всичко беше както във физическия свят — и водата, и слънцето, и леко боцкащата трева. Илюзията беше съвършена.
Тимон се гмурна още няколко пъти, преди да се хвърли до Аниор в тревата. Откъсна един дълъг стрък и погъделичка Аниор по корема. Аниор най-напред се правеше, че устоява на тази закачка, но после се засмя, претърколи се върху Тимон и го захапа нежно за шията.
Прегърнаха се и се целуваха. Бяха прекалено изтощени, за да се любят, но си играеха до насита. После лежаха уморени един до друг и се радваха на близостта си. Аниор тихо каза:
— Не знам какво бих правил без теб. Щях да тъгувам по Нериф, по Боар и най-вече по Сатара. Той беше там, почувствах го. Нямаш представа колко много се радвам на това, че той съществува, въпреки че се обедини с Веова.
Тимон нежно го погали и прошепна усмихнат:
— Страшно нещо е да обичаш Делен. Все трябва да делиш любовта му с поне още двама.
Аниор се сепна, а после прегърна Тимон и се притисна до гърдите му. Тихо помоли:
— Прости ми, Тимон. Много съм гаден.
— Не си гаден — отвърна Тимон, галейки го нежно, — само си малко нетактичен. Но това няма значение за мен. Аз знам в кого се влюбих и те обичам, ако ще да имаш още сто други приятели.
И зачака да чуе накрая от Аниор това, за което толкова копнееше. Но той само се притисна още по- силно до него. Сърдечният център на Тимон се сви от силна болка. Животът му връщаше всичко, което някога бе посял, само че с лихви.
Аниор беше променил горската ливада със самотен, ветровит и каменист връх, от който се виждаше цялата околност. Седеше зад една скала на завет и гледаше в маранята под себе си. Очакваше с нетърпение Боар. Преди да се премести отново в централата, Тимон му беше съобщил за намерението на второто му Аз да го посети.
Тревожеше се за Боар. Раздялата с Кадор трябва да е била много тежка за него. Той оставаше съвсем сам и Аниор донякъде изпитваше угризения на съвестта заради това, че за разлика от Боар разполагаше с още един приятел. Чувстваше се длъжен да дели участта на второто си Аз.
Изведнъж пред него светна ярка точка. Разрасна се и синкавата сфера на Боар увисна над пропастта. Той направи строга физиономия и му се скара:
— Понякога ти минават много глупави мисли през главата. Не си дължен да страдаш, защото такава участ се е паднала на мен. За мен няма по-голяма радост от това да знам, че има кой да се грижи за теб и да ти даде всичко онова, което аз не мога да ти дам.
Аниор сведе засрамен сините си очи. Не се бе превърнал отново в диабо. Боар го заобиколи и го разгледа.
— Новият ти вид не е никак зле. Започвам да разбирам как е могъл Тимон да се влюби в теб.
— Значи досега не разбираше! — извика Аниор възмутен.
Боар се засмя със звънкия си смях. Изпрати на второто си Аз малко от нежността си и Аниор забрави закачките му и се топеше от щастие. Връщаше собствените си чувства на любов към Боар и те се порадваха на тази близост. След това трябваше да се откъснат мислено един от друг, за да не се слеят.
— Какво ще правим сега? — попита малко безпомощно Аниор.
— Аз мисля да разследвам последните събития — отговори Боар. — Този лъч антиматерия беше сериозна заплаха. Искам да разбера кой го е изпратил и защо. Иначе няма да сме сигурни дали утре няма да ни пратят нещо още по-лошо. Ще тръгна по дирите му.
— Но това може да е опасно! — отвърна Аниор разтревожен. — Ще трябва да се отдалечиш много от нашия сектор.
— Да, но аз нямам какво да правя повече тук. Това е първото истинско предизвикателство, което ми се предоставя, откакто заместих Сатара в царството му. Направо умирам от скука.
Аниор се усмихна и възрази:
— Забрави последните събития. При предишната ни среща нямах чувството, че много скучаеш. Имахме доста работа.
