Беласар за нея.
Ако е още жива.
Преди колко време са я отвели със себе си? Опитвайки се да избистри мислите си, Чейс погледна часовника и видя, че е почти 22,30. Хората на Беласар бяха пристигнали на здрачаване — около 20,45. Нямаше представа колко време са останали тук, след като са го проснали в несвяст, но все си мислеше, че едва ли е било дълго. Това означаваше, че имат преднина от около деветдесет минути.
„Сега са вече сигурно на границата — помисли си той с болка. — Не, бъркам.“ Плющящият в прозореца дъжд го наведе на мисълта, че бурята сигурно ги е забавила. Дори може би се е наложило да се подслонят някъде в Санта Клара. Имаше известен шанс.
— Помогни ми да стана — каза той на Фернандо.
— Не. Не трябва да се движиш.
— Моля те! — Малоун направи гримаса от болка. — Помогни ми да стана.
— Но…
Опитвайки се да не обръща внимание на болката, Чейс успя да седне. Веднага му се доповръща, като се опита да събере сила, необходима да се изправи на крака.
— Loco!13
Фернандо му помогна, задържайки го с усилие, когато залитна.
Малоун с треперещи ръце заопипва джобовете на якето си.
— Помогни ми да отворя тези джобове.
Мексиканецът се подчини и изписаното на лицето му любопитство бе заменено от израз на крайно смайване, като видя пачката песос, която Малоун измъкна оттам.
— Половината от това е твое — каза Чейс.
— Какво?
— Ще трябва да задържа другата половина, ако ми потрябва нещо в Юма. Ако не беше така… — Олюлявайки се, Малоун изчака пристъпът на замайване да премине. — Твоят дял тук е около четири хиляди долара.
Жената на Фернандо ахна.
Чейс непохватно бръкна в джобовете на дънките си и извади ключовете от експлоръра.
— Ти беше добър приятел. Благодаря ти.
Гласът на Фернандо потрепера от емоции:
— De nada.14
— Може ли да направиш още едно нещо за мен?
Фернандо го гледаше очаквателно.
— Помогни ми да стигна до колата.
3.
В тона на Малоун и в погледа му имаше нещо, което накара Фернандо да се подчини, без да спори. Кимвайки, той се приближи откъм лявата му страна и внимавайки да не докосва болната дясна страна, го обгърна през кръста.
Когато Чейс отвори вратата, втурналият се навътре дъжд и вятърът ги блъснаха обратно. Той се стегна и пристъпи навън в развилнялата се тъма, подкрепян от Фернандо. Измокрени и бездруго до кости, двамата залитаха към изтърбушената каравана. Въпреки бурята, няколко пламъчета се бореха с вятъра и дъжда, осветявайки с колеблива светлина паркирания отпред експлорър.
„Дано пожарът не го е засегнал“, каза си с лудо биещо сърце Малоун. Въпреки студения дъжд, се бе изпотил. Вятърът носеше към тях мирис на дим. В светлината на една от светкавиците успя за миг да зърне експлоръра. Боята му се бе обелила от жегата и висеше на парцали. Той се приближи и опипа прозорците — бяха здрави.
— Фернандо, гумите — едва успя да каже Чейс, докато вятърът се мъчеше да натъпче думите обратно в устата му. — Здрави ли са?
— Да.
— Помогни ми да вляза вътре.
Мексиканецът го настани внимателно зад волана. От това усилие болката в ребрата рязко нарасна и за няколко секунди на Малоун му причерня пред очите. С треперещи пръсти той се опита да намери отвора на контакта.
— Сигурен ли си, че можеш да караш? — попита го Фернандо.
— Трябва.
— Ще се моля за теб.
— Ще имам нужда от това.
Чейс завъртя ключа. За миг се изплаши да не би в електрическата система да е влязла вода, но само след едно завъртане двигателят запали. Той включи фаровете, чиято светлина едва успяваше да пробие пелената дъжд. Когато задейства и чистачките, видя как Фернандо тича в тъмнината към тяхната каравана. Натисна газта и колата, хвърляйки зад себе си мокър пясък, се понесе към Санта Клара.
Силата на вятъра надигаше вълни, по-големи от обичайните, и с все сила ги запокитваше по брега, заливайки целия плаж. Малоун насочи колата към скритите в мрака дюни и се принуди да намали скоростта, което пък го ядоса.
„Не забравяй — напомни си той, — че Беласар също е минал през всичко това. Трябвало е да се справя със същите проблеми. Не губя кой знае колко време.“
Тъй или иначе, те бяха с деветдесет минути преднина, а бурята не се беше развихрила още така, както сега.
Не се съмняваше нито за миг, че Беласар се е отправил към най-близкото по-голямо летище, което се намираше в Юма. Единственият начин да пристигне толкова бързо (той сигурно се е намирал в имението си във Франция, когато са му казали къде са) бе да го стори с реактивен самолет.
„Обаче в тази буря той е заникъде — каза си Малоун. — Никой няма да му позволи да излети. Преднината му от деветдесет минути не означава нищо, след като няма да може да излети.“
От мрака пред него внезапно изникна изровен канал, в който се пенеше вода. Нямаше време за спирачки — експлорърът се хвърли надолу, после рязко вирна муцуна по отсрещния бряг, разплисквайки водата като ветрило не само встрани, но и по предното стъкло. Карайки, без да вижда, Чейс не можа да разбере откъде се е появил този канал. Бе минавал много пъти оттук, но никога не се бе натъквал на него. После си спомни, че бе минавал много пъти през широки, полегати и плитки седловини. „Значи това са били коритата на пресъхнали потоци — каза си той. — Щом завали силен дъжд, водата от хълмовете вдясно се събира в тези седловини и по тях се влива в морето.“
Водата се оттече от предното стъкло. Силните пориви на вятъра разтърсваха колата. Фаровете осветиха още един канал, този път по-широк. Още докато кракът му рефлексивно натискаше спирачката, разбра, че това е грешка. Блокиралите колела щяха да се плъзнат по мокрия пясък и колата нямаше да може да спре навреме. Ще се пльосне в мътната вода и няма да може да излезе. А трябваше да даде газ, да използва набраната инерция, за да мине от другата страна. Дръпна крак от спирачката като опарен и го премести върху газта. Усети как колата за миг се плъзна, после отново започна да набира скорост. Предницата се заби във водата, зъбите му изтракаха от удара и той ги стисна. От двете страни на колата се надигнаха огромни ветрила като криле и тя като че ли полетя на тях, тежко удряйки се в отсрещния бряг и поемайки нагоре по него.
Задницата обаче потъна. Макар че и четирите колела захапаха стръвно пясъка, с всеки изминат миг задните губеха сцепление, защото течението ги подкопаваше. Малоун натисна газта още по-здраво, предните колела издърпаха колата още малко напред, но недостатъчно, за да измъкнат задницата от водата. Миг след това усети дори движение назад по посока на течението. „Божичко, ще ме дръпне вътре“, изплака наум Чейс.
Всичко се разви много бързо. Експлорърът изведнъж бе дръпнат в бясно пенещата се вода и Малоун дори не можа да слезе. Стиснал волана, той се опита да насочи колата към брега, но кормилото се въртеше в ръцете му без никакво усилие: господар на положението бе клокочещото мътно течение. Водата мигновено
