можеше да се очаква, и Синд, вперил очи в ниския дървен таван, прехвърли в ума си случилото се през деня. Преди да заспи си представи „Хаврия“, която може би в момента преминаваше някъде над него и тази мисъл го изпълни с търсеното спокойствие.
Събуди го тихо, но настойчиво почукване на вратата. Стъпките и приглушените гласове наоколо показваха, че обитателите на Свещения хълм започваха деня си. В стаята беше тъмно и той реши, че е доста преди изгрев слънце, въпреки че не знаеше продължителността на местния денонощен цикъл. Отвори вратата, като очакваше да види познатия жрец, но пред него стоеше един от братята-воини, който го подкани да извърши утринния си тоалет по-бързо, за да присъства по нареждане на Старейшината на важна церемония в Храма. Опитите му да разбере нещо повече от пратеника не бяха успешни, хораят неохотно го уведоми, че Ишанг също ще бъде там.
Излязоха на двора под тъмното, обсипано със звезди небе, по което нямаше предвестници за скорошна поява на слънцето. През система от вратички, проходи и вътрешни дворове, разделени с високи зидове помежду си, стигнаха до храмовата постройка, следвайки потока от жреци и воини, отправили се в същата посока. Храмът беше разположен на външната ограждаща стена и влязоха в него през малка странична врата, явно предназначена за обитателите на Свещения хълм. При идването им, той и Ишанг, заедно с жителите на околните градове и селища бяха въведени в Храма през главния вход, намиращ се отвън. По това време на нощта той сигурно беше затворен.
Синд се огледа наоколо за Ишанг, когото в себе си още не беше подготвен да приеме за свой брат, но не го видя. Жреците и воините, вървели дотук вкупом, сега се разделиха и заеха местата си от двете страни на пътеката, пред издигнатия подиум с огромна статуя на Нитара. В железни халки между камъните на стените бяха втъкнати горящи факли, които осветяваха вътрешността с мятащи се от въздушните течения пламъци. Синд забави ход и воинът зад него го побутна да тръгне наляво, заобикаляйки множеството. Даде му знак да спре до една от нишите в стената и да влезе вътре. След като издърпа дебела метална решетка, изолираща го от останалите, воинът застана отпред.
— На тази церемония никога не присъстват външни хора — сухо отрони той.
Синд разгледа импровизирания си затвор. Нямаше нищо освен голия под и стени и сигурно от него се очакваше да стои коленичил на студените плочи като останалите. Няколко души си носеха рогозки, но той предположи, че това е свързано със задълженията им при обряда. Точно пред себе си, в края на редицата видя Ишанг, който гледаше напред, без да помръдва. Рогозките бяха застлани близо до подиума, после поставиха върху тях няколко големи пълни делви и няколко малки. Всички хораи бяха обърнати към Старейшината, който стоеше неподвижно до статуята.
— Аз ли съм първият, който е допуснат? — попита Синд пазача си.
Воинът се обърна рязко с убийствен поглед и му направи знак да мълчи, защото Старейшината тъкмо беше нарушил настъпилата пълна тишина. Синд не знаеше достатъчно езика, за да следи думите му, и долавяше само откъслечни фрази. Запалиха треви с натрапчив аромат, който постепенно изпълни залата. Димните кълба скоро достигнаха нишата му и той започна да се усеща замаян и сънлив. Хората с пълните делви тръгнаха между редиците, като наливаха течността от малките съдове в чашите, които всеки държеше в ръцете си, а по-голямо количество от другите делви — в оставените на пода купи. Малко след това по изцъклените очи, които виждаше наоколо, той установи, че е останал единственият човек в съзнание освен пазача си. Хораят също не пи нищо, затова с объркване и изненада се вглеждаше в лицата на другарите си. Личеше си, че досега не е бил страничен наблюдател на церемонията и се чувства непривично.
Старейшината замълча и вдигна нагоре ръцете си, във всяка от тях се виждаше по един малък предмет. В полумрака Синд не можеше да различи какво е това, но се досещаше — вчера Ли беше взел неговата обица и медальона на Ишанг и точно тях държеше сега. Старецът произнесе ясно и отчетливо няколко думи на съвсем непознат език, за който Синд беше сигурен, че не е на Братството, а после доближи дланите си с двата знака една до друга.
