— Защо ме предаде?
— А ти какво очакваше? Да чакам да ме убиеш ли? Значи ти можеш да планираш убийството ми, а когато аз хуквам да бягам, смяташ това за непростимо, така ли? Арогантен… Но дори и да нямаше намерение да ме убиваш, пак щях да те оставя. За първи път в живота си срещнах мъж, който да държи на мен повече, отколкото на себе си.
— Аз ти дадох най-доброто.
— И се държеше с мен като с вещ от колекцията ти.
— Все пак е по-добре, отколкото да умреш.
7.
— Добре! — Джеб натисна бутона за прекъсване на връзката и се обърна към Дилън, за да му предаде току-що проведения разговор.
Малоун се появи от другата стая — складовото помещение, което бяха наели със Сиена. Джеб спря да обяснява на Дилън и се обърна към него, засенчвайки очи от блесналото право насреща утринно слънце.
— Какво, по дяволите, правим тук?
— Трябваше да взема този куфар.
— Какво толкова има в него? Вече ти дадохме дрехи.
Малоун го отвори.
Джеб впери смаян поглед в парите.
8.
— Не,
— Обаче ти нямаш необходимото оборудване — дойде гласът на Беласар от също такъв телефон на борда на самолета му. Бе заредил машината на едно частно летище в Ел Салвадор, принадлежащо на негов клиент. Когато научи къде се крият Малоун и Сиена, бе точно там, на път за Маями. — Хората ми не могат да гарантират безопасна демонстрация, ако тя не бъде проведена в камера номер четири тук.
— Ако оръжието ти е толкова чувствително, то също не ме изпълва с особено доверие към теб.
— Гарантирам ти, че когато свършим, доверието ти към мен твърдо ще се възвърне.
— Доста трябва да се потрудиш, докато ме убедиш, че личните ти работи са отново в ред.
— Не и след утрешния следобед. Планирал съм много специална демонстрация. Повярвай ми, досега такова нещо не си виждал в живота си.
9.
Самолетът на Управлението набра крайцерската си скорост и Джеб излезе от кабината на пилотите.
— Току-що получихме информация, че Ахмед заповядал на пилота си утре да се готви за полет до Ница.
— Значи срещата ще се проведе в имението на Беласар — заключи Малоун. — Ще прехванем самолета на Беласар на летището в Ница и ще избавим Сиена от него.
— Не. Има голяма преднина. Няма да стигнем навреме.
— Но можеш да накараш френските власти да го сторят.
— На какво основание? Доколкото това засяга френските власти, той не е направил нищо лошо!
— Тогава, по дяволите, прати една оперативна група да отърве Сиена от него!
— Без разрешението на французите? На такова голямо летище? Телохранителите на Беласар няма просто да си хвърлят оръжието и да се предадат. Ще се завърже здрава престрелка. И има голяма опасност да пострадат невинни цивилни граждани.
— Боже господи, да не искаш да ми кажеш, че знаем къде и как ще я убие, но не можем да го предотвратим?
— Ако имах властта аз да вземам решенията, щях да го направя, но оня, дето ме дърпа назад, е Ластър.
— Тоя мръсен кучи…
— Хей, аз също го обичам колкото теб — прекъсна го Джеб, — но той е прав. Не можем да предизвикаме международен скандал заради нещо, което на пръв поглед прилича на най-обикновен семеен проблем.
Малоун трепереше от гняв, болка и изтощение.
— Кога за последен път си взе хаповете? — попита го Джеб.
— От тях ми се мае главата.
— Чудесно. Значи трябва да си починеш малко.
Двамата останаха така известно време, вперили погледи един в друг.
Чейс отвори уста да възрази, после я затвори и кимна мълчешком.
Глътна две хапчета и се опита да си внуши, че нещата не са чак толкова безнадеждни, колкото изглеждат на пръв поглед, че все ще измислят как да отърват Сиена, но не можеше да се отърве от ужасно неприятното чувство, че греши.
„Не е ли примирението първата фаза на скръбта? — запита се той. — Не се отказвай. Още е жива, нали?“
10.
Повече никой не й проговори, нито пък погледна към нея. Държаха се така, сякаш я нямаше. „За тях — помисли си Сиена — аз съм вече труп.“
По време на полета, когато сервираха вечеря, на нея не й предложиха нищо — още един пример за презрението, с което я третираха. Не че бе гладна. Смъртта на Чейс бе притъпила чувствата й до такава степен, че изобщо не й беше до ядене. Това обаче нямаше значение: ако искаше да умре от глад, щеше й се поне сама да си го е избрала. Затова стана и докато всички около нея се хранеха, отиде до бокса в опашната част на самолета. Взе си бисквити и чаша чай и когато се върна на мястото си, никой не реагира. Все едно бе невидима като призрак. Изпита неудържимо желание да запрати димящата течност в лицето на Дерек и чак тогава си даде сметка, че отчаянието се е отдръпнало и на негово място е дошла яростта.
Тогава си каза, че трябва да оцелее. За да си го върне. Как щеше да стане това — нямаше никаква представа. Но трябваше да мисли агресивно. Защото да оцелее не бе достатъчно. Трябваше и да накара Дерек да си плати.
Оставила се да бъде обсебена от тази мотивация, тя се насили да вземе една бисквита. Емоциите й бяха в такъв хаос, че от самата мисъл за ядене й се повдигна. Но събра сили, отхапа, задъвка машинално, после преглътна с усилие.
След това отхапа още веднъж и още веднъж.
Продължаваха да не й обръщат никакво внимание. Вперила поглед във врата на Дерек, тя си помисли с внезапно надигнала се злоба: „Хей, ти! Копеле гадно! Аз не съм ти някаква вещ! Не можеш просто да ме закачиш на стената!“ С яд си спомни стаята на Дерек, където бе видяла портретите на другите му жени.
И снимката на сестра му, на която тя толкова приличаше.
И дрехите на манекена, и обувките, акуратно сложени под него, и…
И урната.
„Нищо подобно нямаше да се случи, ако не приличах толкова на сестра му.“
Сестрата на Дерек, разбра тя с внезапно обхванал я хлад, бе единственият шанс, с който
