На следващата сутрин Нобуо се събуди в извънредно ранен за него час и тръгна към покоите на Иеясу. Там го завари вече станал и да обсъжда някакъв въпрос със служителите си.
— А закуската на господаря Иеясу? — попита Нобуо.
Когато някой му отвърна, че закуската вече е минала, домакинът доби малко объркан вид.
В този миг един от самураите на стража в градината и някакъв войник от наблюдателната кула си подвикнаха, че в далечината нещо ставало. Това привлече вниманието и на Иеясу, и на Нобуо. Не след дълго се появи един самурай, който да извести какво се е случило.
— Далеч в небето на северозапад от известно време се вижда черен пушек. Първо помислихме, че може да е горски пожар, но мястото, откъдето се вдига димът, започна да се мести и след това се появиха и още няколко облака.
Нобуо сви рамене. Ако ставаше дума за югоизток, можеше да се сети за Исе или някое друго място, където да има сражение, но сега изражението му сочеше, че изобщо не разбира какво може да бъде.
— Не е ли това от посоката на Инуяма? — обади се Иеясу, който вече знаеше за смъртта на Накагава преди два дни.
Без да чака отговор, даде нареждане:
— Окудайра, идете да видите.
Окудайра се затича по коридора заедно със служителите на Нобуо и се изкачи на наблюдателницата.
По стъпките на хората, които почти веднага слязоха надолу, ясно пролича, че се е случило нещо много тревожно.
— Може да е от Хагуро, Гакуден или Инуяма, но при всички случаи — от тази околност — съобщи Окудайра.
Крепостта заприлича на врящ чайник. Навън вече се чуваше тръбенето на раковината, но повечето войници, които веднага се втурнаха да вземат оръжието си, така и не забелязаха, че наблизо е Иеясу.
Щом разбра, че пламъците със сигурност идват от Инуяма, той се разбърза по съвсем необичаен за него начин.
— Сега стана лошо! — извика.
Пришпори коня си в галоп и препусна на североизток, в посока към дима. Служителите го следваха от двете страни, като се опитваха да не изостават. От Кийосу до Комаки нямаше много път, както и оттам до Гакуден. От Гакуден до Хагуро пеш се стигаше за един час, накрая — от Хагуро до Инуяма разстоянието бе същото. Щом пристигнаха в Комаки, вече разбраха какво точно се е случило. В ранните утринни часове крепостта Инуяма е била превзета. Иеясу дръпна поводите на коня си и се втренчи в дима, който се издигаше на няколко места между Хагуро и околността на Инуяма.
— Закъснях — прошепна той на себе си. — Не бива да допускам грешки като тази.
Почти виждаше в облака от черен дим очертанията на лицето на Шоню. Щом чу слуха, че Нобуо пуснал сина на Шоню да се върне при баща си, веднага се замисли за последствията от тази доброжелателна постъпка. При все това не бе и предполагал, че повелителят на Такеда може да се окаже дотам двуличен, та да действа толкова коварно и бързо.
„Не че не знаех каква хитра стара лисица е той“, помисли си Иеясу. Нямаше смисъл да си припомня колко важно е местоположението на Инуяма. Близостта до Кийосу само увеличаваше важността й във войната с Хидейоши. Крепостта владееше подстъпите към горното течение на река Кисо, границата между Мино и Овари и извънредно важния брод на Унума. Това укрепление, което струваше колкото сто други, сега бе загубено в полза на врага.
— Да се връщаме — каза Иеясу. — Ако се съди по това, как се издигат пламъците, Шоню и синът му сигурно вече са се върнали в Гифу.
В мига, в който рязко дръпна поводите на другата страна, Иеясу си възвърна обичайното изражение на лицето. Сигурен беше, че ще си отмъсти двойно за тази загуба. Хората около него шумно се оплакваха от неблагодарността на Шоню, хулеха го заради страхливото нападение изневиделица и заплашваха при следващата битка да му дадат добър урок, но Иеясу сякаш не ги чуваше. Засмя се мълчешком и насочи коня си към Кийосу.
