— Нека до изгрев-слънце да свършим с тази битка и да се приберем преди края на деня. Вървете колкото се може по-бързо.
Градът и крепостта Инуяма бяха право на отсрещния бряг по горното течение на река Кисо. Въздухът кънтеше от шума на водата, която се разбиваше в облите камъни и се плискаше по плитчините. В омарата луната, планините и водата приличаха на гледани през слюда. От брега се виждаше единствено мътната светлина на лампите отсреща.
— Слезте от седлата.
Шоню сам скочи от коня си и постави на брега своето походно столче.
— Господарят Юкисуке е дошъл навреме. Отрядите му са ето там — посочи един от служителите.
Шоню се изправи и погледна в посока нагоре по течението.
— Съгледвачите! — извика той веднага.
Един от мъжете изтича, за да провери кои са там. След съвсем кратко време към шестстотинте души на Икеда Шоню се присъедини отряд от още четири-петстотин. Очертанията на хилядата души се сляха като две рибни стада под водата.
Най-сетне след хората на Юкисуке се появи и Сандзо. Стражите, които охраняваха тила, го наобиколиха с копията си и го отведоха пред походното столче на Шоню.
Господарят не остави наемника да говори излишно, а направо го разпита за най-важното от задачата му.
По същото време доста на брой плоскодънни рибарски лодки, разпръснати досега покрай брега, започнаха да преминават от другата страна на реката. Дузини лековъоръжени войници скочиха от тях и един след друг се изкатериха по отсрещния бряг. После лодките бързо се върнаха, за да превозят нов товар хора.
Само след миг единственият човек, останал на отсамния бряг, бе Сандзо. Накрая влажното нощно небе се разтресе от бойните възгласи на бойците, достигнали чак до подножието на самата крепост. В същата минута един от краищата на небето почервеня и над града под укреплението заблестя и затанцува порой от искри.
Хитрият план на Шоню проработваше безпогрешно. Крепостта Инуяма падна само за един час, след като защитниците й бяха не само изненадани, но и предадени отвътре. Тази измяна определено бе една от причините така непристъпната твърдина да бъде превзета за толкова кратко време. Имаше обаче и още нещо — на времето Шоню сам беше началник на Инуяма и градските жители, старейшините на околните села и дори самите селяни добре си спомняха своя предишен повелител. Макар служителите с парите да бяха пратени тъкмо за да подкупят тези хора, сегашният успех се дължеше не толкова на подкупа, колкото на миналото на Шоню.
Хората от някога издигнати, но сега западащи родове привличат около себе си странна смесица от характери. Проницателните, лекомислените, онези, които виждат злината, но не могат да дадат собствено мнение или съвет всички те бързо напускат сцената. Тези, които по-неясно долавят какво става, но и те нямат силата и възможностите да спрат упадъка, също по някое време изчезват.
Остават единствено два вида хора — такива, които не са достатъчно надарени, за да си намерят препитание на друго място и онези истински верни служители, които не напускат своя господар до самия край, през време на бедност и слабост, живот и смърт, щастие и скръб.
Но кои от тези са истински самураи? Кои живеят честно или кои остават просто заради облагите? Трудно е да се разбере това, понеже всички до един прилагат цялата своя изобретателност, за да убедят своите господари в незаменимостта си.
Макар и човек на риска, Иеясу напълно се различаваше от вдетинения Нобуо, който не знаеше нищо за света наоколо. Той държеше сина на Нобунага в длан, както играч на шах — фигура.
— Е, направили сте си прекалено много труд заради мен, господарю Нобуо — обърна се към него. — Аз всъщност бих си взел само още малко ориз. Израснал съм в скромни условия и тази вечер небцето и стомахът ми не могат вече да издържат на толкова много изискани ястия.
Беше вечерта на тринадесето число от месеца. Щом Иеясу пристигна същия следобед в Кийосу, Нобуо го заведе в един от храмовете, където в продължение на няколко часа двамата имаха таен разговор. Вечерта в стаята за гости на крепостта бе устроено угощение.
