Сцената — както в първото действие. Привечер. На миндеря до прозореца седи Елица, подпряла глава на ръката си, замислена. Вън на чердака Боряна приказва с някого и започва да се смее. Елица трепва. Боряна се втурва вътре, сяда при Елица и продължава да се смее. Тя е облечена сега по-скромно, ръкавите й са запретнати. ЕЛИЦА. Какво има? Борянке, що се смееш?
БОРЯНА. На Павля се смея. Аз му казвам: Павле, баща ти е тук, а той: тук ли е баща ти? Кога доде? Той все за моя баща мисли. Глухчо! (Смее се)
ЕЛИЦА. Блазе ти, Борянке, че можеш да се смееш.
БОРЯНА (прегръща я). Сестро! Елице! Не мисли, не се грижи…
ЕЛИЦА. Я чакай… (Ослушва се) Като че извика някой.
БОРЯНА. Нищо няма. Аз нищо не чувам.
ЕЛИЦА. Нощес, тъкмо заспивах, като завика стария и — туп-туп — избяга някой нагоре по стълбите. Сърцето ми щеше да изскочи.
БОРЯНА. Их, Елице…
ЕЛИЦА. И Андрея цяла нощ не се запря на едно, взе да вика в съня си: парите! Дай тук парите! Пусти пари! Все за тях се разправят…
БОРЯНА. Остави ги ти тях, Елице. Те са братя, те ще се разберат.
ЕЛИЦА. Не знам. Страх ме е.
БОРЯНА (става). Я не му мисли! Какво ще му мислиш! У, и на мене какво не ми минава през ума, ама не искам да зная. И да ти кажа ли? Като че дохожда някой на ей туй ми ухо и ми казва: Бо-рянке, зле ще патиш, Борянке, баща ти ще доде, какво ще правиш… А на туй ми пък ухо друг глас ми казва: Не бой се, Борянке, нищо лошо няма да стане, то ще се уреди, я си гледай работата… (Смее се) Тоз глас, на туй ухо, е на ангела, а другия — на дявола. Аз слушам ангела, а на онзи, на рогатия, казвам, пъшт! Да се махаш! (Смее се)
ЕЛИЦА. Каква си, Борянке… (Засмива се)
БОРЯНА. Ами! Ще седна да му мисля! Прави като мене, ти казвам. (Оправя ръкавите си) И сега, ако не ме харесат вашите… Вчера съм прала, днес готвих, чистих в къщи, метох двора. То работа, работа… Съсипах се… (Смее се. Чуват се стъпки) Иде някой…
ЗЛАТИЛ (отвън още, високо). Да отхраниш синове, да ги отгледаш… че да скочат отгоре ти… (Влиза; отпаднал, измъчен, под абата на кръста си е скрил нещо — там често се попипва) Да нямаш мира в къщата си, в своята си къща да нямаш мира. Де се е чуло туй? Де го има туй? На, мръква се и да те е страх да се прибереш. И от кого? От своите си синове…
ЕЛИЦА. Какво, тате?
ЗЛАТИЛ. Няма да тая вече, няма да крия. Ще кажа на хората… Ако трябва — и в касабата ще ида, ще ги обадя, ще ги заявя!
ЕЛИЦА. Тате, какво има?
ЗЛАТИЛ (гневно). Кой натискаше нощес вратата ми?. Кой искаше да влезе при мене, защо искаше да влезе? Чужд човек не е, чужд човек не може да бъде, пак някой от тез хубостници ще е, от моите синове. ЕЛИЦА. Боже!…
ЗЛАТИЛ. Какво са турили на ума си тез хора? Какво мислят да правят? Да ме убият ли? Нека направят и туй чудо, та да ги приказва мало и голямо, нека ме уморят. Цяла нощ ходят из двора — не ги ли виждам, не ги ли чувам? Не спят. Ходят като вампири.
БОРЯНА. Ех, тейко! Че и ти не си спал, затуй си ги видял.
ЗЛАТИЛ. Аз съм стар. (Сяда) Аз може да не спя.
БОРЯНА. Аз пък съм спала цяла нощ като агне — нямам пари, от какво ще ме е страх.
ЗЛАТИЛ. Ти пак… пак като вчера. Елице, снахо, знаеш ли какво ми каза тя вчера?
ЕЛИЦА. Какво, тате?
ЗЛАТИЛ. Че баща ми имал пари, пък аз съм ги бил взел и съм го уморил. Ти чувала ли си таквоз нещо, а?
ЕЛИЦА. Аз… аз не съм чувала.
БОРЯНА. Аз пък съм чувала. Хората казват.
ЗЛАТИЛ (става). Хората… хората… Аз хората ще слушам. Баща ми, бог да го прости (кръсти се), са умря от смъртта. Умря като всички хора. (Разхожда се) Всички ще умрем. Който не се е родил, той няма да умре. Ще умрем и ще се изправим пред бога да ни съди. (Помълчава) Не мога да забравя баща си аз… Как ще го забравя, аз човек не съм ли? Аз от камък ли съм? Мисля го, всеки ден го миеля… И нощес пак съм го сънувал… Тук, от един-два дена, все е пред очите ми. Отида на двора — виждам го, вляза в градината — виждам го, върна се в одаята — той седи там и ме гледа… гледа… (Помълчава, след туй изведнъж се обръща) Аз не съм! Кой казва, че съм го уморил аз? Не съм аз! Не съм!
ЕЛИЦА. Тате, никой не казва… Тате!
ЗЛАТИЛ (поуспокоява се). Утре е празник. Не е голям празник, ама все е празник. (На Елица) Като влизате в одаята ми, не се сещате да погледнете кандилото — зехтин няма, фитилото изгоряло.
ЕЛИЦА. У, тате! Аз съм забравила.
ЗЛАТИЛ. Иди да го запалиш. На човека се дощява да се прекръсти барем срещу празник. Иди! Иди го запали!
Елица излиза. Златил седи замислен.
ЗЛАТИЛ. Полудяха тез моите синове. И по-напреж не са били цвете, ама барем излизаха, ходеха на работа. Сега от два-три дена, като седнали в къщи, не похващат нищо… Какво кроят? Какво искат? (Гневно) Хеле Рали! Ама ти поглеж само лицето му какво е, очите му. Върви подире ми, дебне ме. Тоз човек може да ме убие, окото му няма да мигне!
БОРЯНА. Снощи той… Ама хайде да не казвам.
ЗЛАТИЛ. Какво снощи?
БОРЯНА. Снощи той натискаше вратата ти, тейко. Той искаше да влезе.
ЗЛАТИЛ. Рали!
БОРЯНА. Той беше, аз го видях.
ЗЛАТИЛ (силно разгневен). Ще ги изпъдя! И двамата ще ги изпъдя! И него ще изпъдя, и Андрея ще изпъдя. Още утре ще ида в града при съдията, ще направя книга, ще се отрека от тях. Не ми са синове те, не ги ща! Ще ги махна! Да вървят, където искат. Не ги ща!
БОРЯНА. А Павли, тейко?
ЗЛАТИЛ. Да къртят вратата ми! Да влизат насила нощя при мене! Какво искат? Връз баща си да дигат ръка! Не ги ща аз тях, не ги ща!
БОРЯНА. А Павли, тейко? Него какво ще правиш?
ЗЛАТИЛ. Павли е добър. Аз на Павли имам вяра. Павли и работи, и слуша. Аз като гледам Павля, като че виждам себе си, когато бях на неговите години… Павли е друго…
