как да стигне до него. След няколко неуспешни опита се сети за желанието. Искаше да бъде до него, искаше да почувства силата на ръцете му и завладяващата му целувка. И полетя.
Летеше надалеч, но успя да поддържа това желание през цялото време. Изведнъж чу смях и усети желязната прегръдка на Тимон. Притисна се щастлив към него. Тимон го погали нежно и се премести с него в зоната за почивка. Поддържаше го така, докато Аниор заспа изтощен на гърдите му.
По-късно Аниор разпита Тимон как е успял да постигне този успех. Тимон се усмихна:
— Има два начина да се проследи тази връзка. Първият е, като я поддържаш непрекъснато в съзнанието си и се движиш по нея като по пилотен лъч. Но ти успя да откриеш втория начин — да използваш силния си копнеж. В случая с Боар той напълно ще ти свърши работа, а освен това той не изисква чак такова умение и е по-бърз.
— Защо не ми обясни това от самото начало? — попита учуден Аниор. Тимон се засмя.
— Защото само щях да те смутя, ако изисках от теб да закопнееш по мен.
Аниор сведе глава засрамен. Беше усетил болката на Тимон и се почувства гузен. Тимон беше прав: той никога не би си признал, че може да копнее за него. Щеше да се почувства като предател на любовта си към Боар и Сатара, ако признаеше, че обича Тимон.
Тимон го гледаше разбиращо и прекъсна самообвиненията му:
— Трябва да опитаме на по-големи разстояния. Нямаме много време. Аз ще се преместя на нивото на теорите и оттам ще се прехвърля надалеч. Така ти няма да можеш да ме проследиш несъзнателно. Ще почакам цяло астрално денонощие, докато ме откриеш. Ако не успееш дотогава, ще се върна.
Той хвърли един бърз поглед към Аниор и се премести в зоната за изпращането. Аниор остана поразен от мъката и копнежа в тези очи. Изведнъж осъзна колко много го обичаше Тимон и какво нещастие очакваше в бъдеще този теор, когато щеше да се обедини с Боар. Обхвана го дълбока жал и силна любов към него.
Затвори очи и локализира Тимон много бързо. Беше се настроил на неговата вълна още предишния път. После помисли за болката му и закопня по него. Искаше да го утеши, въпреки че не знаеше как. И вече се носеше с огромна скорост към него. Всичко ставаше така леко и естествено, че Аниор дори не се учуди. Пристигнал, той се хвърли в прегръдката на Тимон и прошепна:
— Прости ми, Тимон. Обичам те, много те обичам.
Усети щастието, което заля Тимон, и чу нежния му отговор:
— Знам, Аниор, знам. Но вече си мислех, че няма да ми го кажеш никога.
Аниор усети устните му до своите и потъна в забрава от неговите ласки. Любеха се там, някъде в пространството, и знаеха, че може би никога вече нямаше да могат да го повторят.
Отчаян, Аниор отвори очи. Нищо не се получаваше. Не можеше да открие Боар. Търсеше го вече трети ден. Това, което се бе оказало така лесно с Тимон, с Боар не се получаваше. Уморен, се отпусна назад. Не го напускаше чувството, че Боар просто го нямаше никъде. Той би трябвало да приеме мислите му и да не го оставя да се мъчи така. Поне един лъч можеше да пусне до него, за да го успокои. Може би просто не искаше да бъде открит.
Тимон помоли да се види с него и Аниор даде зарадван разрешението. Трябваше да се разсее малко, преди да опита отново.
Седнал срещу него, Тимон изучаваше измъченото му лице.
— Не се преуморявай. Не може да е изчезнал от този свят. Ще го намериш.
Но бе започнал да се тревожи. Не беше нормално Аниор да не открие Боар толкова дълго време.
Аниор видя замисленото му лице и попита:
— Какво може да е станало с него? Може ли нещо да препречва пътя на тези вълни? Нещо да ги поглъща?
