— Питам се какво ли толкова сме направили с предишното нещастно „петно“, защото такова събитие по непонятни причини не е отразено в паметта ми — Шакраан се развесели.
— За пръв път попадам на Риг — невъзмутимо отговори Ни-Тара. — и нямам представа дали изобщо можем да им въздействаме. Предположих, че тлилпите нямат индикатор за изкривена и недостоверна информация.
— А ако имаха?
— Е, този път познах.
— Това се нарича от хората огромна, нагла лъжа.
— Изключително полезно умение. Сега, като че ли разчистихме всичко — Ни-Тара се огледа. — Да затваряме ли прохода?
— Рано е, остана да проверим мистериозния кораб с командир, представящ се за Гарт.
— Да го намерим тогава. — Ни-Тара застана до него. — Междувременно ще потърсим дали няма още някой, за когото не знаем.
Излъчените от двамата мрежи, търсещи висш интелект, кръстосваха пространството, докато засякоха целта.
— Усещаш ли присъствие на Орангх в кораба? Аз не. — учуди се Ни-Тара.
— И там ще се срещнем с друг вид. Невероятна сбирщина се е изсипала, трябва да внимаваме с тях. Готова ли си да ги посетим?
— Напълно.
Корабът беше неподвижен, безмълвен и като че ли напуснат. Екипажът в машинното отделение, където попаднаха, беше по местата си. Стояха замрели и нямаха особено човешки вид, повече приличаха на некачествени имитации.
— Ще си отивате ли с добро, за да избегнем излишни конфликти? — обърна се към тях Шакраан.
Най-близкото същество се раздвижи и тръгна напред. Ни-Тара неутрализира излъчената от него енергия във вид на търкалящо се сплескано кълбо и го атакува. Подобието на човек припламна и изгоря без остатък.
— Би трябвало да имаме Тлилпи, за да обслужва общуването ни с тях — отбеляза тя. — Добре, че не притежават особена сила, поне така изглежда досега.
Втори член от екипажа се размърда и ги нападна, ако бавното тромаво приближаване и сплесканите, реещи се кълба бяха нападение. Ни-Тара привърши без затруднение с всички в помещението и продължиха нататък. Оставаха им само шестима в командната кабина, когато Шакраан я спря.
— Не ми харесва това. Те стоят като мишени и почти не се съпротивляват. Струва ми се, че нямат собствен разум.
— Трябва да размислим, преди да намерим Гарт. Какво може да представляват те?
— Изглежда тези, които унищожихме досега, са фантомни образувания, управлявани от колективен център. Те са получавали командите си от интелекта в главната единица.
— Това съвпада с откъслечните сведения в паметта ми за колонии, наречени Гарт. Те са използвали видовото си име!
— Не те, а той — колективният разум. Оръжията на този вид… нищо не знам за тях.
— Странно. Нито за вида енергия, който използват?
— Може да я използват само за защита, сигурно затова не е известно каква е. Трябва да влезем, за да довършим и тук, а после да затворим прохода.
Командирът Гарт невъзмутимо изчака унищожаването на останалите фантоми в кабината, докато остана само той. Ни-Тара се поколеба, преди да се заеме с него. Беше ясно, че в тази форма е главният разум.
— Орангх, Тлилпи и Риг, всички твои съюзници си отидоха Гарт. Няма смисъл да се биете… биеш сам с нас.
Съществото не отговори нищо или не можаха да доловят отговора му.
— Съжалявам, че не се разбираме помежду си, но възприемаме мълчанието ти като съпротива — Ни- Тара насочи към него ветрилообразен сноп.
Сплеснатото кълбо оформено от него сякаш се разду, когато попадна в лъчите. Шакраан изведнъж се досети какво ще последва.
— Той няма оръжие, а отразява и усилва насочената към него чужда енергия, Ни-Тара! Съхранил е всичко, което използвахме срещу фантомите и сега ще го изсипе върху нас. Назад към Вратата на Орангх!
Невероятно раздулото се кълбо изхвърли заряда си и Гарт се пръсна на парченца, заедно с кораба, а двамата се понесоха обратно. Ударната вълна се движеше след тях, захваната в полето им, и достигна Ни- Тара при влизането й в пещерата. Шакраан беше напълно безчувствен и дезориентиран, въпреки че прекъсна веднага връзката си с нея. Опомни се в един ъгъл, а до него се търкаляха ледени късове от начупените сталактони. Носещата форма на Ни-Тара лежеше неподвижно, а от нея самата не долиташе никакво излъчване.
66
Азман усети внезапно, че кръгът се разчупва, някой беше паднал.
— Ни-Тара! — обади се ужасен Ишанг. — Унищожихме всички и аз затворих Вратата, но нейният носител…
— Коя е тази Ни-Тара, Ишанг, за какво говориш?
Усещанията на Азман се промениха рязко, кръгът, поддържащ Аийел, го нямаше, а той самият продължаваше временно прекъснатия си разговор с Изпепеляващия.
— Аз съм… Ураупш! — Тази мисъл му дойде внезапно, но почувства, че е вярна.
— Тук си добре дошъл, Ураупш. Какво желаеш от това, което е в моя власт?
— Искам да върнеш разума в обвивката на Тайса.
— Нищожната частица Тайса я няма, напълно е разтворена сред останалите. Поискай нещо друго.
— Тогава върни съзнанието на Тарасу, форма на триединната Ни-Тара!
Азман беше учуден от странните си реплики, които Изпепеляващият приемаше нормално. Те се раждаха спонтанно, почти без неговото участие, но правилността им беше очевидна.
— За да се върне животът, трябва да платиш, Ураупш. С кръвта си наново да го вдъхнеш.
— Но тук, при теб, аз нямам тяло!
— Нямаш? Не те разбирам, Упшаел.
Азман с удивление видя, че имаше напълно истинска лява ръка, с навит над лакътя широк копринен ръкав, и дясна, в която държеше нож с извито, синкаво блестящо острие.
— Достатъчни са две-три капки. — Изпепеляващият пак представляваше танцуващи и увиващи се ивици зелен дим.
През целия си живот Азман не можеше да понася вида на кръвта. Прилошаваше му дори при незначително количество, пролято пред него, а мисълта да я види изтекла от собствените му вени, го разтреперваше. Докато всичко това премина като светкавица през ума му, дясната ръка с ножа се протегна и върху китката на другата зейна неголям разрез. Струята се плъзна по кожата му, капките, които се отрониха, се превърнаха в искрящи мехурчета и заплуваха, наредени в змиевидна нишка. Димните ивици срещу него се разтвориха и изтласкаха напред матова сфера, в която проблясваха няколко бледи звездички. Нишката от мехурчета проникна във вътрешността и разпали там постоянна светлина. Очертанията на Тарасу вече се виждаха ясно.
— Благодаря, Аям, щедростта ти е безгранична.
— Единствено на теб е позволено да влизаш тук и да изискваш, но недей да прекаляваш. Вземи я и си тръгвайте, Ураупш.
— Да, аз съм този, който може да върне сенките в живота, аз съм Ураупш! — вече знаеше всичко за себе си.
Той се понесе без колебание назад, а сянката го следваше като привързана с невидимо въже. Очакваше го още една среща, която трябваше да предопредели миналото му. Знаеше къде ще се появи блуждаещият
