Устните на Нобуо бяха загубили всякакъв цвят. По погледа му се разбираше, че е чул едва половината от казаното от неговия служител. Сърцето му биеше като камбана при пожар и той едва успяваше да се сдържа на едно място.
— Но… тогава… какво стана с другите?
— Дойдох дотук сам. Не знам какво става с тях.
— Но и те са подписали клетвите, така ли?
— Да, подписаха.
— И значи още пият заедно със служителите на Хидейоши? Грешно мнение съм имал за тях. Та това са зверове!
Изправи се и докато продължаваше да хули своите служители, сграбчи сабята от ръцете на застаналия зад него оръженосец. Излезе с бърза крачка от стаята, а стреснатият Сабуробей се спусна подире му. Опитваше се да разбере къде отива неговият господар. Нобуо се обърна, сниши глас и поиска незабавно да му доведат кон.
— Изчакайте за миг, господарю.
Разбрал какво мисли да направи Нобуо, Сабуробей сам се затича към конюшните.
Конят беше един хубав доралия, наречен Боздуган. Веднага щом се озова на седлото, Нобуо препусна през задната порта под прикритието на нощта. До следващия ден никой не научи къде е отишъл. Естествено, срещата му с Хидейоши беше отложена под предлог, че се е разболял и този се върна спокойно в Осака, сякаш тъкмо това и бе очаквал.
Нобуо се прибра в Нагашима, затвори се в крепостта и не пожела да се покаже дори пред служителите си, все така под предлог, че е болен. Усамотението му обаче не беше просто следствие от престорена болест. Здравето му наистина се разклати. Само лекарят влизаше и излизаше постоянно от вътрешните покои и макар сливите зад крепостта да бяха цъфнали, от двора вече не се чуваше музика и градината стоеше пуста и тиха.
От друга страна, в града долу и по целите области Исе и Иега се разнесоха какви ли не слухове. Бягството на Нобуо от храма Онджо засили общите подозрения.
Досущ сякаш се бяха наговорили, старшите служители на Нобуо също се затвориха в своите крепости и така и не дойдоха в Нагашима. Това само подхрани мълвата и влоши подозренията по цялата област. Трудно бе да се открие истината, но бе сигурно, че разпрата между Нобуо и Хидейоши отново се е разгоряла.
Естествено, на първо място беше въпросът за положението на Нобуо. Изглежда, той все пак имаше на кого да разчита. По природа този човек беше трудно повратлив и вярваше най-вече на тайни заговори и споразумения. Макар винаги да изглеждаше в добри отношения със съюзниците си, Нобуо не пропускаше също да намекне, че има други приятели, които да го подкрепят, ако нещата се развият не според желанията му. Никога не можеше да бъде спокоен, без да има в запас някой таен съюзник.
Сега Нобуо се сети за единствената влиятелна личност, която още стои в сянка. Ставаше дума, разбира се, за спящия дракон от Хамамацу, господаря Токугава Иеясу.
Но такива замисли винаги зависят и от другите участници в играта. Това, че Нобуо искаше да използва Иеясу като средство в борбата против Хидейоши, само показваше колко малко схваща в какво всъщност се е замесил. Човек, който се опитва да крои хитрости, най-често не разбира добре онези срещу себе си и прилича на ловеца, който, подгонил елена, не може да види планината.
При това съвсем естествено за него бе намерението просто да помогне на Иеясу да се издигне и така да предотврати съсредоточаването на властта в ръцете на Хидейоши. Една нощ, в началото на втория месец, Нобуо прати вестоносец при господаря на Хамамацу. Двамата сключиха таен военен съюз, в основата на който бе уговорката при удобен случай заедно да нанесат удар срещу Хидейоши.
После, на шестия ден от третия месец, внезапно се появиха тримата старши служители, които никой в крепостта не бе виждал от нощта в храма Онджо. Нобуо нарочно ги беше поканил на угощение. От онази случка насетне той бе убеден, че те са предатели и заговорничат с Хидейоши. Само при вида им му прилоша от негодувание.
