стесни кръговете на обиколките си около Варан и застаналия близо до него воин, в който под боята и перата разпознаха Ториаи — годеникът на Хирани. Шигацу сякаш се поколеба, после ръката му се стрелна и се впи в рамото на Ториаи. Мощен рев на изненада и облекчение разтърси жителите на Лагахранг. Магьосникът го пусна и се отправи към верандата на вожда, където застана с лице към тълпата. Младежът падна на колене и закри лицето си с ръце. Всички се отдръпнаха от него и го оставиха сам, а ревът премина във вой.
— Те избраха най-достойния между нас! — извика Шигацу.
— Ай-ай, на-ай-достоойния — виеше тълпата.
— Той ще ги умилостиви и ще ни спаси до следващия Празник на тъмнината!
— Ай-ай на тъмнина-ата — отговаряше задгробният хор.
Косата на Синд настръхна и той се огледа. Азман вече го нямаше до него, а Кокорл стоеше недалеч с раззината муцуна и лунната светлина посребряваше зъбите му. Беше престанал да поддържа фантомния си образ и уплашените деца бягаха от него с писъци, но гласовете им се губеха във всеобщата врява.
— О, Кайя, духове на мрака, приемете нашия дар и позволете на нас, останалите, да се радваме на слънцето! — крещеше шаманът.
— Ай-ай на слъ-ънцето — воплите станаха сърцераздирателни.
От другата му страна се чу шум и Синд видя припадналата Хирани. Тя лежеше на прага на колибата, а разплисканият съд, който беше държала, се търкаляше до нея.
— Ние идваме и водим това, което искате!
— Ай-ай кое-ето и-искате — проплакаха туземците и започнаха да се раздвижват.
От колибата си излезе Кхаримату и тръгна по виещата се пътечка към склона на планината. Шигацу-Наи вървеше след него, като продължаваше да издава крясъци, повтаряни от останалите. За изненада на Синд, първи го последваха Азман и Кокорл, на чиято необичайност никой от възрастните не обърна внимание. С плач и стенания всички поеха към планината. Синд извика няколко пъти, но ведът и джорхът продължаваха да вървят.
— Не отговарят и на мен — обади се треперещият глас на Тарасу от микрофона на ухото му. — Ти добре ли си?
— Да, не знам какво им стана. Не е от питието, защото Кокорл не го е опитвал, а аз пих и нищо ми няма. Каквото и да е, изглежда има ефект само върху притежаващите телепатични способности. Тръгвам след тях, не мога да ги оставя.
— Недей! — извика момичето. — Измисли как да ги спрем, преди да са стигнали пещерата.
— Мога да взема катера, но нямам сили да вкарам и двамата вътре. Мисля, че няма да искат да дойдат и ще трябва да ги приберем насила — Синд затича към мястото, където бяха оставили катера.
— По-добре първо ела в кораба за мен, но и с моя помощ едва ли ще успееш. Какво да правим? — паниката й се засилваше.
Страхът постепенно завладяваше и него, като му пречеше да разсъждава.
— Ще събудим убиеца, няма друг начин — каза той.
— Кого?
— Воинът-хорай от медицинския сектор — Синд се задъхваше от бързия бяг, но вече беше съвсем близо. — Иди там, а аз ще ти казвам какво да правиш. Докато дойда, той трябва да е на крака.
Следвайки инструкциите му, момичето отвори похлупака на стационарния корпус и се зае да извади Ишанг от стазисното му състояние. Синд се хвърли в катера и форсира двигателите му, отсичайки върховете на близките дървета при стремителното си излитане.
— Синд, има новини за теб — обади се Тарасу, в гласа й звучаха странни нотки. — Той ще ти ги каже сам.
— В селектора… има… подменен чип… Истинският… е… у мен… — чу се пресекливо хриптене, накъсано от дълги паузи.
— В момента това няма значение, първо трябва да спасим Кокорл и Азман. След секунди съм при вас. Тарасу, дай на хорая лекарствата, които бяхме приготвили за Кокорл!