На връщане срещнаха Нобуо, тръгнал от крепостта доста по-късно начело на своята войска. Този впери поглед в Иеясу, сякаш връщането му е нещо напълно неочаквано.
— Всичко наред ли е в Инуяма? — попита.
Преди този да е успял да отговори, от служителите зад него се чу смях. Той обаче наистина търпеливо и любезно обясни на Нобуо какво точно е станало. Синът на Нобунага съвсем посърна. Иеясу спря коня си до неговия и се зае да го успокоява.
— Не се тревожете. Ако сега ние понасяме поражение, на Хидейоши ще му се върне двойно. Погледнете натам.
Посочи с очи към възвишението Комаки.
Преди много време Хидейоши проницателно бе препоръчал на Нобунага да се премести от Кийосу в Комаки. Ставаше дума само за един объл хълм, не по-висок от двеста и осемдесет лакти, но той властваше над околната долина и бе удобен за започване на нападение във всяка една посока. Ако Комаки бъде укрепен, при едно сражение в равнината на Овари и Мино западната войска нямаше да може да настъпи, без да е превзела преди това върха. Мястото бе отлично и за настъпление, и за отбрана.
Нямаше време да се обяснява всичко това на Нобуо, така че Иеясу просто се обърна и заговори този път на своите служители:
— Веднага да започне строеж на укрепления на връх Комаки.
Веднага след като даде това нареждане, настигна отново Нобуо и се прибра с бавен ход заедно с него до Кийосу. По пътя двамата водиха приятен разговор.
По това време всички смятаха, че Хидейоши е в крепостта Осака, но от тринадесетия ден на месеца, когато Иеясу разговаряше с Нобуо в Кийосу, той се намираше в Сакамото. Такова бавене не му беше присъщо.
Иеясу вече действаше с пълна сила, за да изпълни плана си за настъпление от Хамамацу през Окадзаки към Кийосу, но Хидейоши, често изумявал всички със своята светкавичност, този път никак не бързаше. Или поне така изглеждаше отстрани.
— Някой да дойде! Не са ли оръженосците ми тук?
Беше гласът на господаря, гръмък както обикновено.
Младите оръженосци, нарочно отделили се в своята стая, бързо изоставиха играта на сугуроку, с която крадешком се занимаваха. Тринадесетгодишният Набемару се затича с всички сили натам, откъдето се чуваше пляскането с ръце на господаря му.
Хидейоши вече бе излязъл на терасата. През предната порта се виждаше малката фигура на Сакичи, който бързо изкачваше склона от града към крепостта. Без да се обръща назад, за да види чии са стъпките, даде заповед да пуснат младежа вътре.
Сакичи влезе и коленичи пред своя господар.
След като изслуша разказа му за положението в крепостта Осака, Хидейоши попита:
— А Чача? Чача и сестрите й също ли са добре?
За миг Сакичи се напрегна, сякаш не можеше да се сети за тях. Да отвърне на въпроса веднага само щеше да направи Хидейоши подозрителен („Този проклет Сакичи е разбрал!“) и без съмнение щеше да го накара и да се почувства неудобно. Доказателство за всичко това бе, че в мига, в който попита за Чача, господарското изражение на Хидейоши сякаш се стопи и по лицето му се разля руменина. Изведнъж доби извънредно стеснителен вид.
Сакичи добре разбираше причината господарят му да е неспокоен и не можеше скришом да не се забавлява.
След падането на Китаношо Хидейоши се грижеше за трите дъщери на Оичи, сякаш са негови собствени. При строежа на крепостта Осака нареди един малък и светъл вътрешен двор да бъде отделен заедно с околните помещения нарочно за тях. От време на време отиваше да посети и да си поиграе с момичетата, сякаш отглеждаше в златна клетка някакви редки птички.
— На какво се усмихвате, Сакичи? — сепна го Хидейоши.
