му. Движеше се много бързо.
— Ти се научи на едно от уменията на теорите — обясни Боар. — Астралните същества не владеят това целенасочено движение по емоционален източник на големи разстояния.
Аниор въздъхна:
— Все още владея само едната му част. А бих предпочел да не ми се бе налагало да го науча.
Обърна се към Боар и го гледаше тъжно. Боар се радваше на това, че го бяха открили, но това само малко подобряваше положението му. Кой ли им правеше всички тези мръсни номера?
— Ти успя ли да разбереш нещо за източника на лъча? — попита го Аниор.
— Не стигнах до него. Но разбрах, че лъчът се е въртял из вселената от много време. Сигурно още откакто Веова и Сатара се разделиха. И това е най-странното. Защо не са го пуснали по-късно? Така е имало опасност той да бъде случайно открит. От друга страна, изпращането му е изисквало страшно умение. Имаме работа с неприятел от много високо ниво. Тази сфера показва същото. Като че ли някой ми я приготви съвсем специално. Всичко това е доста странно.
Той се усмихна тъжно:
— Сега ще имам време да помисля върху тези неща.
На Аниор му се поиска да го погали. Минаваше с длан по повърхността на сферата. Беше толкова прозрачна, че се виждаше само по краищата си. Боар разбра мислите му и усмихнат положи ръката си отсреща. Аниор опита да усеща нещо, но нищо не успя да долови. Колкото и тънка да беше повърхността ѝ, сферата не пропускаше нищо друго освен това, което зрителните и слуховите им органи можеха да приемат. Въпреки това двамата се отдадоха на илюзията, че се докосват.
Трябваше да се разделят. Но им беше трудно да изразят това, което чувстваха един към друг. Само се гледаха тъжно в очите.
После Аниор затвори своите. Концентрира се върху Тимон. Проследи връзката първо мислено и го предупреди. Въпреки болката от раздялата с Боар не му беше трудно да закопнее по Тимон. Дойде на себе си в прегръдката му.
Аританите навлизаха в техническата ера и Аниор имаше доста работа. Не можеше да посети Боар няколко дни. Но после вече не издържа. Представата за неговата самота го измъчваше неимоверно. Надяваше се маякът да е вече зареден, съобщи на Тимон за намерението си и се оттегли в зоната за почивка. Отпусна се в пространствен хамак да потърси връзка с Нериф.
Но не я намери. Паника се надигна у него. Какво беше станало? Зачуди се какво да прави. И тогава реши отново да мине на режим на приемане. Освободи съзнанието си и се заслуша в пространството. Почти веднага усети силно излъчване. Не беше Нериф, а някой друг. Но този друг така силно го привличаше, че Аниор въобще не можа да устои на копнежа си да стигне до него. Понесе се със зашеметяваща скорост напред. Когато стигна, отвори очи и видя сферата с Боар. Но не намери този, който бе излъчвал сигнала, и усети известно разочарование.
Сигурно му личеше, защото Боар се разсмя. Аниор дотича до него.
— Няма да го намериш, ще трябва да се задоволиш с моята компания.
— Кой излъчи този сигнал — попита Аниор объркан.
— Маякът — отговори Боар, все още засмян.
— Но това не беше Нериф! — извика Аниор.
— Не — отвърна Боар, — не беше Нериф. Я се досети кой може да те докара тук най-бързо?
Аниор все още не разбираше. Беше като зашеметен от обзелите го чувства към неизвестния изпращач.
— Не знам — отговори той и чу отново звънкия смях на Боар. Той реши да му помогне:
— Кажи, кого обичаш най-много.
— Теб — отвърна Аниор и видя как Боар от удоволствие притвори очи — и Сата … Сатара!
Радостта нахлу в Аниор като избухнала вселена. Изведнъж разбра, че не само Кадор-Нериф се грижи за Боар. И че новото му умение му позволяваше да локализира в пространството не само Нериф. Беше толкова изпълнен от щастие и радост, че почти забрави за Боар. А той се обади с леко язвителен тон:
— Имам чувството, че трябваше да обърнеш тази поредност.
