Идва тъкмо навреме — заяви Нобуо и подритна с изискано движение топката. — Той играе добре. Доведете го веднага в градината.
Служителят си тръгна, но бързо се върна и каза:
— Господарят Гамо отговори, че бърза и ще ви изчака в стаята за гости.
— Ами играта на топка?
— Помоли да ви предам, че не умее да играе.
— Що за недодяланост! — изсмя се Нобуо и оголи два реда изискано почернени зъби.
Няколко дни след посещението на Гамо в крепостта пристигна писмо от него и от Шоню. Нобуо се показа в извънредно добро настроение и бързо повика четирима от своите старши служители, за да им предаде какво пише вътре.
— Утре отиваме в Оцу. Съобщават ми, че Хидейоши ме чака в храма Онджо.
— Дали ще бъдете там в безопасност, господарю? — попита един от четиримата възрастни мъже.
Нобуо се усмихна така, че показа почернените си зъби.
— Хидейоши сигурно се притеснява заради слуха, че сме се скарали. Сигурен съм, че това е причината да иска среща. Не е изпълнявал дълга си към човека, който стои най-близо до покойния му господар.
— Но каква точно е уговорката за тази среща?
— Такава — отвърна уверено Нобуо, — преди време Гамо идва тук и ми каза, че макар да се носи слух за някакви неразбирателства между мене и Хидейоши, този всъщност изобщо няма лошо отношение към мен. Сега ме моли да отида в храма Онджо в Оцу, за да се срещна с него по повод Новата година. Аз сметнах, че няма причина да се отнасям към Хидейоши враждебно и се съгласих да присъствам. Господарите Гамо и Шоню и двамата ме увериха, че ще бъда в пълна безопасност.
С право можеше да се каже, че лекотата, с която Нобуо приемаше за чиста монета всичко писано и казано, се дължеше на полученото от него възпитание. Ето защо възрастните служители бяха още по- склонни към предпазливост и не можеха да скрият подозренията си.
Скупчиха се заедно, за да разгледат писмото на Гамо.
— Няма грешка — обади се единият. — Почеркът изглежда съвсем като неговия.
— Няма как иначе да се постъпи, след като господарите Гамо и Шоню са докарали нещата дотук — обади се друг. — Не бихме могли да пренебрегнем сега усилията им.
Така се реши четиримата старши служители също да придружат Нобуо до Оцу и на следващия ден