Дори след случката в храма Хоно Иеясу остана някак встрани от събитията. Сега обаче той залагаше цялата сила на рода Токугава — сила, на чието укрепване бе посветил толкова години — и лично дойде в Кийосу. Нобуо гледаше на него като на спасител. Правеше всичко възможно да му угоди и сега го гощаваше с най-изискани ястия.
От гледна точка на Иеясу обаче цялото това показно гостоприемство бе просто проява на наивност и той можеше само да съжалява своя домакин. На времето, когато Нобунага се прибираше победоносно от Кай и под предлог, че иска да види връх Фуджи, спря при Иеясу, този му оказа прием в продължение на седем дни. Като си спомнеше за тогава, Иеясу само можеше да съжалява сегашния си домакин.
Естествено, господарят не беше чужд на състраданието към по-слабия — в случая Нобуо — но също и знаеше, че същината на този свят е в промяната. Ето защо, макар и през време на угощението да изпита съжаление и съчувствие, съвестта изобщо не го гризеше заради намерението просто да използва наивния и изнежен благородник като своя играчка. Няма човек, който с по-голяма сигурност да предизвика нещастие, от неспособния наследник на бляскав род, получил власт и славно име. Колкото повече се оставя да го използват, толкова по-опасен става такъв човек.
Хидейоши най-вероятно си мислеше същото като Иеясу. Но докато той виждаше в Нобуо пречка за постигане на своите цели и търсеше начин да го отстрани. Иеясу пък се опитваше да го използва. При все това разминаване, плановете и на двамата бяха в основата си еднакви. Който и да спечелеше, съдбата на Нобуо щеше да е същата, тъй като той просто отчаяно бе прегърнал идеята, че е единствен наследник на Нобунага.
— Как така? — възрази Нобуо. — Та празненството едва сега започва. В такава хубава пролетна нощ ще е срамота да си легнете рано.
Нобуо правеше всичко възможно да забавлява Иеясу добре, но истината бе, че госта го чакаше работа.
— Не, господарю Нобуо. Негово Височество не бива да пие повече саке — поне така сочи цветът на лицето му. Подайте чашата насам към нас.
Нобуо обаче не беше забелязал отегчението на своя почетен гост и настоятелността му беше предизвикана от погрешния начин, по който схвана сънливия поглед в очите на Иеясу. Прошепна нещо на служителите и плъзгащите се хартиени врати в дъното на залата бяха веднага изтикани настрана, за да се покажат музиканти и танцьори. За Иеясу тази гледка не беше особено забавна, но той с търпелив израз проявяваше от време на време интерес, позасмиваше се и когато представлението свърши, запляска с ръце.
Служителите му се възползваха от възможността да го дръпнат за ръкава и да му направят знак, че е време за лягане. В същия миг обаче под шумния звук на оркестъра се появи един комедиен артист.
— Тази вечер ще покажем на почитаемия гост едно представление Кабуки, играно наскоро в столицата…
Последва невероятен поток от думи. След това мъжът изпя въведението към пиесата, а друг един изпълнител го допълни с припев и с няколко мелодии от християнското богослужение, добили напоследък известност между местните господари в западните области. Свиреше на инструмент, подобен на виолата, използвана при църковни служби, а дрехите му бяха извезани със западна украса и поръбени с дантела — всичко това в чудесно съчетание с обичайно японско кимоно.
Зрителите бяха завладени от видяното. Явно онова, което се харесва на човека от простолюдието, доставяше удоволствие и на големите господари и самураите им.
— Господарю Нобуо, господарят Иеясу каза, че вече му се доспива — прошепна Окудайра на Нобуо, когото пиесата погълна напълно.
Домакинът бързо стана да изпрати своя гост и стигна с него чак до спалнята. Представлението Кабуки още не беше свършило и виолата, флейтите и барабаните продължаваха да се чуват.
