Боряна (Драма в четири действия)

БОРЯНА. Него какво ще правиш?

ЗЛАТИЛ (махва с ръка). Слушай, чедо… ще те питам нещо… (Отива при Боряна) Ти вчера дето ми обади онуй, хубаво направи, много хубаво направи. Кой ти каза?

БОРЯНА. Кое, тейко?

ЗЛАТИЛ. Че там в градината, в дувара, съм турил нещо. То не беше пари, пари аз нямам… Кой ти каза, Андрея ли?

БОРЯНА. Не.

ЗЛАТИЛ. Рали?

БОРЯНА. Не.

ЗЛАТИЛ. Ами кой?

БОРЯНА. Павли.

ЗЛАТИЛ. Павли? (Стои като гръмнат) Какво приказваш ти? Павли? Не може да бъде… Павли?

БОРЯНА. Той искаше да вземе парите, тейко. Аз не му дадох.

ЗЛАТИЛ. Павли? И той… Виж как ме наказа господ… Виж как ме наказа господ…

БОРЯНА. Той зарад мене искаше да го направи, тейко. Да земел парите, че да сме избягали другаде. Аз не рачих — може ли? Пък истина е, тейко, искаме се — той ме иска и аз го искам. Ти затуй не му се сърди…

ЗЛАТИЛ (гледа я продължително). Всички, всички… И тримата… (Отчаяно) Какво са скочили връз мене тез хора? Какво им съм направил? Аз баща не съм ли им? (Тръгва към вратата)

ЕЛИЦА (влиза). Тате, запалих кандилото.

ЗЛАТИЛ. Наказа ме господ, наказа ме… Павли и той… И Павли… (Излиза)

ЕЛИЦА. Какво му каза?

БОРЯНА. Нищо не съм му казала.

ЕЛИЦА. Защо приказва тъй?

БОРЯНА. Не знам. Мъчно му е. Нещо има на сърцето си.

ЕЛИЦА (сяда). Боже, все по-лошо става! Какви са наежени един срещу други, какви са зли. Ще се избият, ще стане нещо страшно… Какво ще правя аз?

БОРЯНА. Елице…

ЕЛИЦА. Барем да ми бяха живи децата, с тях щях да се теша. А сега? Какво ще правя аз… (Заплаква)

БОРЯНА. Елице! Сестро! Недей… не плачи, Елице…

ЕЛИЦА. Де отиде той? (Изправя се) Ах! Аз забравих!

БОРЯНА. Какво си забравила?

ЕЛИЦА. Запалих кандилото, пък не преметох. В стаята му е разхвърлено. Да ида да премета…

БОРЯНА. Стой, стой ти. Аз ще ида. Ти си почини. (Поглежда през прозореца) Ей го стария, на двора. Докато е навън, аз ще премета. Стой си тука. (Излиза)

ВИДА (влиза отдясно). Какво има? Какво викаше стария?

ЕЛИЦА. Не знам. Не му разбирам. Много е сърдит. Ох, боли ме глава… Не ми е добре. Аз ще изляза, ще ида на двора… Ох, глава… (Излиза)

РАЛИ (влиза).

ВИДА (гледа след Елица). Все охка… все пъшка… Повлекана!

РАЛИ. Де е стария? Де отиде?

ВИДА. Долу слезе. Аз нали ти казах, парите са у него. Носи ги на кръста си. Ей тука е абата му е издута и току се пипа там.

РАЛИ. Парите вчера бяха в ръцете ни, ама ти…

ВИДА. Пак ли аз съм крива?

РАЛИ. Ти, ами кой. Аз ми доде на ума. Като го гледах, че се върти все около дюлята в градината, казах си: парите са там, нейде наблизо са. Трябваше да го издебнем и да видим, ама ти — не, чакай. На ти сега, като си искала да чакаш.

ВИДА. Аз ти казах да почакаме, докато се мръкне. И отде пък щеше да разбереш, че парите са били там? Сега виждаш, защото камъкът е отвален.

РАЛИ. Ти все много знаеш, много знаеш. Когато човек търси, все ще му каже нещо да бутне и там. Камъка е голям, как тъй не ще се досетя да го обърна…

ВИДА (клати недоверчиво глава).

РАЛИ. И онез са подушили — разбрах аз. Нощес колкото пъти съм излязъл, или Андрея ще видя, или Павли. Оназ алфатарченка, и тя като някое шило — току снове насам-нататък. Тя ако не беше снощи, аз бях я свършил.

ВИДА. Чумата черна! Все да види…

РАЛИ. Тез пари ще ги взема аз! Няма да се оставя. Мъжки трябва да се пипа. Ти вече да не ми се бъркаш, аз знам какво да правя. Ти само да гледаш кой къде ходи и какво прави. Толкоз. Туй искам от тебе. (По стълбите някой иде тичешката)

БОРЯНА (влиза, високо дига едната си ръка, стиснала нещо). Де е Елица? Намерих нещо. Едно нещо намерих, ама не казвам какво е. Де е Елица? Ах, какво намерих!

ВИДА. Какво си намерила?

БОРЯНА. Не казвам. (Показва си ръката) Познайте де! (Смее се)

ВИДА. Каква си… хич не мислиш за себе си. Все пееш, все се смееш…

БОРЯНА. А нощя си спя. Спя си хубаво и хубави сънища сънувам. Знайте ли какъв сън съм сънувала нощес? Да ви го разкажа ли?

ВИДА. Туйто. Сънища ще слушаме сега пък.

БОРЯНА. Много хубав сън! (Поглежда към лявата врата) Аз исках да го разкажа и на Елица. Тук я оставих, де е отишла?

ВИДА. Отде ще знам де е отишла.

БОРЯНА. Да ви разкажа ли съня си? Какъв сън! Сънувах, че влизам в градината, ей тука е, във вашта градина. И както вървя, гледам една жълтица на земята. (Рали трепва) Вземам я. По-нататък още една, още една, много. И аз ги вземам, събирам ги, напълних си престилката, напълних си пазвите. И все има още, все събирам. (Чуват се стъпки) Елица иде… (Отваря вратата и поглежда) Стария иде…

ВИДА. Тук ли иде?

БОРЯНА. По-нататък да ви кажа… Напълних се с пари. Че като ми дотежа… Взех да потъвам, стъпила съм на едно мочурливо място и потъвам Потънах до колене, до кръста, дотука. Взех да хвърлям парите, пак потъвам. Че като се уплаших, като извиках… и се събудих. Олекна ми. Уф, то и много пари да има човек не било хубаво… (Смее се)

ВИДА. Ти измисляш. Какъв е тоз сън?

БОРЯНА. Не знам. И уж беше сън, а пък една жълтица пак ми останала. Ето я! (Отваря ръката си и показва една жълтица)

РАЛИ (става). Отде я взе? Де я намери? Дай я тук!

БОРЯНА. Не, ще я дам на тейка. Тя е негова.

ЗЛАТИЛ (отвън вратата). Когато не ти трябват, тук са, когато подириш някого — няма ги. (Влиза; троснато) Де е Павли?

ВИДА. Няма го Павли, не е дохождал тука.

БОРЯНА. Тейко, като метох стаята ти, намерих таз жълтица. На ти я!

ЗЛАТИЛ (грабва жълтицата). Тя е моя… Моя е… (Поглежда плахо Раля) Де я намери?

БОРЯНА. Под одъра в стаята ти. Като метях, я намерих.

ЗЛАТИЛ (с разтреперани ръце завързва жълтицата в една кърпа и я туря в пояса си; все тъй