Това просто действие беше придружено за Синд с внезапно връхлетели го неприятни усещания и реалността започна да потъва в безкраен черен кладенец. Ръцете и краката му изтръпнаха, по всички клетки на тялото му премина вълна на болка, придружена с тревожно очакване и рояк объркани, странни мисли. Той примигна, вкопчи се отчаяно в остатъците от собствената си личност и успя да я задържи, изпотен и треперещ. Ишанг положително изпитваше същото, защото се изправи несигурно и започна да се олюлява, като мрънкаше несвързано.
В ръцете на Ли нещо проблясна и оттам заструи поток мека синя светлина. Фигурата на Водача сякаш плуваше и се размазваше, а зад него се беше появила тъмна и неподвижна, странно позната сянка.
— Призракът от Ромиа! — прошепна Ишанг.
— И аз го видях тогава, помислих го за плод на въображението ми или на удара, който ми нанесохте — каза Синд с усилие. — Hадявам се да няма нищо общо с Кайя.
„Силата вече се размърда и е на път да се събуди…“
Думите на Старейшината неочаквано бяха станали разбираеми, макар че езикът остана същият, и с новопоявилото се знание мозъкът на Синд ги осмисляше без усилие.
„Това, което трябва да извършите е близо, и ще настъпи скоро времето ви да си единствен, Ахматаип!“
Сянката се стопи, старецът раздели с усилие късчетата и Синд изтощен се свлече на пода в нишата. Ишанг събори коленичилите пред него, още не излезли от транса хора и падна сред бъркотия от обърнати съдове, локви разляна течност и вяло помръдващи тела. Синд се свести от хладния въздух на двора, където в настъпилата предутринна дрезгавина смътно се виждаха очертанията на околните предмети. Не помнеше как е излязъл от Храма, но сигурно го бе направил със собствените си крака, защото стоеше нестабилно на тях, подкрепян под мишница от пазача си.
— Виждам, че вече сте добре, но ще се поразходим още малко, за да се възстановите съвсем, преди да ви заведа при Кори — каза той на сиен и продължи да го тегли напред, принуждавайки го да пристъпва с бавни равномерни крачки.
Синд отвори уста да го попита нещо, но езикът му се обръщаше трудно и издаде само неясен звук.
— Брат Ишанг е в другия двор, ще отидете заедно — добави воинът.
— Старейшината няма ли да говори с нас? — попита Синд, щом се справи с надебелелия си, тромав език.
Воинът се подвоуми дали да му отговори.
— Ще разберете от Кори, каквото трябва — заяви той, а зад непроницаемата му маска се четеше тъга.
Прекосиха двора и стъпките на Синд ставаха все по-уверени. Последните стъпала към помещението, където снощи ги бе приел Ли, той измина сам, без помощта на хорая. Ишанг вече беше вътре, но вместо Старейшината срещу него седеше младежът, наречен Кори. Жизнеността му се бе изпарила, а суровото изражение го състаряваше, сякаш от снощи бяха изминали години. Той изчака Синд да свие протестиращото си тяло до Ишанг и заговори без предисловия, посочвайки масичката.
— Вземете знаците и може да поемате по пътя си. Старейшината Ли Хао ще се моли на Сияйната за вас.
Както пазачът, така и Кори изглеждаха угнетени.
— Добре ли е Старейшината, ако не е нетактично да питам? — Синд прибра обицата си.
— Той вложи всичките си сили в церемонията и времето му да ни напусне е близо — тихо каза Кори, а неувереността в очите му говореше, че би предпочел да не е така.
— Съжалявам, че нашето пристигане стана причина… — започна Синд.
— Всичко става по волята на Небесата, ние сме само оръдия на висшите Сили. Сега вървете! — рязко нареди младежът.
Кори не беше свикнал с новата си роля и напрежението му личеше, но промяната у него беше забележима. Пред тях стоеше мъжът, който съвсем скоро щеше да стане Старейшина и вече го осъзнаваше напълно.
По пътя към катера Ишанг беше намръщен и неразговорлив дори по своите мерки, но Синд го разбираше, затова пристигнаха на „Хаврия“ без мълчанието помежду им да натежи.
— Връщате се по-рано, отколкото предполагахме! — извика Тарасу, която ги чакаше в хангара.
Радостта й беше толкова явна и неподправена, че каменната физиономия на Ишанг се пропука, когато