Аниор отрезвя от тази забележка и сведе засрамен очи. Но Боар отново се изсмя:
— Отдавна се примирих, че трябва да деля любовта ти със Сатара. А в последно време май и с Тимон.
Аниор го погледна притеснен. Държеше се отвратително. Боар беше съвсем самотен, заключен в тази сфера, а той се бе замечтал за Сатара. Чувстваше се ужасно. Обичаше и Боар, и Сатара, и Тимон. Но Боар сега имаше най-много нужда от него.
Боар го погледна нежно. Обичаше Аниор включително заради това, че той успяваше да обича и други. В него имаше толкова много любов, че само един обект не беше достатъчен, за да я поеме. И той я раздаваше докрай. Прошепна топло:
— Обичам те, Аниор, и не ме интересуват другите. Знам, че ти ще направиш всичко за мен и че никога няма да позволиш на някого да ме измести от твоята душа.
Аниор се покри с гъста червена мъгла. Нямаше какво да отговори на нежните му думи и само мечтаеше да го прегърне някога така, както бе прегърнал Сатара и Тимон. И въпреки че Боар не можеше да приема вече чувствата и мислите му, той ги разбра безпогрешно. Стояха притиснати към повърхността на сферата и мълчаха, всеки потънал в собствените си чувства. И се разбираха прекрасно.
Времето минаваше в работа и обичайните дела. Когато можеше, Аниор посещаваше Боар. Но все повече разбираше, че той нямаше да издържи така още дълго. Изолацията много му тежеше. Въпреки че се опита да не показва отчаянието си, Аниор я виждаше в усмивката му и я чуваше в привидно веселия му глас. Нещо трябваше да се случи, иначе Боар щеше да бъде загубен. А Аниор нямаше никаква идея как да ускори това придобиване на сила. То винаги ставаше постепенно и бавно след дълъг и упорит труд или с малки скокове, когато преодоляваше някаква много трудна ситуация. Но след като се пребориха с онзи лъч антиматерия, вече нищо не застрашаваше Аритан и системата се развиваше спокойно и благополучно. За първи път Аниор си пожела беди. И точно сега те не идваха.
Въздъхна тежко. Тимон все се стараеше да го успокои и да му вдъхне кураж, но с друго не можеше да му помогне. С него Аниор не изживяваше онази любов, която откъсваше душата от тялото и я сливаше с Онова Неразбираемото и Непознаваемото и откъдето тя се връщаше пълна със сила, много сила. Това се беше оказало възможно само когато се беше любил със Сатара.
Аниор се отдаде на спомените за тази любов и закопня неимоверно по нея. Ако Сатара беше жив, те биха спасили Боар. Да можеше да се люби поне още веднъж с него!
Отправи се на Аритан, в любимата си гора. Искаше да чуе отново гласа на Сатара, който звучеше от дървото му. Да усеща допира до душата му.
Пристигна на малката поляна и се огледа. Все пак гората се бе променила през вековете, откакто се намираше на Аритан. Някои стари дървета бяха изсъхнали и изгнили, млади бяха пораснали. Само свещените дървета на Сатара и Боар бяха израснали в същия вид, в който те се намираха в бившата му матрица. До тях стояха старите пънове на предшествениците им. Тези дървета щяха да го надживеят, щяха да съществуват и след като Аниор се обедини с Боар. Но вече никой нямаше да чуе песента на Боар и думите на Сатара. Освен теорите, ако някога решаха да ги посетят.
Пристъпи към бука и го прегърна. Долепи ухото си до кората и чу нежната песен на Боар. Струваше му се много по-тъжна отпреди. Въздъхна тежко и се отправи към дъба.
Притисна се изцяло до него и се заслуша в думите му. Отскочи учуден назад. Това не бяха същите слова! Безброй пъти Аниор бе чувал думите му: „Обичам те и бих искал да бъда винаги с теб.“ А сега оттам звучеше: „Обичам те и винаги ще бъда с теб.“
Преливащ от радост, Аниор отново се притисна към дъба. Само Сатара можеше да промени това
