усмихва, сякаш костите отвътре ще пробият кожата. Зъбите на шопара са бели и равни — очевидно с изкуствени коронки. Той вдига чаша към нея, но тя предпазливо му отвръща с неопределена усмивка, която може да значи всичко, но може и нищо да не означава.
В далечния край на бара, точно срещу Стръвницата, седи третият — той е набит, около 45-годишен, с дебели мустаци. Тя си представя как ги отсича заедно с горната му устна и тръпки на нетърпение стягат зърната на гърдите й и я карат цялата да настръхне. Шопарът я гледа с искрено възхищение, но не прави нищо, а само продължава да отпива от бирата си.
Стръвницата трябва да направи своя избор. Ако чака за други възможности, може да изпусне шопара, който й трябва. И обратно, ако обектът е предпазлив човек или ако прочете погрешно посланието в очите му, тя рискува да го изплаши и да го отблъсне от себе си.
Този с пластичната операция на лицето само ускорява решението й, като слиза от високия стол и тръгва към нея, като минава покрай дебелия. Сега или никога. Ако избраният от нея шопар я види как отхвърля друг, само ще стане по-предпазлив.
Тя тръгва, докато мъжът с изпънатото лице идва към нея, показвайки блестящите си зъби, очевидно разбрал погрешно намеренията й.
— Може да ви звучи малко банално…
— Моля ви, ако обичате.
Тя бързо минава покрай него и повече не се обръща назад. Избраният от нея обект малко се стъписва, стиснал с ръце празната халба, но не отбягва погледа й. Това е добър знак. Стръвницата сяда на масата му и обръща лице към него, като кръстосва краката си, за да открие част от бедрата.
— Знам, че ще ви се види нахално, но бих искала да се запозная с вас.
— Защо?
— Може би защото чувствам, че си приличаме.
— Така ли?
Тя се възползва от случая и продължава:
— Вие сте сам, а аз знам какво означава това.
Тя усеща как ледът между тях започва да се пропуква, но все пак е предпазлива:
— Е, не е чак толкова лошо.
— Значи имате късмет. Аз така и не можах да свикна със самотата. Но никога не бих помислил, че и вие имате такъв проблем.
— Но защо?
Той леко се изчервява:
— Искам да кажа, като се има предвид как изглеждате…
— Много мило от ваша страна — казва тя, като внимава да не прекалява със сантименталностите. — Но външният вид всъщност няма значение, нали? Когато видя хубав мъж като вас, който е сам в петък вечерта, аз разбирам, че нещо не е наред.
Когато й отговаря, той се изчервява по-силно:
— Знаете ли, едва от вчера съм в града. Вероятно ще започна работа тук.
— О, съжалявам. Моля да ме извините. Когато видях, че не носите халка, си помислих…
— Разведен съм — тонът му казва всичко, което Стръвницата иска да знае за живота на шопара. — Мисля, че промяната ще ми се отрази добре.
— И може да ви донесе късмет, нали?
— Всичко е възможно.
Той прави знак на бармана да им донесе още по едно питие — бира за него и ром и кока-кола за нея.
— За мен май вече е късно, но кой знае.
— За бога, да не би да искате да кажете, че сте стар? — Тя му се усмихва още по-лъчезарно. — Не говорете така.
— Нямах точно това предвид, но…
— Вие предприемате рисковано начинание, готвите се да завладявате нови територии. Само младите хора могат да се възползват, когато им се предостави такава възможност.
Той се усмихва смутено:
— Да не би случайно да сте психиатър?
Смехът й е искрен:
— Не. Просто познавам хората. Имам такава способност.
— Пия за това.
Следва кратко мълчание, прекъснато от шопара, който си прочиства гърлото:
— Разбирам, че днес сте сама.
— Да, срещата ми пропадна — казва тя. — Случва се.
Шопарът поглежда часовника си:
— Сигурно вече сте вечеряли, нали?
— Още не — допълнителна лъжа, за да го накара да налапа въдицата. — А вие?
— Щях да изпия още две бири и да ида да вечерям.
— Сигурно нямате нужда от компания?
— Защо не?
Като се имат предвид обстоятелствата, забавянето е в нейна полза. Тази вечер ще има много свидетели, точно когато й трябват.
С тъмната си ламперия и тежка мебел хотелският ресторант много прилича на бара. Осветлението също е слабо и човек трудно може да прочете менюто. Този, който го е проектирал, очевидно не е имал голямо въображение.
Те седят в ъгловото сепаре във форма на подкова, което позволява да се минава бързо и от двете страни и двойката да се събере в средата. Като импровизира, Стръвницата се приближава достатъчно близко до него, за да притисне коляното в краката му — не така, че да го притеснява, а просто да му напомни, че е до него.
Ако се съди по израза на лицето му, той няма нужда от такова напомняне. Все повече се разгорещява, още преди да са поръчали и хвърля погледи към бедрата й и към мястото, където се съединяват. Сервитьорката приема поръчката им и изчезва, като ги оставя сами.
Изведнъж шопарът се сеща, че не знае името й и не й се е представил.
— Казвам се Гари — информира я той с ентусиазирана усмивка.
— Приятно ми е, Гари. Аз съм Сара.
Тя чака шопара да й заяви, че така се казва майка му (сестра му, братовчедка му), но той казва просто:
— Хубаво име. Отива ти.
— Така ли мислиш?
— Разбира се. Смятам, че родителите винаги рискуват, когато дават имена на децата си. Трябва да почакат една-две години и да разберат с кого си имат работа, преди да му сложат този етикет за цял живот.
— Но нали трябва да го наричат някак през това време.
— Какво ще кажеш за „Хей, ти“?
Те продължават да се смеят и да говорят за незначителни неща, докато пристигне вечерята им. Стръвницата се старае да симулира здрав апетит, макар че е яла само преди няколко часа. От нерви стомахът й се е свил на топка. Цялото това отклонение от обичайния план я прави по-уязвима. Ако допусне и най-малката грешка, е загубена.
По-късно, когато сервитьорката им носи сметката, избраният от нея шопар престава да се усмихва и казва:
— Мисля, че не мога да намеря начин да удължа още нашата среща.
— Е, може да я продължим още малко.
Тя посяга, сграбчва ръката му и я слага върху бедрото си. Той замръзва от изненада, но не се съпротивлява, когато тя насочва ръката му нагоре под полата си, за да намери топлото и влажно място,