Синд хапеше устни от нетърпение и въздъхна, когато забеляза силуета на „Хаврия“ в далечината. Процесията на туземците се виждаше като ивица малки черни точици, преполовили голия планински склон. Той осъществи връзка с летящата сонда и картината, която получи, го смрази. Тълпата беше спряла до първия гребен от зъбери и само няколко фигури продължаваха нагоре. Кокорл се различаваше ясно сред хората, Кхаримату вървеше най-отпред с отмерена крачка на робот, зад него стърчеше рогатата шапка на Щигацу-Наи, а срещу тях пещерата зееше като тъмна, ненаситна паст.
38
Когато Синд се втурна в командната зала на „Хаврия“, Тарасу и Ишанг бяха облекли скафандри. Хораят си бе сложил шлема и проверяваше херметизацията между него и корпуса, а момичето държеше своя шлем в ръка.
— Това не се досетих да ви кажа, но не е лоша идея — Синд взе приготвения за него скафандър. — Всички ли ще излизаме?
— Ако се случи нещо с вас, аз съм съвсем безпомощна — сама не мога да боравя с уредите. — Тарасу сложи бластера си в гнездото му на колана. — Автоматите ще пазят кораба и без мен.
Синд не се залови да спори, а включи бордовия компютър на външно управление и заложи кода за командната линия на личния си предавател. Изтичаха до катера и полетяха право към стръмния планински склон в далечината.
— Надявам се, че Тарасу ти е обяснила какво трябва да правим? — обърна се той сухо към Ишанг.
— Да, трябва да приберем Азман и Кокорл — каза хораят. — Донякъде аз съм отговорен, че сте тук, и се налага да оправя нещата. Когато сменим чипа, „Хаврия“ ще бъде в изправност.
— Ще вземем и Кхаримату — обади се момичето. — Той е жител на Империята и не трябва да го оставяме при туземците. Видях го да върви най-отпред в тълпата, както винаги не е на себе си.
— За да им пресечем пътя, се налага да кацнем точно пред входа на пещерата — отбеляза Синд. — Там нямаме място за маневри, но вече е много късно, те почти са стигнали догоре.
Малката процесия под тях се показа от последния завой на пътеката, когато насочиха катера към тясната скална площадка. Шигацу-Наи вдигна глава при шума на приземяващата се машина и размаха заплашително острата каменна брадва, която държеше. Синд излезе пръв и хвана приближилия се Кхаримату за рамото, а Тарасу се спусна да му помогне. Въпреки че нещастникът изобщо не се съпротивляваше, ръцете на Синд почти веднага го изпуснаха. Пред очите му играеше постепенно сгъстяваща се лилава мъгла и той залитна. Нещо сякаш го дърпаше да се обърне към мрачния отвор зад гърба му и се наложи да събере всичките си сили, за да не се поддаде на властното и настойчиво желание. Озъбеното, ръмжащо лице на шамана приближаваше и тежката брадва се вдигна за удар. Нечия тъмна сянка скочи между него и Шигацу. Преди да изгуби съзнание, Синд зърна как Ишанг ловко се вмъкна под спускащото се с яростен замах острие и повали магьосника. Свести се от силно разтърсване, видя надвесения над него хорай, а в ушите му нахлу шумът на океанските вълни. Намираше се в катера, а Тарасу стоеше отвън, подпряна на корпуса му. Бяха на океанския бряг, до „Хаврия“, извисяващ се пред тях.
— Какво стана? — той свали шлема и стисна пулсиращата си от болки глава.
— Убих дивака с брадвата, който точно се канеше да те разсече. Едва ли можеше да го направи, но не му липсваше желание.
— Ти ли ни докара тук?
— Нямаше кой друг. Когато привърших с рогатия, ти и момичето вървяхте към пещерата. Наложи се да ви спра доста грубо, но намесата ми беше крайно необходима. Не знаех как да отворя защитното поле на кораба, затова кацнах до него.
— Как се оправи с тях? — Синд погледна масивното туловище на джорха, проснат на пода в задната част на катера.
— Не бих казал, че ведът е прекалено тежък, но люспестото създание ме затрудни. Бях взел флакон с упойващ газ от амбулаторията и изпръсках цялото съдържание, докато му подейства. После насочих Кокорл към катера, за да падне вътре, иначе нямаше да мога да го завлека.
— Сега ще отворя купола — Синд набра кода за връзка. — Тарасу, влез и седни, докато компютърът ни
