помисли, че е светкавица. Последва обаче втори проблясък, а след него и трети и той постепенно разбра, че това всъщност са свещи, които Беласар бе накарал Сиена да извади от едно чекмедже. Тя запали четвърта свещ, а след това и пета.
В караваната стана светло.
— Пак портрети. — Лицето на Беласар се разкриви и той заби юмрука си в едно от изображенията на Сиена, разкъсвайки платното. — Работите ти вече взеха да не ми харесват.
Псувайки невъздържано, той захвърли портрета в ъгъла и рамката му се счупи, отскачайки от стената. С два скока се озова до Малоун и го удари с такава сила в лицето, че столът се преобърна и той се просна по гръб на пода.
— Помниш ли, че ти казах да не пипаш жена ми?
Чейс бе твърде замаян от болка, за да отговори.
Навън изтрещя гръмотевица, разтърсвайки караваната.
— Вдигнете го!
Нечии ръце изправиха Малоун на крака.
— Дръжте го здраво.
Със замъглени очи Чейс видя как Беласар си слага кожени ръкавици.
— Не! — извика Сиена.
Ударът в корема би го превил одве, ако хората на Беласар не го държаха здраво. Следващият удар попадна в носа му, а третият — отново в корема. В устата. И още някъде след това…
Последното нещо, което чу, преди да изгуби съзнание, бе писъкът на Сиена.
20.
— Ще го убиеш!
— Точно това е целта на занятието. — Дерек отново приготви юмрук за удар.
Сиена се отскубна от телохранителя, който я държеше, и увисна на ръката му.
— Моля ти се като на Господ!
— Като дойде и
— Пет пари не давам какво ще правиш с мен! Остави го да живее! Ако си имал някога чувства към мен.
Дерек я отблъсна назад, тя се блъсна в малката масичка и бутна една от свещите на пода.
Силен порив на вятъра разлюля караваната.
— Бурята наближава — обади се Потър.
Свещта на пода продължи да гори.
Подутото лице на Малоун представляваше кървава маса размазана плът, но Беласар отново го удари.
По ламаринения покрив забарабаниха първите капки дъжд.
— Докарай колата тук! — заповяда Потър на един от телохранителите. После се обърна към Беласар: — Добре че успяхме да проследим тоя с джипа.
Пламъкът от свещта започваше да се пренася на мокета.
— Бързо! — продължи със заповедите Потър. — Преди бурята да се е стоварила отгоре ни, защото тогава няма да можеш да намериш колата. — И докато мъжът хукваше навън да изпълнява, той се обърна към останалите двама: — Угасете огъня.
— Не — обади се Дерек. — Нека си гори. Нека всичко изгори.
После удари Малоун още веднъж, намръщено изгледа изцапаните си с кръв ръкавици и каза на телохранителите да го пуснат.
Чейс се срина на пода.
Сиена се спусна към него, но Дерек я сграбчи за ръката.
Проблесна светкавица. Дъждът забарабани по-силно върху покрива.
— Погледни го за последен път — каза той и я повлече навън.
Сиена запищя. Не можеше да спре. Усещаше, че гласните й струни като че ли всеки момент ще се скъсат, но просто не можеше да спре. Пламъците започнаха да се издигат по-високо, а Дерек не спираше да я влачи към вратата.
С блеснали на дълги фарове и с бясно мятащи се наляво и надясно чистачки пред караваната спря голям джип. Дерек я измъкна навън в дъжда и Чейс изчезна от погледа й.
Захвърлена на задната седалка като парцал, тя се изправи на колене и отправи поглед през задното стъкло към проблясващите през дима пламъци. Колата пое напред и караваната изчезна зад завесата на дъжда. Останаха само пламъците. После и те изчезнаха, потънали в мъглата на пълните й със сълзи очи.
Девета част
1.
Остър звук, долетял отвън, накара Фернандо рязко да се извърне към вратата.
Жена му също се стресна.
—
— Изстрел.
Правейки знак на децата да не мърдат от местата си, Фернандо предпазливо открехна вратата и през сгъстяващия се мрак опита да види караваната на Дейл. Изстрелът бе дошъл оттам. Но това нямаше никакъв смисъл. „Дейл и Беатрис няма да седнат да се стрелят я — помисли си той. — Дали оня военен не се е върнал?“ Дочул втори изстрел, а след това и трети, Фернандо се вдърви от страх.
— Трябва да им помогнем — каза той на жена си, но краката му отказваха да го слушат.
Прогърмя гръмотевица. От юг се носеха плътни черни облаци.
Обаче вниманието на Фернандо бе насочено на север, откъдето, забързано крачейки в сгъстяващия се здрач, се бяха задали петима мъже в костюми. Бяха на около петдесет метра от караваната на Дейл и бързо скъсяваха разстоянието. Единият от тях бе нисък и набит. Тримата бяха високи и широкоплещести. Но първият — този, който ги водеше, излъчваше далеч по-голяма сила — направо да ти настръхнат косите. Бе тъмнокос, с ярко изразени черти, изкривени от ярост. Твърдата му и решителна крачка показваше, че едва ли има нещо на този свят, което да го спре.
Следващата гръмотевица беше още по-силна.
— Тук не сме в безопасност — каза Фернандо. — Трябва да се махаме.
— Но къде?
Той моментално се сети къде се бяха крили от урагана миналата година.
— В пещерата. Бързо! Вдигай децата!
Хвана сина си за ръката и двамата излязоха навън, надявайки се да не ги видят, докато тичат през пясъка. Без да обръща внимание на светкавиците и трещящите една след друга гръмотевици, семейството се носеше към близката дюна.
„Дано успеем да я заобиколим, преди да ни видят“, помисли си Фернандо. Толкова голям страх не бе изпитвал никога през живота си. Тия мъже бяха обсебени от ярост, по-голяма сякаш от тази на приближаващата буря. Настръхнал не само от внезапно духналия студен вятър, той затича още по-бързо. Заобикаляйки дюната, се спуснаха към скалата, където свършваше плажът, и към малкото, почти скрито от погледа устие на пещерата.
Но дори и след като влязоха вътре в екливото си убежище, Фернандо не се почувства в безопасност. Пещерата трудно можеше да се види, освен ако не знаеш накъде да гледаш, а дори и да знаеш, в този мрак… Стъпките в пясъка обаче бяха съвсем друга работа. Ако ония имаха фенерчета…
„Стига си мислил така — скастри се сам Фернандо. — Какво ги интересува какви сме и що сме? Тях ги интересуват Дейл и Беатрис. За тях ние не означаваме нищо… Точно в това се състои работата. За тях ние
