— Лейтенант Крейг — Тес се задъхваше от вълнение.
— Няма го. Ако мога да ви помогна…
Тес тресна слушалката. „Само той може да ми помогне!“
— Тес?
Тес се извърна и видя госпожа Кодил да наднича неспокойно от дневната.
— Каза ли им?
— Представяш ли си? Искат веднага да отида в града. Не искам да ви притеснявам, госпожо Кодил, но ако имате кола…
— Всичко мое е и твое. Вземи колата на мъжа ми. Всичко й е наред. Порше 911. Не се плаши от нищо. Вземи я. Усещам, че проблемите ти са по-лоши, отколкото си представях. Ще имаш нужда…
— Познахте, госпожо Кодил. Наистина, имам проблеми. И никакво време. Не искам да съм груба, но къде са ключовете?
Спокоен, но готов за отпор, вицепрезидентът Алън Джерард мина през детектора за оръжие и край дежурните от охраната в коридора към Овалния кабинет в Белия дом, които запазиха безстрастни физиономии. Джерард, който за всеобща изненада беше избран за Вицепрезидент в изборите преди три години, беше стъпвал в Овалния кабинет само осем пъти. При всяко от тези посещения се изненадваше колко малък бе кабинетът на Президента в действителност.
За непосветените можеше да изглежда странно, че толкова рядко получава достъп до Президента. Но Джерард разбираше твърде добре. Бяха го избрали за партньор в кампанията не заради уменията му, а поради три случайно съвпадащи обстоятелства.
Първо, той беше от Флорида, и връзките му с Юга трябваше да балансират северния произход на Президента, бивш сенатор от Илинойс.
Второ, Джерард беше с около петнадесет години по-млад от Президента и красивите му черти на кинозвезда привличаха (тъй казваха съветниците на Президента) младите гласоподаватели, особено жените.
Трето, може би най-важното, Джерард имаше репутацията на сговорчив, несъздаващ проблеми, привърженик на линията на републиканците и не би конкурирал Президента, който вече мислеше за следващите избори и не искаше никой да затъмни ореола му на сериозен политически мъж.
Но колкото и премислена да беше кампанията на Президента, действителният ефект беше почти обратен на очаквания. Обществото, средствата за информация и политическите коментатори бяха не просто изненадани от избора — те бяха потресени:
Джерард познава по-добре тениса, отколкото политиката. Той прекарва повече време в клуба си във Флорида, отколкото в Сената. Понеже е богат, си мисли, че всеки кара мерцедес. Никога не взема решение, без да се консултира с всичките си познати, включително градинаря. Господ го е дарил с хубост, а после е отминал, без да му даде ум.
И прочие, и прочие.
Лидерите на Републиканската партия помолиха Президента да преразгледа избора си на партньор. Джерард беше дочул слухове, че Президентът почти склонил, но после решил, че ако се отметне, ще изглежда колеблив — доста лошо за начало на избирателната кампания. Така Джерард остана, но беше отдалечен дипломатично, доколкото беше възможно, и изпратен да държи речи на митинги в най-малките и рядконаселени щати. Поради слабата опозиция от страна на Демократите и връзките на Президента в предишната администрация, Джерард спечели и Президентът още повече го отдалечи от себе си, като му възлагаше досадни обществени функции като представител на Белия дом или го пращаше на безобидни мисии на добра воля по целия свят. Вестникарските коментатори започнаха да наричат Джерард „Невидимия“.
Поне допреди четири дни.
Да, преди четири дни.
Тогава Джерард привлече вниманието, като използва ограничената си власт и обърка всички теоретици на политиката в страната.
В Овалния кабинет беше само Президентът — Клифърд Гарт, седнал зад широкото си лъскаво бюро в креслото с висока бронирана облегалка пред бронираното стъкло на прозореца, гледащ към моравата на Белия дом.
