което го очаква между краката й.
— О, Господи!
Тя му помага, като се премества, за да се нагоди към ръката му, с пръстите си насочва неговите, докато намерят мястото, което я кара да потрепери и изпъва мускулите на бедрата й. Сега бузите му вече са алени.
След още няколко дълги минути, като разбира, че вече здраво го е впримчила, тя дръпва ръката му, която е под полата й и я поднася към устата си. Те се гледат втренчено, докато тя прокарва език по върховете на пръстите му, а после взема показалеца му в устата си и започва да го смуче, като усеща с наслада мускусния вкус на самата себе си. Със свободната си ръка тя намира издутия му от ерекцията панталон и чувства напора под габардина.
Шопарът трябва да прочисти гърлото си, преди да успее да каже:
— Горе имам стая.
— Каниш ли ме, Гари?
— Разбира се — той се поколебава. — Сара, има още нещо, което трябва да те попитам. Разбери, че съвсем не искам да те обидя…
— Не съм проститутка — този път тя казва истината. — Искам само теб. Толкова ли е трудно да го разбереш?
Той смутено навежда очи и казва:
— Отдавна не съм го правил.
— Аз също. Ще си помагаме, нали?
Усмивката на шопара се връща и той казва:
— Само ще идем до рецепцията да си взема ключа.
Стръвницата му се усмихва и отговаря:
— Да, разбира се.
19
— Забелязал ли си колко си приличат тези хотели?
— По-добре да видим как е вътре — каза Флин на Танър и пръв влезе през вратите от затъмнено стъкло на Оушън парк хотел. Във фоайето беше прохладно от климатичната инсталация. Вътре стояха на пост шестима униформени полицаи, толкова бяха и облечените в цивилни дрехи полицейски служители отвън. Видяха Брад Кротър преди да им махне от другия край на фоайето.
— Много бързо дойдохте — каза той.
— Не можем да пропуснем такова нещо.
— Поне не си си загубил чувството за хумор.
— Така ли мислиш?
— На седмия етаж е — каза Кротър, докато отиваха към асансьора.
— Това едва ли ще ни помогне, но мога да ви кажа, че пак си е намерила човек, който не е от града.
— Кой е щастливецът този път?
— Казва се Гари Арнолд Патън. Бил е управител на верига от ресторанти в Сан Диего. Жена му, по- точно бившата му жена, казва, че искал да започне друга работа, търсел промяна.
— Май че я е намерил.
— Все пак този път като че ли имаме късмет.
— Така ли?
— Стават такива работи, Джо. Както винаги го е хванала в бара, но вместо да тръгнат направо към стаята на Патън, те са отишли да хапнат в ресторанта. Имаме описанието й от свидетелските показания на бармана и на сервитьорката. Те почти не си противоречат. Художникът вече е при тях и прави портрета й.
— Доколкото разбирам, някой ви е пришпорил.
— Джо, цялата тая история ни пришпорва, нали виждаш. Този вече е шести и всички — от шефа ми до главния прокурор — ми стоят над главата и ме карат да бързам.
— Какво описание дават? — попита Танър.
— Тъмна коса до раменете. Среден ръст, хубава фигура. Облечена с плътно прилепнала официална рокля. Естествено, за нас най-важно е лицето. Надявам се, че когато имаме портрета, той няма да се различава много от предишния.
— Мислиш ли, че може да е друга, която да й подражава?
— Не, не. Имам предвид свидетелите, нали ги знаеш? Когато трима души се обадят, че са видели слон на улицата, винаги има поне едно обаждане за избягал хипопотам. Обикновено свидетелите не помнят нищо.
— Е, стискай палци.
— Както ги стискам ще хвана артрит преди да пипнем тази мръсница.
— Ти си добре, имаш си схватлив доктор.
— Това ти харесвам.
— Кое?
— Забавните ти забележки.
— Специално за тебе са — каза Танър и се усмихна широко.
Слязоха от асансьора на седмия етаж, минаха покрай съдебните лекари с техните безупречно чисти дрехи и влязоха в стаята, която беше станала морга, Флин не можеше да каже със сигурност дали този път имаше повече кръв, но наистина така изглеждаше. Като че ли жертвата на Касапката бе глътнала бомба със закъснител на вечеря, която е трябвало да се задейства, когато си легне.
— Какво е станало с лицето му? — попита Танър.
— Дамата не е харесала мустаците му. Намерихме ги да плуват в тоалетната чиния, заедно с горната устна.
— Това е нещо по-различно.
— Останалото общо взето сме виждали и преди. Подписала се е, разбира се. Този път не е много сполучливо, но се е постарала.
Флин направи гримаса на отвращение, когато видя отпуснатия член, който висеше от обезобразената уста на мъртвия. Под гръдната кост имаше дълбоки разрези, които откриваха коремната кухина. Вътрешностите му бяха разпръснати върху подгизналия матрак и по пода наоколо.
— Има ли надписи?
— Погледни зад тебе.
Флин се обърна и видя червеникавокафявите букви на стената:
— Това някаква метафора ли е?
— Не съвсем, — каза Кротър, — вгледай се по-внимателно и ще видиш, че е взела вата, напоена с алкохол и я е завряла в задника му. После е драснала кибрита.
— Вярвам ти и без да гледам.
— Мисля, че чаршафите не са могли да се запалят заради кръвта.
— Търсим пръстов отпечатък, който да отговаря на намерения при убийството на Мийс. Или нещо друго, което да ни върши работа — каза Танър.
— Ще проверим всичко — каза Кротър, като погледна надписа и се намръщи. — Не бих искал да съм там, когато започне с „Мери имаше малко агънце“.
Един от техническите сътрудници в лабораторията направи знак на Кротър и коленичи до гардероба. Вдигна неща с пинсети и го пусна в найлоново пликче.
— Какво намери?
— Някаква визитна картичка — отвърна той. — Намерих я под гардероба, сигурно някой я е
