— Попитах ви сама ли сте тази вечер?
— Засега.
— Аз също.
Шопарът се усмихва и се премества малко, при което кубчетата лед в чашата му започват да звънтят.
— Това не звучи особено уважително по отношение на приятеля ви — отвръща Стръвницата, като по този начин му казва право в лицето, че е в състояние отдалече да различи някой лъжец.
— А, той ли? Ние почти не се познаваме. И двамата сме в града за конференцията — киропрактори сме, ако сте чували? — ето затова сме тук. Ще ти кажа нещо, сладурче: Ако можех да избирам, бих предпочел да гледам лицето ти, непрекъснато.
— Много ми е приятно — сарказмът й отива на вятъра при идиот като този.
— Имате ли нещо против да седна при вас?
Тя поглежда към бара, където нейният водопроводчик се налива с поредното питие и взема решение.
— Заповядайте, моля.
Откакто се е обърнала, за да го погледне, той непрекъснато гледа надолу към цепката на деколтето й. Сега, след като и двамата са на едно и също равнище, той хвърля кратки погледи напред-назад между основата на шията и лицето й.
— Името ми е Франк.
Стръвницата се съмнява, но си запазва мнението за себе си.
— Мишел.
— Приятно ми е. Наблизо ли живееш?
— Не е далече. Имаме обща квартира с Шер и Сюзън от курса по стенография.
— С две съквартирантки? Предполагам, че нямаш големи възможности за личен живот.
— Оправям се някак. Шопарът се ухилва.
— Мога да се обзаложа, че сигурно е така. Какво кара една хитруша да излезе сама във вечер като тази?
Стръвницата на свой ред му отговаря с въпрос:
— Това да не би да е някаква специална вечер?
— Би могло да бъде. Колкото повече си мисля сега за това, никак не бих се изненадал.
— Знам точно какво си мислите, мистър…
— Франк.
— Знам точно какво си мислиш, Франк, и би трябвало да се засрамиш.
— Какво искаш да кажеш?
— В края на краищата, ние почти не се познаваме.
— Знаеш ли какво ми харесва най-много, когато се срещам с нови хора. Всеки е непознат, докато не разчупиш леда и не се представиш. Оттам нататък няма граници, не мислиш ли, че е така?
— Не зная.
— А би могла.
— Виж какво, Франк…
— Ето, виждаш ли? Вече сме на „ти“ и се чувстваме добре. Не бих се изненадал, ако се окаже, че имаме много повече общи неща, отколкото ти си мислиш.
— Като например?
— Ами, ето, като те гледам, виждам, че ти си жена, която отделя от времето си, за да се поддържа във форма, искам да кажа, храниш се правилно, правиш упражнения, неща от този род.
— Старая се.
— Личи си, повярвай ми — той се навежда поблизко до нея, за да придаде интимност на тона си. Дъхът му е отровна смесица от ром и кола. — Може би си забелязала, че аз също тренирам малко с щанги.
— О, така ли?
— Това, което искам да кажа, е, че всичките тези упражнения са самотно занимание, когато ги правиш сам.
— Трябва да се запишем в някой физкултурен клуб, Франк.
— Друго нещо имах предвид. Какво ще кажеш, ако двамата с теб се махнем оттук и намерим някое място, където бихме могли да се поупражняваме малко заедно, а?
— Не знам.
— Признавам си, не съм Арнолд Шварценегер, но знам някои движения, които може да ти се видят… интересни. Обзалагам се, че ти също можеш да ме научиш на това-онова.
— Разбираш ли, че излиза, че ти предлагаш…
— Двама зрели хора, които се забавляват взаимно, когато имат възможността за това. Какво лошо има?
Тя се преструва, че обмисля положението, претегляйки аргументите за и против.
— А приятелят ти?
— Забрави го. Той може да си намери момиче.
— Ами… — предава се тя. — Не можем да отидем вкъщи, Франк. Съквартирантките ми…
— Не се притеснявай. Аз имам стая тук, горе и нещо ми подсказва, че тя ще се окаже чудесно студио за аеробика.
— Ама че си упорит.
— Тръгваме ли?
Двамата са сами в асансьора, Франк я притегля в прегръдките си и я целува, като в същото време показалецът му хваща месинговата халка на ципа и го смъква до талията й.
Дантеленият сутиен е скроен така, че да открива зърната й и Франк вече ги смуче и се търка о нея като някой разгонен помияр, докато асансьорът продължава да се изкачва. Тя имитира звуци на страст, каквато изобщо не изпитва, и посяга с ръка към члена му, щръкнал в панталоните.
— О, господи!
— Твой е, няма къде да отиде. Само почакай. Спират на седемнадесетия етаж и Стръвницата посяга към ципа си, но той я възпира.
— Не се срамувай, сладката ми. Изглеждаш страхотно.
В коридора няма никой, който да ги види, докато той я повежда наляво, прегърнал я с едната си ръка през раменете и плъзгайки другата в отворената й рокля, галейки я крадешком. Пред стая 1711 той е принуден да спре, за да потърси ключа си, при което за момент се стъписва, напипал по погрешка собствения си еректирал член.
Вътре тя чува как езичето на бравата щраква и вратата се заключва от само себе си. Шопарът е смъкнал ципа до пъпа й, като едната му ръка гали грубо гърдите й, а другата се плъзга надолу по голия й корем, пъхайки се още по-надолу, под ластика на бикините й.
— Почакай малко, тигре!
— Защо?
Шопарският му глас се задъхва, останал без дъх.
— Имам да свърша малко работа в банята.
— О, да, разбира се, само не се бави, чуваш ли?
— Ти оправи леглото през това време и се успокой. Ще бъда при теб, преди да си се усетил.
— Точно така те искам, мойто момиче.
Тя заключва вратата на банята отвътре и съглежда образа си в едно огледало над умивалника. По гърдите й се виждат червени следи от смукане, на които ще са нужни няколко дни, за да изчезнат. Един отпечатък от длан постепенно избледнява върху бялата плът на корема й.
Проклет шопар!
Тя ритва обувките си, свлича роклята си и я провесва на тръбата на душа. После идва ред на сутиена и на бикините, които слага на плота до умивалника. Помисля за момент за перуката, но решава да я остави. Ако се изцапа с кръв по време на ритуала, може да я махне след това, да я унищожи, когато намери време и да си избере друга подходяща на нейно място от неколкостотинте магазина в града.
