„Този старец е костелив орех — помисли си той с уважение. — Умира и го знае, наясно е, че другите също го знаят, но като че ли всичко това не го интересува. Разбирам преклонението, с което говореше за него Ишанг, напълно го заслужава.“
Водачът на Братството на легендарните хораи по същество беше враг — на реда и законността в Империята, поддържани с много усилия от централната власт. Враг на Императора и на самия него като представител и доверен съветник на Харамон, но Синд не изпитваше омраза към стареца и си призна, че има пред себе си достоен противник.
Преди векове предшествениците на Ли са били некороновани господари на Империята, докато законният владетел, Император Кроон, след като поел скиптъра и сферата — символи на властта му — повел унищожителна война, за да остане единствен господар на световете.
— Добре дошъл — проговори Ли и погледът му се смекчи. — Очаквах това посещение отдавна.
— Идвам за нещо, което мога да науча само тук… учителю — произнесе Синд и установи, че необичайното за него обръщение не го подразни.
— Известно ми е защо идваш — тихо каза старецът. — Кори, можеш да ми дадеш книгата, която си донесъл.
От полумрака между колоните излезе човек, когото Синд не беше забелязал досега с непривикналите си очи. Беше млад и жизнен, с правилни черти на лицето. Ишанг трепна при неговата поява, осъзнал промените по време на отсъствието му. Беше забелязал следите на приближаващата смърт по безплътното лице на Старейшината, но това че брат Фу беше вече Кори, го накара да проумее изведнъж безвъзвратността на събитията. Фу постави пред стареца обемист том с пожълтели от времето страници, подвързан с протрита животинска кожа.
— Воините-хораи нямат минало, за да могат да получат бъдеще, изцяло свързано с дълга им — каза Ли.
Обяснението очевидно се отнасяше за Синд. Старецът разтвори излъсканата от допира на безброй пръсти корица и отвътре изскочи облаче прах.
— Тук — той почука със сгънатия си показалец по страницата — са скрити знаците, бележещи изминалото време. В тези редове е миналото на воините, дошли в Дома на общността Наар през сезона зирен, в периода на Големите дъждове.
Ишанг знаеше от първия си наставник, че е започнал обучението си, точно когато водите са се изливали от Небесните езера дни и нощи безспир, и по гърба му пропълзяха студени тръпки. Чувал беше за Хранилището на паметта, но не смееше да предположи, че ще види с очите си една от скъпоценните книги, до които се докосваха само Старейшините и редки избраници. А това беше книгата на неговото минало, от която щяха да излязат отдавна погребани неща! Старецът придърпа светилника към себе си и запрелиства страниците, докато намери това, което търсеше.
— Нека оставим да говори Истината, така както е била съхранена някога — той ги погледна и започна да чете.
В тишината на стаята се носеше само хрипкавият му глас, звук извън времето и пространството като шумолящи на вятъра сухи листа.
— Записах това в слънчев цикъл 892-и на планетата Кин, аз — Ли Хао, Старейшина на общността Наар и Водач на Невидимото братство по волята на Съвета и Нейната безкрайна милост. В третия ден на месец айсан, в разгара на сезона зирен изпрати Великата големи бури и дъждове в цялата наша област. И излезе река Ханапи от бреговете си, и заля долините чак до морето. На шестия ден от Небесния потоп приземи се звезден кораб с жена чуждоземка и невръстно дете — момче в него, край селището Унду. Намери ги рибарят Латар от рода на Плосконосите Унду и докарани бяха в Храма от него. Жената ранена беше, с помътен разум и каза, че от планетата Сизаор идва, Адит я наричат и на народа ни далечна издънка е.
Синд сподави неволното си възклицание, защото Адит беше името на неговата майка, загинала заедно с баща му по време на инцидент в изследователската лаборатория на Сизаор. Самият той беше останал сирак и мутант, поради близостта си до залата, в която се провеждал експериментът. Когато пристигнала спасителната група, от родителите му и останалите учени не било останало нищо за спасяване. Така гласеше официалната версия за експлозията, унищожила Изследователския център и персонала в него. За пръв път чуваше, че тя е избягала ранена от Сизаор, с дете и пилотирайки космически кораб. Заслуша се отново в тихия глас на Старейшината, съумяващ да предаде дори на сиен стила и характерния строеж на традиционния хорайски летопис.
