вестоносец с предложение да осинови зетя Нагайоши и да му даде областите Овари, Мино и Микава.
На два пъти праща собственоръчно написани писма. Това че Шоню не отговори бързо, не значеше, че не одобрява или просто проявява малодушие. Добре разбираше, че съюзът с Хидейоши ще е по- ползотворен от всеки друг. Освен това знаеше, че както Хидейоши се стреми към много, така и той самият ще получи големи облаги.
Но за Шоню бе трудно да даде отговор, тъй като пред него стоеше въпросът доколко въобще ще е нравствена една битка между войските на запада и изтока. Токугава обвиняваха Хидейоши, че е изменник и че, вече убил един от синовете на своя предишен господар, сега се готви да се справи и с наследника му Нобуо.
„Ако се съюзя с Хидейоши, мислеше си Шоню, няма да постъпя достойно по отношение на моя дълг. Ако пък помогна на Нобуо, ще запазя наистина честта си, но пък изгледите ми за бъдещето ще бъдат съвсем неясни.“
Имаше и друго едно притеснение. На времето беше в много близки отношения с Нобунага и сега, дори и след смъртта му, не можеше лесно да изостави Нобуо. Още по-лошо — най-големият му син беше заложник в Исе и Шоню естествено не възнамеряваше просто да го обрече на смърт там. Така при всяко от писмата на Хидейоши той за пореден път изпадаше в объркване. Щом събереше своите служители, за да обсъди въпроса с тях, получаваше съвети от две противоположни страни — едните настояваха на почтеността и дълга, другите възразяваха, че сега е времето, когато родът ще може да спечели големи облаги.
Как да постъпи? Тъкмо когато объркването му все повече нарастваше, неговият син се върна от Нагашима у дома. Нобуо бе сметнал, че Шоню му е дотам задължен, та никога да не му измени. Такава примамка можеше и да подейства на някого другиго, но повелителят на рода Икеда беше по-проницателен от повечето хора. За него тази постъпка не беше нищо друго, освен съчетание от детинщина и опит за политически сметки.
— Взех решение. Насън Буда ми внуши да се присъединя към западната войска — обяви той пред своите служители.
Още същия ден прати на Хидейоши писмо, че става негов съюзник.
Сънят с Буда разбира се беше измислица, но съвсем наскоро един разговор с най-големия син на Шоню възпламени бойния дух на военачалниците.
Юкисуке спомена, че скоро след като той самият бил освободен от Нагашима, началникът на Инуяма, Накагава Канемон, получил нареждане да се върне в крепостта си.
Досега Шоню не можеше да определи дали Инуяма, разположена точно срещу неговите владения, ще му бъде неприятел или съюзник, но сега, след като недвусмислено се обяви на страната на Хидейоши, крепостта се превръщаше в опасен враг. Освен това укреплението беше разположено на важно и естествено защитено място и явно Иеясу и Нобуо смятаха Канемон достатъчно способен, за да го натоварят със защитата на най-предната своя позиция. Очевидно такава бе причината да го отделят от войската на Исе и да го пратят да се грижи за собствената си крепост.
— Повикайте началника на Сините чапли — нареди Шоню на един от служителите си.
В една долина зад крепостта се бяха скупчили хижите на наемници, които не се числяха към рода. Наричаха ги Отряда на сините чапли. Оттук служителят на Шоню повика един нисък, добре сложен младеж на около двадесет и пет години. Беше Сандзо, предводителят на Чаплите. След като получи указания от човека, той влезе през задната порта на крепостта и мина във вътрешната градина.
Шоню стоеше под сянката на едно от дърветата и му направи с брадичка знак да се приближи. Сандзо се просна по очи в нозете на господаря си и този му даде лично своите заповеди.
Името на Отряда на сините чапли идваше от цвета на тяхната памучна униформа. Всякога, когато се случеше нещо непредвидено, те първи отлитаха в неизвестна посока, също като ято сини чапли.
