зареждането с гориво. Ако някой от персонала на 15-и док наблюдаваше „Хаврия“, само по себе си изключено поради свръхнормалната им натовареност, би видял отвътре да излиза млад мъж с добре поддържана физика и увереното държание на човек, пребиваващ не за пръв път тук. Същото не можеше да се каже за момичето с него. Плахият й стъписан вид, небрежната прическа и простият униформен гащеризон, издаваха бедността и невежеството на затънтените области на Империята. След тях подскачаше доста едър хиртел — четириного, което фигурираше в краткия списък на домашни животни, допускани от санитарния контрол.
Като изчакаха да намалее опашката пред изхода, те преминаха митническите и паспортни формалности по много ексцентричен начин. Рошавият хиртел се изправи на задните си лапи пред гишето, надникна вътре и доволен от огледа, изтича нататък. Мъжът и момичето го последваха, без да показват документите си, а и никой не им ги поиска. Дежурният протегна очаквателно ръка към семейството, вървящо на няколко крачки разстояние зад тях, и спокойно продължи да изпълнява задълженията си.
— Знаех си, че ще се наложи да прибегнете до помощта ми — каза хиртелът, помръдвайки фините мустаци-антени около муцуната си.
— Млъквай, Кокорл! — изръмжа Синд и се огледа.
Шумът от стъпките и разговорите на пътниците изпълваше коридора. Допълваше го свистенето на товарните платформи от близката зала и никой не ги гледаше стреснато, чул репликата на животното. Влязоха в сектора, където бяха агенциите за отдаване под наем на кораби, и за да избегнат блъскането, се отдръпнаха в един от ъглите, оборудван с редица силови седалки.
— Ще отида да проверя кога могат да изпълнят евентуална поръчка.
Мъжът говореше на момичето, но хиртелът стоеше наострил уши. Поглъщаше думите му, като примигваше, и сякаш участваше в разговора.
— Не се отдалечавай, докато ме няма, за да не се изгубиш из залите — поръча Синд и изчезна в тълпата.
На скучаещата до тях екстравагантно облечена жена, с обръсната на концентрични кръгове коса и виолетови татуировки по бузите, й се стори, че хиртелът кимна одобрително на мъжа, след което се излегна в краката на момичето. Дамата трепна с напудрените си мигли и реши да заговори своята съседка.
— Много красиво и умно животно имате, госпожо. Отдавна ли е с вас?
Тарасу не беше в течение на висшата столична мода и се стресна при вида на превзето крякащото създание, което любезно разкриваше в усмивка изпилени остри зъби, намазани с яркосиня боя. Когато схвана, че това е богата дама, проявяваща интерес към Кокорл, тя се опита да се държи учтиво. Стараеше се да не поглежда нанизаното през хрущяла на носа й, изящно потрепващо костено украшение.
— Отскоро, но сме свикнали с него и ни забавлява доста — тя се опита да наподоби носовия изговор на събеседницата си, с характерни за елита на Империята удължени гласни.
— Прелестен е! — дамата се пресегна да го погали, но ръката й замря по средата на движението.
Хиртелът се прозя лениво и се отдръпна встрани, като я гледаше втренчено с жълтите си очи.
— Аз… извинете ме, но забравих да кажа нещо на съпруга си — тя стана рязко и отстъпи заднешком към главната зала.
Грижливо култивираното произношение на младата жена отстъпи място на напевния диалект на аграрните райони, на който говореше, преди да се омъжи за инженер по поддръжката на Франарските хладилни складове. Усилията да се приспособи към високия стандарт и новото си обществено положение бяха предизвикали у нея няколко нервни разстройства, за последното от които не й се искаше да си спомня. Връщаше се освежена и възстановена от луксозния санаториум, където бяха я уверили, че неприятните халюцинации са останали назад в миналото. Сега размисляше сериозно дали да не се върне обратно в клиниката, без да се среща с мъжа си, пристигащ с току-що обявения полет. Когато докосна главата на гадното животно преди малко, можеше да се закълне, че вместо по мека козина пръстите й се плъзнаха върху нещо гладко и хладно, подобно на рибешки корем. За миг изпита усещането, че гали люспите на влечуго, а езикът, който се подаваше от приветливо отворената уста, сякаш се раздвои. Освен всичко друго беше сигурна, че хиртелът усети страха й и се забавляваше, а това далеч надхвърляше умствените възможности на обикновено животно. В очите му прочете интелект, тънка насмешка и учудване, преди да се превърне в глуповато ококорен хиртел, досущ като събратята си.