Президентът беше на петдесет и пет, по-слаб, отколкото изглеждаше по телевизията, стегнат от ежедневно преплуваните две мили в подземния басейн на Белия дом. Издълженото му лице придаваше на устата малко напрегнат израз. Гъстите смръщени черни вежди контрастираха със забележимо посивялата късо подстригана коса.
Лицето му обикновено бе смугло от загара, получен в солариума, но днес на бузите му червенееха петна. Очите — като правило хладни и спокойни, внушаващи благоразумие — горяха от гняв.
— Господин Президент? Поискали сте да ме видите?
— Да те видя? По дяволите, наистина исках. — Президентът се изправи рязко. — Доста дълго чаках… Трябваше да те повикам още преди четири дни, но ми трябваше време да се овладея! Въпреки политическата отговорност. Не исках да ме арестуват.
— Да ви арестуват ли, сър?
— За убийство. Представи си заглавията. Представи си моето удовлетворение. „Вбесен, Президентът се нахвърля на Вицепрезидента и удушава кучия син на бюрото си в Овалния кабинет.“ Глупак! Какво смяташ, че правиш? Преструваш се, че имаш власт? Ти, загубеняк такъв!
— Разбирам. Имате предвид гласуването в Сената на законопроекта против замърсяването на въздуха.
— Господи, потресен съм! Как можех да предположа? Трябва да си станал гений. Четеш мислите ми. Прав си, за това става дума. Гласуването в Сената!
— Господин Президент, ако обсъдим спокойно…
— Спокойно? Мога ли да съм спокоен, когато… Ако си забравил, ще ти напомня — аз съм Президентът! Не ти! Още не знам как опозицията успя да привлече толкова наши сенатори да гласуват против нас, но — можеш да се закълнеш в бъдещето си и в бъдещето на децата си — ще разбера! Но това, което не знам и не ми дава покой нощем, и ме изкушава да забия писалката в сърцето ти, е защо ти се обърна против мен! Почти те бях изхвърлил преди три години. Трябва да си ми благодарен. Дадох ти сладка длъжност. Никаква отговорност! Гледаш си кефа, ходиш по банкети без много да се напиваш, и ако кукленската ти жена не е наблизо можеш да забършеш някоя републиканска активистка с големи цици, която знае да си затваря устата. Защо и ти не си държа устата затворена? Гласовете бяха изравнени, Джерард! Гласът на Вицепрезидента беше решаващ, което значи, че ти трябваше да подкрепиш политиката на правителството! А ти гласува против мен! Наруши равенството в полза на опозицията!
— Изслушайте ме за момент, господин Президент.
— Да те слушам? — Гарт изглеждаше така, сякаш ще получи удар. — Не аз слушам. Ти слушаш. Ти си подчиненият. Аз съм главният тук! И ще става каквото аз кажа! Или не схващаш?
— Законопроектът е добър — отвърна тихо Джерард. — Въздухът е замърсен. Отравя дробовете ни. Според учените след четиридесет години планетата е обречена.
— Тогава няма да ме има! Какво ме е грижа? Ако искаш да знаеш, ти си обречен. Като дойдат изборите, ще си аут. Вицепрезидентът трябва да има достатъчно ум да ме поддържа. Господ ми е свидетел, мислех, че го разбираш. Но внезапно… не разбирам защо… ти тръгна на своя глава.
— Гласувах по убеждение.
— Убеждение? Не се занасяй.
— Според мен законопроектът трябва да се разшири. Тази година всеки ден само в пристанището на Ню Йорк имахме по едно разливане на нефт. Да не говорим за цялото крайбрежие. Аляска, Орегон, Калифорния, Ню Джърси, Тексас, моят щат Флорида. Да оставим нефта. Изхвърлянето на отпадъците в реките. Хербицидите и пестицидите в питейната вода или радиоактивното замърсяване от атомните централи. Да вземем само въздуха. Ужасно е. Правителството трябва да вземе мерки.
