не означаваме нищо. Ако ни видят, ако се притеснят, че оставят зад себе си свидетели… Просто не можем да стоим тук и да чакаме да ни избият.“
— Трябва да скрия следите!
Фернандо излезе и приведен одве, изтича до мястото, където следите им заобикаляха дюната. Съблече ризата си и започна да я влачи по пясъка, мъчейки се да го изглади, но вятърът бе станал толкова силен, че едва не я изтръгна от ръцете му. По голата кожа го пернаха няколко капки дъжд, а след тях още и още.
„Няма нужда да прикривам следите — каза си той. — Дъждът ще свърши тая работа вместо мен… Ами ако ония дойдат преди това?“
Тресна силен гръм, последван почти веднага от светкавица, която го заслепи и го накара да се почувства беззащитен. Гръмотевицата постепенно затихна някъде нататък и обгърнат отново от мрак, той затича да се скрие зад дюната. Единственият звук, носещ се наоколо, бе писъкът на вятъра.
Изведнъж до слуха му долетя и друг звук — някаква кола се приближаваше към караваната на Дейл.
Проблеснаха фарове и Фернандо едва не се просна на пясъка. Снишил глава, той чу колата да спира. После вратата на караваната се тресна в стената. Беатрис изпищя. Чуха се звуци от борба. След това вратите на колата се затръшнаха и фаровете още веднъж осветиха върха на дюната.
„Май ония отведоха Беатрис — помисли си Фернандо. — Ами Дейл?“
Подаде предпазливо глава иззад ръба на дюната. Светлините на колата изчезваха в мрака и в същия миг той забеляза пламъците, проблясващи в прозореца. Видял и някакво тяло пред вратата, Фернандо притича снишен натам, едва пазейки равновесие от силните пориви на вятъра. Бе сигурен, че това е Дейл, но когато се приближи, с изненада впери поглед във военната униформа. Къде беше…
Фернандо погледна през мрежата на вратата. Светлината от пламъците идваше отдясно — откъм всекидневната, и се прехвърляше постепенно през кухнята към спалнята. Вдигнал ръка да се предпази от лъхналата го жега, той успя да хвърли поглед вътре и видя проснатия на пода Дейл. Пламъците обаче преграждаха пътя към него.
„Той не помръдва. Лицето му е потънало в кръв. Вероятно е мъртъв. Пълен глупак ще бъда, ако…“
Преди още да е разбрал какво прави, Фернандо бързо заобиколи караваната отляво, насочвайки се към страната на спалнята. Когато Дейл стягаше караваната, отзад, в стената на спалнята, бе открил дупка и беше я закрил с парче брезент. Сега мексиканецът спря пред нея и бързо дръпна брезента от мястото му. Бесните пориви на вятъра моментално го изтръгнаха от ръцете му и той потъна в нощта. Прогизнал до кости, Фернандо се намъкна в тясната дупка. Промушвайки се странично, охлузвайки корема и гърба си, успя да се вмъкне в стаята.
Срещу него блъвна гъст дим и го задави, но въпреки това бутна леглото и заобиколи. Цялата вътрешност бе изпълнена с танцуваща светлина, нахлуваща откъм вратата. Той усети горещината още преди да се доближи и малко остана да се върне, като видя нахлуващите в кухнята пламъци. „Исусе Христе и ти, пресвета Богородице, помагайте!“, помоли се той наум и се хвърли напред. Усещайки как нарасналата за миг непоносима жега пърли косата му, Фернандо сграбчи Дейл за краката и отчаяно го задърпа към спалнята. Успя да го прехвърли през остатъците от счупената маса, блъсна се в кухненския плот и изгуби равновесие. Падайки назад, но без да изпуска краката на Дейл, той се просна в сянката на спалнята и макар че жегата бе започнала да набира мощ и тук, стори му се, че никога през живота си не бе изпитвал такава приятна хладина. Бързо довлече Дейл до дупката, извъртя го и го подпря на стената. После с бясно биещо сърце надникна навън. Дъждът се лееше като из ведро и вятърът пищеше неистово. Той се измъкна навън, извърна се и за миг се дръпна назад, като видя, че огънят навлиза вече и в спалнята.
