наоколо изплашен Тарик и го изчака. Духът от ранните години на неговия носител Азман беше трогателно безпомощен. Ураупш го отведе до границата и го остави да затвори кръга на причинно-следствената връзка. Сега оставаше той и Ни-Тара да заемат местата си при Аийел.
— Струва ми се, че непрекъснато изчезвате и се появявате пак — каза Синд. — Ръцете на Тарасу са съвсем ледени.
— Ни-Тара идва отдалеч, Ураупш я е довел! — възкликна Ишанг.
— Сега е ред на Окшаел да извърши делото си — тържествено каза Азман и без преход Синд отплува от пещерата, от планинския връх, от Сабха, за да се озове в средата на тлеещо пепелище.
Слънцето едва проникваше зад гъстата димна завеса в небето и показваше от време на време само замъгления си диск. Синд просто висеше над местността, опожарена докъдето стигаше погледът, нищо не го поддържаше видимо, освен златисто яйцевидно образувание. То изглеждаше и малко, и необятно отвътре, изпълнено с колебливи, неясни форми. Единственото определено нещо наоколо бяха Шакраан и лежащата в краката му Ни-Тара. Шакраан пристъпи напред и насочи тризъбеца си срещу него.
— Е, създателю! Преди да започнеш да се мислиш за велик, трябва да докажеш могъществото си на мен. Долните низши Орангх-Ка са изгонени, Тлилпи, Риг и Гарт също, благодарение на силата ми. В битката Ни-Тара изгуби носителя си, но Ураупш го получи обратно от Аям. Къде беше ти тогава?
— Направил си това, което трябваше да направиш. Сега си върви, тук може да остане само един.
— Мисля да остана аз! Ти си негоден, Окшаел, също както и носителят ти не представлява нищо.
Дългата сплъстена коса на Шакраан се развяваше, а очите му блестяха страшно. Навитият около кръста му шнур, подобен на люспесто въже, се размърда, хлъзна се надолу и засъска с разтворената си змийска уста. От извитите кухи зъби прокапа отрова.
— С тези примитивни символи не можеш да ме уплашиш — Окшаел не трепна пред озъбеното влечуго, което люлееше плоската си глава пред него в хипнотизиращ ритъм. — Прибери тази твар на мястото й и ме остави да завърша предвиденото от съдбата.
— Не дръж жезъла си, все едно че е проста тояга, а се приготви да посрещнеш моя гняв — Шакраан насочи тризъбеца към него. — Покажи ми, че не се страхуваш от двубоя с мен.
Окшаел вдигна жезъла и светкавицата на силата му се срещна с тази на Шакраан. Сблъсъкът беше ужасяващ и като погледна надолу, Окшаел видя, че ръцете му са празни. Жезълът и тризъбецът лежаха далеч встрани, а Шакраан се приближаваше разярен.
— Не ми е нужно нищо, мога да те смачкам само с малкия си пръст — ръката му се протегна към врата на Окшаел.
Окшаел остана на мястото си в очакване на нападението, но усети, че дланта на Шакраан премина безпрепятствено през гърлото му, а силната задушаваща хватка на собствените му ръце сграбчи празното пространство. Скупчените около тях илюзорни форми се разлюляха и когато се обърна, за да потърси Шакраан, него го нямаше. Всичко беше като преди, усещаше промяна само в себе си. Вдигна захвърления жезъл и погледна Ни-Тара. Тя се усмихваше ослепително.
— Вече възвърна единната си същност, Окшаел, сега си цялостен. Шакраан е в теб, където би трябвало да бъде, за да имаш адекватна форма.
— Светлина и мъдрост на моето сърце! Нуждая се от помощта ти, за да поправим опустошенията тук. Ще трябва от разрухата да възстановим Каскот и да го превърнем в приятната планета, която той е бил доскоро.
Ни-Тара протегна ръка и в нея се появи цвете.
— Всичко тук чака да се роди отново — тя обгърна с широк жест безформените очертания, неосъществени и предчувстващи появата си. — Изрази желанията си и те ще бъдат сътворени.
— Нека съществуват! Да бъде всичко както бе, преди Орангх да дойдат тук — Окшаел вдигна жезъла, а Ни-Тара хвърли цветето в пепелта.
Овъглената равнина се покри с цветя, треви и храсти, листата на дърветата затрептяха на вятъра, а птиците отново се издигнаха в бездънносиньото небе, за да поздравят слънцето. Над далечния хълм се появи бяла следа от прелитаща машина, направена от човешки ръце.