— По принцип да — отвърна Тимон, — но досега не съм чул за такъв случай. Освен някой да ги екранизира нарочно. Но това едва ли е по силите на един теор. Трябва да е много развито същество.
Тимон отвърна лице. Изведнъж се беше сетил какво би могло да е станало. Но и Аниор се сети:
— Същото, което изпрати този лъч антиматерия. То сигурно може да го направи.
— Да — отвърна тихо Тимон. Ако бяха прави, това би означавало, че съществуваше изход от тази ситуация. Този, който пращаше препятствия на Аниор, нямаше за цел да го унищожи, а искаше той да намери път към преодоляването им. Не можеше да обясни това на Аниор, без да разкрие всичко, което знаеше. А нямаше право да го разкрие.
— Не се отчайвай, Аниор — каза той меко, — ще намериш Боар. Просто търси, търси какво да е, нещо, което може да има връзка с него. Не се концентрирай само върху него. Може би пак ще намериш помощ.
Аниор го погледна учуден. Каква помощ? Откъде?
Но Тимон стана и си тръгна с думите:
— Ще успееш, сигурен съм.
Аниор пак затвори очи. Да намери каквото и да е! Ех, щом Тимон бе на мнение, че това можеше да му помогне — ще опита.
Отпусна се и остави съзнанието си да се рее в пространството. Превърна се в приемател. „Всеобщо приемане! Кой каквото има да каже, да го каже!“ Не очакваше никакъв отговор, но поддържаше това състояние.
Не знаеше откога беше чакал така, без нито една мисъл в главата си, когато усети нещо. Веднага се отправи мислено по тази вълна. Източникът беше много далеч. Колкото повече го приближаваше, толкова по-отчетлив ставаше този зов. Това не беше Боар, но в него имаше нещо страшно познато. Вълнението на Аниор се увеличаваше и му пречеше. Накрая успя да стигне до него: — Нериф!
Аниор извика на глас и изгуби връзката. Скочи на крака и се заразхожда нервно напред-назад. Това не беше възможно! Как така приемаше Нериф? Та той вече не съществуваше!
Трудно се успокои. Спомни си как бе усетил Сатара, когато спасяваха Аритан. Нима сега Кадор-Нериф бяха наред да им помогнат? И как Тимон се бе сетил за всичко това? Но това сега не беше важно. Трябваше веднага пак да хване това излъчване. Трябваше да разбере какво искаше Нериф да му съобщи.
Отново се облегна в пространствения хамак и се концентрира. После се отпусна. Трябваше му доста време, докато повторно хване тази вълна. Тръгна пак по нея. Този път по-бързо, по-устремно. Знаеше кого търси.
Стигна го. Получи едно чувство на радост и една молба: „Ела тук, ела!“
Аниор се усмихна и закопня по срещата с Нериф с все сила. Понесе се. Летеше, безкрайно дълго летеше. Нямаше път, нямаше пространство, нямаше време. Имаше само желанието да стигне. Някъде там, някъде далеч …
Стигна и отвори очи. Пред него се издигаше бавно бяла светлина с безброй лъчи във всички цветове. Излъчваше радост и приятелство и малко неприязън. Това беше Кадор-Нериф. Аниор го гледаше с широко отворени очи. Но изведнъж светлинното същество изчезна. Зашеметен, Аниор се огледа. Къде беше попаднал?
Тогава видя голямата прозрачна сфера. И теора в нея.
— Боар! — извика той и се хвърли към него.
Боар се беше облегнал на повърхността на тази сфера и го гледаше с големи от мъка очи и нежна усмивка на уста. Аниор се прилепи изцяло до сферата, която го разделяше от Боар като тънка ципа. Никога досега не се бяха доближавали толкова, но и никога не бяха били така разделени. Гледаха се в очите, пълни с копнеж, и накрая Аниор чу гласа на Боар:
— Аниор, така се радвам, че ме намери.
Имаше нещо много неестествено в тяхната среща и накрая Аниор се сети какво. Не приемаше от Боар нищо друго освен този глас! Не излъчваше своята нежност, не излъчваше абсолютно нищо!