След три дни Сандзо се върна от мястото, където бе ходил и което така и остана неизвестно. Бързо влезе през задната порта и също както преди, намери Шоню във вътрешната градина. Сандзо се поклони, извади една увита в навосъчена хартия и покрита с още прясна кръв сабя и я подаде на своя господар, който я разгледа внимателно.
— Това е, със сигурност — отбеляза с кимване Шоню и след това добави за похвала: — Добре сте се справили.
Като награда Сандзо получи няколко златни монети.
Почти не можеше да има съмнение, че сабята бе същата, която носеше Накагава Канемон, началникът на крепостта Инуяма. На ножницата беше изрисуван с лак неговият родов герб.
— Благодаря ви за щедростта, господарю — рече Сандзо и понечи да се оттегли, но Шоню му каза да почака.
Повика отново един от служителите си и накара да изсипят пред наемника толкова много пари, че трябваше да ги натоварят на гърба на кон. Докато Сандзо стоеше, зинал от изненада, едни чиновник се разпореди да увият монетите в няколко камъшени рогозки.
— Искам да свършите още нещо, Сандзо.
— Да, господарю.
— Описал съм всички подробности на трима от най-доверените ми служители. Искам да се преоблечете като керванджия, да натоварите парите на кон и да тръгнете след тези трима души.
— А накъде ще вървим?
— Не ме питайте.
— Да, господарю.
— Ако всичко мине успешно, ще ви направя мой самурай.
— Благодаря ви, господарю.
Сандзо беше дързък и безстрашен, но видът на огромното количество монети го стресна повече от този на локва кръв. Просна се отново по очи и почти прекалено старателно притисна чело към земята. Щом вдигна поглед, видя един приличен на селски самурай старец и двама набити младежи да товарят парите върху самара на коня.
Шоню и Юкисуке пиеха сутрешен чай в чайната. Макар да изглеждаше, че просто закусват заедно след дълга раздяла, те всъщност водеха таен разговор.
— Веднага тръгвам за Гифу — завърши накрая Юкисуке.
Щом излезе от стаята, той бързо нареди на своите служители да му приготвят коня. Възнамеряваше веднага да се върне в Гифу, но сега тези планове бяха за два-три дни отложени.
— И внимавай да не сбъркаш нещо утре вечер — предупреди го тихо Шоню.
Юкисуке кимна с разбиращо изражение. В очите на баща си обаче този дързък младеж още приличаше просто на дете.
На вечерта на следващия ден — тринадесето число от месеца — вече всички в крепостта Огаки знаеха какво е замислил Шоню и защо прати предишния ден сина си в Гифу.
Внезапно дойде нареждане за свикване на войската. Това бе голяма изненада дори за Шонювите служители.
Посред цялото объркване един от офицерите влезе в стаята на войниците от прислугата, където няколко млади самураи се суетяха оживено. Той предизвикателно завърза кожените връзки на ръкавиците си, погледна хладно към бойците и каза:
— Преди да е изгряло слънцето, вече ще сме превзели крепостта Инуяма.
Както и можеше да се очаква, единственото място, където не цареше объркване, бе стаята на върховния предводител — Шоню. Двамата с втория му син Терумаса пиеха саке, седнали бяха на походните си столчета и чакаха часа на заминаването.
Обикновено при потегляне в поход се надуваше раковина, развяваха се знамена и се биеха барабани, а отрядите преминаваха величествено през града под крепостта. Този път обаче конниците потеглиха на малки групи от по двама-трима, пехотинците останаха в първите и последните редици, знамената бяха свити, а пушките — скрити. Ако се сетеха да погледнат навън в омарата на пролетната нощ, градските жители сигурно биха се почудили какво става и никой не би си и помислил, че войниците тръгват в сражение.
Само на три часа път извън Огаки отрядите се събраха в строй и Шоню се обърна към тях с думите:
