господарят потегли за там. Щом пристигна в храма Онджо, Гамо веднага побърза да се срещне с него, а малко по-късно се появи и Икеда.
— Господарят Хидейоши пристигна вчера — обяви Шоню — Чака ви.
Мястото за срещата беше вече приготвено в главния храм, където бе отседнал Хидейоши, но след като от учтивост го попитаха кога ще му е удобно да се види с домакина си, Нобуо своенравно отвърна:
— Уморен съм от пътя и утре цял ден ще искам да почивам.
— Е, тогава ще подготвим нещата за вдругиден.
И двамата мъже отидоха да предупредят Хидейоши.
Никой от дошлите в храма нямаше достатъчно време, за да пропилее един ден, но тъй като Нобуо пожела да си почине, всички останали бяха обречени на ненужно бездействие.
При пристигането си синът на Нобунага с раздразнение установи, че главната постройка е заета от Хидейоши и служителите му, докато за неговата свита са оставени по-малките. Когато се уреждаше времето на срещата, той реши да се наложи и действа съвсем по прищявка, но на следващия ден изглежда сам се отегчи и започна да се оплаква.
— Дори старшите ми служители ги няма тук.
Прекара деня в разглеждане на безценната храмова сбирка от ръкописи със стихотворения и се отегчи до смърт от безкрайните приказки на свещениците. Когато най-сетне се свечери, четиримата му старши служители дойдоха в неговата стая.
— Добре ли си починахте, господарю? — попита единият.
Глупаци! Нобуо направо се ядоса. Искаше му се да им кресне, че не е правил нищо и само е скучал, но вместо това отвърна:
— Да, благодаря ви. А вие добре ли се настанихте в жилищата си?
— Нямахме време да се настаним.
— Защо така?
— Пратениците от други родове просто нямаха край.
— Толкова много посетители ли имаше? Защо не дойдохте да ми кажете?
— Вие казахте, че днес искате да си починете и не искахме да ви безпокоим, господарю.
Нобуо се зае да чертае с пръст кръгове по пода и да почуква по коляното си. Погледна ги с високомерно безразличие.
— Е, добре. Но останете четиримата да вечеряте с мен. Ще пием и малко саке.
Старшите служители се спогледаха с известно неудобство.
— Има ли нещо друго, което да трябва да правите тази вечер? — попита ги Нобуо.
— Работата е там, че преди малко дойде човек с покана от господаря Хидейоши и ние идваме тук, за да помолим за разрешението ви да отидем при него — каза единият от служителите с тон, сякаш се извинява.
— Какво?! Хидейоши ви е поканил ли?! Що за работа е това? Поредната чайна церемония може би?
Лицето на Нобуо се намръщи.
— Не, не смятам, че ще е нещо такова. Съмнявам се, че щеше да кани служители като нас на чай и да пренебрегва господаря ни, особено след като наоколо има и други високопоставени хора, които би могъл да помоли да дойдат. Хидейоши казва, че имало нещо, за което иска да разговаря с нас.
— Странно — отбеляза Нобуо и сви рамене. — Е, след като ви е поканил, почвам да се питам дали няма да обсъди с вас как най-сетне да поема пълното ръководство на рода Ода. Възможно е да е това. Не подхожда на Хидейоши да опекунства над законния наследник на властта. Народът никога няма да го подкрепи в нещо такова.
Главната храмова зала беше пуста. Само лампите вече бяха запалени. След това гостите дойдоха. Беше средата на първия месец и студът направо щипеше. Появи се и някой друг, който се покашля леко. Понеже го придружаваше слуга, четиримата служители на Нобуо веднага се досетиха, че трябва да е Хидейоши. Докато вървеше към тях, изглежда даде на висок глас някакви нареждания.
— Съжалявам, че ви накарах да чакате — заяви, когато влезе в стаята и отново се изкашля в шепа.
Щом вдигнаха поглед, забелязаха, че сега е сам — с него нямаше дори оръженосец.
Четиримата мъже се почувстваха някак неудобно. Докато го поздравяваха поред, Хидейоши издуха носа си.
— Изглежда сте настинали, господарю — отбеляза загрижено единият от Нобуовите служители.
— Все не мога да се отърва от тази хрема — отвърна Хидейоши не по-малко дружелюбно.
Обстановката беше съвсем проста. Нямаше нито храна, нито нещо за пиене. Хидейоши тръгна направо по същество:
— Не ви ли тревожи напоследък държанието на господаря Нобуо?
Четиримата мъже се изпълниха с напрежение. Приеха това като укор и решиха, че Хидейоши обвинява тях в качеството на старши служители на господаря.
— Вие, вярвам, правите всичко по силите си — продължи той и кръвта се върна по лицата им. — И четиримата сте умни мъже, но подозирам, че господарят Нобуо не ви дава възможност да сторите кой знае какво. Разбирам вашето положение. Аз самият се опитвах да намеря начин да му повлияя, но изглежда, всеки път все срещам неуспех.
Наблегна на последните думи и четиримата отново усетиха неудобство. Хидейоши беше съвсем откровен и даваше ясно да се разбере, че не е доволен от Нобуо.
— Вече съм взел решение — продължи той. — Съжалявам вас, задето сте прекарали толкова години в служба на този човек. Накратко, може без суетене да приключим с всичко това, стига да убедите своя господар или да си направи сепуку, или да се замонаши. Като отплата ще получите от мен земи в Исе и Ига.
Не само студът беше причината мъжете да изтръпнат до мозъка на костите си. Четирите стени им заприличаха на насочени към тях оръжия. Очите на Хидейоши светеха, втренчени в тях — две малки и ярки точки. От служителите се искаше да кажат или „да“, или „не“.
Хидейоши не се канеше да им даде време да обмислят предложението, нито пък да им позволи да си тръгнат, преди да са дали ясен отговор. Положението бе направо безизходно. Главите на четиримата клюмнаха тъжно. В крайна сметка обаче дадоха съгласието си и бързо подписаха писмени обещания.
— Моите служители пият саке в Стаята с върбите — каза Хидейоши. — Идете и вие при тях. Бих искал да присъствам и аз, но ще си легна рано заради настинката.
Взе подписаните листове и се върна в своята спалня в храма.
Тази нощ Нобуо така и не се успокои. Вечеря заедно със служителите и прислугата си, монасите и дори монахините-деви от съседното светилище. Изглеждаше бодър и говореше на висок глас, но щом всички си тръгнаха и отново остана сам, започна постоянно да пита оръженосците и самураите от стражата:
— Колко е часът сега? Още ли не са се върнали старшите служители от главния храм?
След време се появи само единият от мъжете.
— Сам ли сте, Сабуробей? — попита го подозрително Нобуо.
В израза на лицето на човека имаше нещо неестествено, което предизвика дори у Нобуо безпокойство. Старият човек се просна по очи на пода, притисна о него двете си ръце и просто не успяваше да вдигне поглед. Нобуо дочу ридания.
— Какво има, Сабуробей? Нещо случи ли се, докато разговаряхте с Хидейоши?
— Срещата беше много мъчителна.
— Какво?! Да не ви е повикал, за да ви мъмри?
— Ако беше само това, нямаше да се случи нищо. Стана нещо съвсем неочаквано. Оказахме се принудени да подпишем писмени обещания. Бъдете решителен, господарю.
След това предупреждение Сабуробей разкри изцяло намеренията на Хидейоши и накрая завърши:
— Знаехме, че ако кажем „не“, той ще ни погуби на място, така че нямаше какво друго да направим, освен да подпишем. По-късно намерих сгоден случай, докато пиехме саке със служителите му и изтичах дотук сам. Щом открият, че ме няма, ще се вдигне страшен шум. На това място не сте в безопасност, господарю. Трябва незабавно да си тръгнете.