— И каза тя, че нейният съпруг и другото момче-близнак заловени и навярно убити са от доверени служители на варварина-Император. За милост и закрила тя помоли и сина си на грижите ни повери, със знака-камък, който носеше на него. Тя умря, ала преди това говореше неща, които на мен, недостойния слуга на Лъчезарната, в смут и ужас хвърлиха душата. Дарове принесох в Храма, обредите изпълних точно, в древни текстове се взирах, докато мрак и болка в очите ми нахлуха, за да осмисля Нейната повеля. Детето наречено бе с името Ишанг и го заведохме в Дома, да стане на общността Наар прославен воин. Нека наставникът да пази знака за произхода му и го даде на него, когато стане достатъчно голям, за да го пази сам…
— Сега се оттеглете, докато словата, които чухте, попият в разума ви!
Старейшината затвори книгата, подаде я на Фу и по всичко личеше, че смята днешното им посещение за приключено. Ишанг се поклони и тръгна заднешком към изхода, последван от Синд.
— Разбра ли нещо? — попита той хорая, когато излязоха в двора.
— Достатъчно, за да съм сигурен, че си ми кръвен брат-близнак, притежаващ другата половина от знака, макар че това не ми пречи да се чувствам воин-хорай, както досега. Такъв съм бил през целия си живот и няма да свикна с мисълта, че съм чужденец като теб.
— Старейшината е мъдър и затова ни остави време за размисъл — каза Синд разсеяно, защото една подробност от прочетеното не му даваше мира.
Когато е вписвал събитието в регистъра-хроника преди около тридесетина стандартни години, старецът — тогава не толкова стар, а опитен и зрял мъж — Водач на Братството, е бил смутен от нещо в разказа на умиращата чужденка, според собствените му думи. Почти нямаше съмнение, че майка му с неговия брат, наречен по-късно Ишанг, се е спасила на Кин, бягайки от своите преследвачи, висши имперски служители. Историята за взрива и лъченията, убили родителите му, беше поставена съвсем под съмнение. Налагаше се да отиде на Франар и да чуе истината от първоизточника — кенселарха, който по това време заемаше този пост и също беше отразил събитието в архивите. Не можеше да измисли по-доверен служител от него, лекарят на Харамон също не беше извън подозрение, защото в известен смисъл и той се явяваше доверен човек на имперска служба.
Каквото и да беше чул Старейшината, си струваше да се научи, щом беше предизвикало у него чувства и мисли, които не се бе осмелил или по други съображения не беше записал в книгата, а говореше само с намеци за тях. Нямаше как да го попита направо, защото старецът не беше човек, на когото могат да се поставят директни въпроси за неща, които не желае да обсъжда. Ако поискаше да бъде по-ясен, щеше да го направи, имаше време това да стане, преди да си тръгнат за „Хаврия“.
— Ще дойдеш ли с мен на Франар? — обърна се той към Ишанг, като си спомни, че съгласието му да го придружи съвсем не беше очевидно, както се искаше на Синд. — Има да се изяснят още доста неща.
— Излишно е да ме питаш — каза хораят. — Потегляме веднага, щом Старейшината ни съобщи, че е възможно.
Жрецът-иконом ги заведе в спалното крило, до килията, отредена за Синд, и там се разделиха с Ишанг, който тръгна към своята. Стаичката беше чиста и аскетично мебелирана с най-необходими вещи, непредразполагащи към празни занимания. Като човек, призван да говори, за разлика от воините, жрецът се оказа словоохотлив и направо бъбрив. Обясни му вътрешния ред и показа местата, на които беше разрешено да ходи в качеството си на гост.
Мрачната трапезария, в която Синд вечеря, беше пълна, но разговорите вътре се свеждаха до минимум, а постните ястия в малки количества не бяха повод да се разположиш и почувстваш уютно. След като погълна двата черпака варени зеленчуци, които му сипаха от големия общ казан, той излезе с надеждата, че ще може да се оправи сам в лабиринта от коридори, без да попадне в някое от забранените за посетители места. Не се наложи да го прави, защото икономът вече го очакваше навън и го съпроводи до стаята му. Изпълнил задълженията си, той го остави и си отиде. Леглото беше толкова твърдо, колкото