— Най-сигурният начин да се върна към безкрайните дни и нощи лечение е да се поддам отново на развинтеното си въображение и да вярвам в халюцинациите си. Тогава те ще се върнат и ще ме завладеят пак — каза си полугласно тя, докато привичната обстановка наоколо малко по малко я успокояваше. — Аз съм добре и скоро съвсем ще се оправя. Видях просто един хиртел и толкова, нищо друго не е имало и не може да има. За щастие никой не обърна внимание на глупавото ми бягство.
Инженерът по поддръжката бързаше към нея, размахал букет грозни и скъпи естествени цветя. Когато го видя, тя взе моментално твърдото решение да не му казва за случилото се и да се държи колкото може по- нормално занапред. Трябваше да положи усилия, преди да се е изчерпало търпението на съпруга й.
— Тази жена ме видя — тихо изсъска Кокорл.
— Тя наистина се държа много особено, но всички тук изглеждат смахнати — каза Тарасу. — Като ги гледам, не давам пукната пара за прехвалената столица на Империята. Предпочитам Хонстел — там поне е спокойно, няма такова бързане и суетене, нито такава навалица.
— Тя ме видя! — настоя Кокорл. — Има пси-способности, но мисли, че е болна и всячески се старае да ги подтисне с лекарства и това, което при вас минава за здрав разум. Знаеш ли какъв тъжен извод може да се направи?
— Какъв? — полугласно попита момичето.
— Досега знаех, че е лошо да си изостанал от себеподобните си, но сега виждам, че е почти същото и да си много напреднал в развитието си. Най-добре да си в крак с останалите.
— Така е, а сега млъквай, защото хората ни гледат!
Кокорл се прозя до ушите за радост на любопитните зрители, хвърлящи озадачени погледи към момичето, което си говореше само. После той легна на пода, протегна лапите си и положи муцуна върху тях в образцова за животинския си вид поза. Синд изникна от тълпата и се приближи, по лицето му се виждаше, че е разстроен.
— Заявка за кораб трябва да се направи десетина дни предварително и е страшно скъпо — съобщи той. — Никога не съм предполагал, че се чака толкова.
— Не ти се е налагало да се сблъскваш с всички проблеми на низшестоящите — ехидно измърмори Кокорл до краката му. — Ще обогатиш много представите си.
— Корабът отпада, значи ще пътуваме с „Хаврия“ — продължи Синд. — Обадих се да направят карти за самоличност на теб и мен, Азман и Ишанг си имат, а Кокорл се нуждае най-вече от каишка.
— Дори не си го помисляй, не бих се унизил чак дотам — джорхът се протегна и легна по гръб, размахвайки лапи във въздуха. — Обещавам, че ще ви следвам послушно, без да плаша хората.
— Ще почакаме тук, защото се забелязваме по-малко и престоят е безплатен. Ако искате, може да се разходим наоколо и да ви покажа станцията — предложи Синд. — После ще отидем да снемат персоналните ни идентификации за документите и ще ги вземем, като платим куп пари за тях.
— Тук ни е добре — измънка сънено Кокорл. — Аз поне се чувствам идеално.
— Горещо бих ти препоръчал да не дремеш, приятелю, за да не си развалиш имиджа — побутна го Синд с носа на обувката си. — Ще бъде много смущаващо.
— Наистина! — джорхът се стресна и надигна глава. — Дълго ли ще стоим на Шарп 103?
— Зареждането на кораба ще отнеме време, дори да не възникнат проблеми при задължителния преглед. Обяснил съм на Азман къде да ни търсят — ще отседнем в един от евтините пансиони. Чака ни път и нямам търпение да тръгна, но не зависи от нас.
— Къде все пак отиваме? — попита момичето.
— На първо време ще отскочим до Кин — планетата на Невидимото братство, а после най-вероятно ще се върнем тук.
— При хораите? — ужасена подскочи Тарасу. — Няма да излезем живи оттам! Имаш ли доверие на Ишанг?
— Не особено, но трябва да се срещна с техния Водач и само Ишанг може да ми послужи като пропуск и гаранция за това.