С привидно безразличие захвана разговор с тримата и след като свършиха с вечерята, изведнъж каза:
— А, Нагато, бих искал да ви покажа един нов вид пушка, който току-що получих от ковачницата в Сакай.
Отидоха в една съседна стая. Нагато се наведе да види оръжието и в този миг слугата на Нобуо с вик:
— По заповед на господаря! — изведнъж го сграбчи изотзад.
— Това е позор! — възмути се Нагато, докато се опитваше да измъкне сабята си от ножницата.
По-силният нападател обаче го повали на земята и сега той можеше само безпомощно да се мята в ръцете му.
Нобуо стана от мястото си и затича из стаята, като викаше:
— Пуснете го! Пуснете го!
Схватката обаче продължаваше. Нобуо вдигна голата си сабя над главата и отново кресна:
— Ако не пуснете това копеле, няма да мога да му отсека главата! Пуснете го!
Убиецът бе хванал Нагато за гърлото, но сега го блъсна настрани. Веднага след това, без да изчака удара на Нобуо, той прониза човека с късата си сабя.
Няколко самураи чакаха пред вратата, за да съобщят, че са убили другите двама служители. Нобуо кимна одобрително, след това обаче въздъхна тежко. Въпреки провиненията им, да погуби своите старши служители, които толкова години го бяха съветвали, беше съвсем безмилостно. С такава жестокост се отличаваше, разбира се, и Нобунага. В неговият случай обаче тя биваше породена от истински гняв и имаше истински поводи. Хората гледаха на суровото насилие на Нобунага като на средство, което да поправи пороците на времето, докато действията на Нобуо бяха плод просто на неговата дребнава отмъстителност.
Убийствата в крепостта Нагашима можеха да предизвикат раздвижване, което като приливна вълна да залее още през същата нощ цялата област. Но старшите служители бяха погубени скришом и веднага на следващия ден Нобуо прати войници, които да превземат крепостите на тримата.
Хората не без основания предполагаха, че наближава нова голяма битка. Още от миналата година нещо тлееше, а пламъкът, който изригна сега, можеше наистина да опожари страната. Всички далеч не само очакваха, а и бяха сигурни какво ще се случи.
Воинът с качулката
Икеда Шоню бе известен с три неща — нисък ръст, смелост и умение да танцува с копие. Беше на четиридесет и осем — възрастта на Хидейоши.
Хидейоши нямаше синове, докато Шоню можеше да се гордее с трима, всичките вече възмъжали. Най- големият, Юкисуке, беше на двадесет и пет и държеше крепостта Гифу; вторият, Терумаса — на двадесет и началник на Икеджири; най-малкият тази година навършваше четиринадесет и продължаваше да живее при баща си.
Шоню познаваше Хидейоши още от времето, когато този се наричаше Токичиро. Оттогава насетне обаче между двамата се беше отворила голяма пукнатина. Шоню обаче също живееше с грижите на времето — след смъртта на Нобунага той, заедно с Кацуие, Нива и Хидейоши, бе един от четиримата определени да се грижат за управлението на Киото. Макар и временна, тази длъжност му даваше високо положение. Освен това в Мино бащата и синовете му владееха три крепости, докато зет им Нагайоши бе началник на крепостта Канеяма.
Не можеше да се каже, че Шоню се справи зле със задачите си. Нямаше и причина да изпитва безпокойство. Хидейоши винаги проявяваше необходимото внимание към своя стар приятел и дори сгоди племенника си Хидецугу за Шонювата дъщеря.
Така в мирно време Хидейоши предвидливо укрепваше връзките си с рода им, в случай, че се наложи да поиска подкрепа, но тази година, когато решаващата битка започваше да изглежда все по-неизбежна, Шоню наистина стана много важен за него като основен съюзник. Сега Хидейоши изпроводи в Огаки