Боар въздъхна тежко. Отправи замислен поглед в далечината и отвърна:
— Прав си. И всичко щеше да е напразно, ако Веова-Сатара не ни се беше притекъл на помощ. Преливаше енергия не само на теб и на мен, но и на Кадор-Нериф. Само така успя да забави достатъчно времето.
Аниор отново си спомни тази връзка и тъжно добави:
— Сатара беше там, усетих го. Не беше нещо слято с Веова или нещо съвсем ново и непознато. Беше именно той.
— А аз усетих паниката на Кадор, когато разбра, че не могат с Нериф достатъчно да забавят времето — каза Боар замечтано. После усмихнат добави: — Когато се слеем, ще разберем. Понякога имам чувството, че не искаме вече да бъдем едно цяло.
Аниор го стрелна с поглед. За първи път Боар анализираше така собствените им взаимоотношения. Все пак любовта му към Кадор беше променила нещо. Тихо възрази:
— Обичам те, Боар, нищо че мечтая за Сатара. И с нетърпение очаквам времето, когато ние ще се слеем. Искам да бъда едно цяло с теб.
Боар го погледна трогнат и някак засрамен. Протегна ръката си и погали Аниор леко по русата коса. Не я беше преобразувал в астрална материя и Аниор усети лекото гъделичкане на менталното му тяло. Едва се удържеше да не се хвърли към него. Беше готов още сега да се слее с Боар.
После Боар се разпадна на облак и се сви в малка топка. Вече в това състояние той изпрати на Аниор цялата си обич, сви се на точка и изчезна.
Аниор се превиваше от силата на тези чувства като от силна болка. Трябваше му много време, докато успее да се съвземе. За първи път бе усетил колко много го обичаше Боар. И как копнееше за него. Ако сега беше тук, нищо нямаше да може да спре Аниор да се хвърли в прегръдката му. Обви се в гъст червен облак. Собствените му чувства към Боар му се струваха едно жалко подобие на това, което бе приел от него. И закопня неистово за нежността му.
Вятър раздвижваше короните на старите дървета. Изсъхналите есенни листа шумяха. Няколко се откъснаха и се понесоха заедно с повдигнатите от земята из въздуха. Аниор седеше между двете млади дървета на малката поляна. Бяха пораснали, но още бяха далеч от размера, който някога имаха преди отсичането им. Аниор се беше превърнал отново в момичето Ю и си спомни щастливите дни на детството. Въпреки че оттогава аританите бяха доста напреднали и вече не вярваха във вълшебната сила на тази гора, те все още встъпваха в нея с благоговение и забраняваха сечта. От време на време момичетата се отправяха към свещените дървета, за да ги помолят тайно да им помогнат в сърдечните им дела. Аниор се усмихна. Дали дърветата наистина им помагаха? Реши на шега да опита. Отправи се към дъба, прегърна го и се заслуша в нежните думи на Сатара. След това мислено помоли дървото да бъде някога отново в прегръдката му. Нещо силно разтърси дървото из корен и нежен трепет мина по цялата му кора. Аниор изплашено отскочи назад. Въобразяваше ли си или наистина бе усетил Сатара в това дърво? Отново се хвърли към дъба, но вече нищо не трепваше в него. Само повтори нежните думи.
Силно смутен, Аниор се обърна към бука. Подвоуми се дали да повтори експеримента с него. После се засмя на глупавата си нерешителност. Пристъпи енергично напред и прегърна дървото. Чу нежната песен на Боар и си спомни последната им раздяла. Оттогава нищо не бе чул за Боар. Измъчваха го лоши предчувствия. Затвори очи и попита бука дали Боар е добре. Дървото изстена. Аниор можеше да се закълне, че точно това беше чул. Изтръпна целият. Какво означаваше това?
Изплашен и с натежал от мъка сърдечен център, той се върна в царството си. Превърна се в ариатанското момиче със сините очи и потърси Тимон. Трябваше да говори с някого за това странно преживяване. Малко го беше страх, че Тимон ще му се изсмее, но нямаше към кой друг да се обърне.
Тимон изслуша учуден разказа на Аниор и пое ръцете му в своите. Не се присмиваше на суеверната му