— Несъвършените им уреди са грозни и развалят хармонията на този свят — Окшаел се наслаждаваше на жизнерадостната гледка. — Те ги лишават от спокойствие и щастие, но хората не осъзнават нищо. Щом смятат, че в това е смисълът на техния живот и им е нужно — е, имат го отново!
Пред очите му картината се промени внезапно, трепна и се сгърчи, сякаш някой навиваше плосък изрисуван пейзаж на руло. Светлината се промени и стана синкава, а Синд се намери в едно от разклоненията на тунела под Върха на Света.
— Това беше следващото ни просветление — Азман грижливо държеше книгата. — Ние сме Боговете или Ери, както е по-правилно да се наричаме, и спасихме хората от нашествието на Орангх.
— А аз не съм съвсем аз — Синд показа своята част от Аийел, която беше половината от Звездата, неразривно свързана с частта, принадлежала на Ишанг. — Трябвало е да бъда победител и да стана цял. „Саттвадхара“ беше съвсем точна. Не мога вече да се трансформирам, защото достигнах постоянната си форма.
— Значи Ишанг не съществува?
— Аз съм и двамата. — Синд сякаш се вслуша. — Усещам злобата и яда му. Е, това сега са моита злоба и яд, но имам и моето предишно спокойствие и… Объркващо е.
— Тези кръгове никога не са били предназначени за хора — Тарасу се колебаеше дали да продължи. — Те са създадени за Ерите, тоест за нас. Каква е съдбата ни оттук нататък като Съвършени?
— Завръщане обратно в безсмъртието.
— Не го желая. Предпочитам да си остана човек, докогато ми е отредено — Синд беше категоричен. — Това, разбира се, иска най-вече сегашното ми съзнание на носител. Изключително груба дума!
— Но точна — Азман разтвори „Саттвадхара“. — Казаното вътре също е кратко и ясно: „Ураупш последната преграда да преодолее, преди да се превърне в Шаяна, покровител в тази плоскост, а Окшаел и Времето безкрайно с три лица да свържат минало, сегашно и бъдеще в едно.“
— Доколкото разбирам, ще се наложи да използваме Аийел за последен път — Синд не беше възторжен от тази перспектива. — Не може да излезем оттук, докато не изпълним това, което се иска от нас, затова да започваме по-бързо.
Той протегна напред ръка със своята половинка от Звездата. Азман го последва.
— Каквото и да стане с нас, това е начинът да го разберем — Тарасу се приближи до тях, завърши фигурата и се озова на плоска ослепителнобяла скала.
Зад нея се виждаше зелена долина с бистри потоци, прохладни горички и свеж, искрящ от чистота въздух. В подножието на скалата се разбиваха вълните на разпростряло се докъдето стигаше погледът й море. Водната повърхност беше тъмносиня, почти черна. Светлината сякаш не достигаше до нея, мрачните дълбини нашепваха за вечност. Далече навътре сияеше последната Арка в рязък контраст с мастилената вода.
— От Върха на Света, като че ли попаднах право на Дъното му — промърмори Ни-Тара.
— Това зад нас е райски кът, Ни-Тара. Спокоен, безгрижен и радостен — Ураупш също беше до нея върху блестящата скала. — Отпред е неизвестността.
— Тежък е жребият ти. За да запазиш реалността на формите в този свят, ще трябва да бъдеш прикован за него — нито Ери, нито човек — каза тя.
— Ще бъда лишен и от радостите на хората, и от удоволствията на истинската ми същност.
— Тогава може да останеш в този рай зад нас, там няма грижи, скръб, нещастия и болка — обърна се Ни-Тара към него. — Аз съм твоят дял от Времето и двамата ще дочакаме спокойно завръщането си в света на Ери.
— Звучи примамливо и ми е трудно да се осъдя и обрека на самота, но това е, което трябва да направя — Ураупш застана на ръба и направи крачка над пропастта.
Вълните се успокоиха, той се спусна леко и пое с уверени и бързи стъпки към Арката. Плъзгаше се над укротената мрачна стихия, без да я докосва.
— Вземи и книгата, Ураупш, за да я предадеш на следващия предопределен! — Ни-Тара хвърли „Саттвадхара“ след него и черната бездна я погълна.
— Замина ли Ураупш? — Окшаел също се беше появил до нея съвсем безшумно.