Протегна ръце навътре, сграбчи Дейл за раменете и дръпна. Главата се показа през дупката. Виждайки как пламъците се втурват лакомо към леглото, Фернандо задърпа по-силно. Вятърът напълни устата му, проникна в дробовете му, задуши го. По-силно, каза си той. Обаче тялото на Дейл се бе заклещило: джобовете на якето му бяха до такава степен издути, че се бяха закачили и не можеха да минат. Фернандо го бутна обратно. Без да има време да му свали якето, придърпа краищата му навън и отново го задърпа към себе си, усещайки с облекчение липсата на съпротива. Гръдният кош на Дейл вече бе навън. После коремът. Бедрата. С последно яко дръпване Фернандо падна по гръб, усещайки как Дейл се просва тежко до него под силните струи на дъжда и поривите на вятъра.
Нямаше обаче време за почивка. Пламъците вече бяха стигнали до дупката и езиците им посягаха към краката на Дейл. Фернандо бързо го дръпна малко по-нататък, изправи го с мъка на крака, преметна го през рамо и превит одве под тежестта му, се отправи, преплитайки крака, към другата каравана. Влезе с трясък вътре, ритна вратата зад себе си, положи американеца на пода и надигайки се в тъмното, заопипва за свещ. Намери една и я запали. Това, което видя на трепкащата светлинка, го накара да изпъшка съчувствено. Лицето на Дейл бе неузнаваемо от синини, отоци и кръв. Дори стихийният дъжд не бе успял да я отмие. От носа му продължаваше да тече кръв. Фернандо потрепера, но не от кръвта или от мокрите си дрехи, а от вълнение, защото моментално разбра очевидното — от трупове кръв не тече.
— Божичко, ама ти си жив!
2.
Събуди го болката. Срита го, замачка го, задъвка го с безмилостни зъби. Цялото му лице гореше от нея, туптеше като огромен цирей, готов всеки момент да се спука. Главата също. И коремът… о, боже, коремът му! И ребрата от дясната страна го боляха така, че…
Колкото повече нервните му окончания се връщаха към живота, толкова повече нарастваше болката. Подутите му клепачи се разлепиха с усилие и изранените места около тях пламнаха от болка. Всред околните сенки той видя треперлива светлинка. После видя и пожара. Явно лежеше в караваната. Пламъците вече посягаха към него. Сиена. Къде беше… Пъшкайки, той се заизвива като червей, за да избяга от пламъците. Нечии ръце го сграбчиха и го спряха — хората на Беласар. Пред него се появи някакво лице… Беласар се готвеше отново да го удари. Той се заблъска по-силно да се освободи и от това цялото му тяло се загърчи от болка.
Някакъв глас, идващ като че ли от много далеч, промълви нещо неразбираемо.
Той отново се заблъска.
— Стой мирно — каза гласът.
На испански.
— Няма страшно — продължи гласът.
Малоун отвори очи още малко и замъгленият му поглед постепенно докара на фокус брадясало лице, набраздено от бръчици и потъмняло от годините работа на слънце.
— Няма вече страшно — повтори Фернандо.
Някакво движение, доловено с периферното зрение, накара Малоун да се стегне, но видя, че това е жената на Фернандо, посягаща към челото му с влажна кърпа. Друго движение привлече вниманието му към ъгъла, където се бяха сгушили уплашено децата му.
Тъй като имаше проблеми с поемането на въздух през носа, той отвори уста, челюстта му изкрещя от болка, но когато гърдите му се разшириха от поетия дълбоко въздух, болката в ребрата отдясно едва не го накара да припадне отново.
Навън вятърът продължаваше да пищи неистово. Дъждът плющеше по прозорците.
— Сиена — успя да пропъшка той. — Къде…
Фернандо вдигна вежди озадачено, сякаш Малоун бе започнал да говори глупости.
Което си е точно така, сети се Чейс. Бе проговорил не само на английски, но и бе казал Сиена — име, което Фернандо не бе чувал никога преди. Той я познаваше като Беатрис.
— Беатрис — каза Малоун. — Donde esta? Que pasa?12
Фернандо и Бонита разтревожено се спогледаха.
— Que pasa? — повтори той настоятелно.
Фернандо въздъхна и му разказа какво се бе случило.
Малоун затвори очи, защото душевната болка се оказа по-силна от онази, на която бе подложено изстрадалото му тяло. Представи си на какъв тормоз е била подложена, докато са се разправяли с нея тук и са я качвали в колата. А в момента тормозът сигурно бе двойно по-голям и кой знае какъв ад подготвяше
