— Джерард, съобразявай се с реалността. Ние трябва да защитаваме работните места на нашите гласоподаватели, да поддържаме стабилна икономиката, за да си плащат данъците. Какъв е изводът, Джерард?
— Нека да предположа. Когато нещата се влошат съвсем, ще се справим някак.
Президентът вдигна глава.
— Изненадан съм. Най-сетне схвана за какво става дума.
— Проблемът е — започна Джерард, — че вие не схващате…
— Всичко схващам.
— …че кризата вече е настъпила. Ако продължим…
— Забравяш нашите постижения. Технологията. Втората световна война. Американците са показали многократно, че могат да решат всеки проблем.
— Това е минало. Дори не сме така предприемчиви като японците.
— Мили боже! Не си го казал на пресата, нали?
— А Обединена Германия ще бъде още по-предприемчива — каза Джерард. — Но не вярвам, че ще пазят планетата повече от нас. Алчността, господин Президент, това е отговорът. Винаги тя побеждава. Докато се задушим.
— Говориш като някой проклет радикал от Бъркли през шейсетте.
— Добре, знам, че строгият контрол върху замърсяването на въздуха ще засегне почти всички производства в Америка. Разходите за намаляване на замърсителите: серен двуокис, фреони, канцерогенни частици, въглероден двуокис от автомобилите — да не продължавам повече, ще бъдат огромни.
— Най-сетне, Джерард. Изненадан съм, че разбра. Серният двуокис, който предизвиква киселинните дъждове, идва от термоцентралите. Ако ги забраним, ще оставим хиляди миньори без работа. Фреоните, разрушаващи озонния слой, се използват в хладилниците и климатичните инсталации. Няма друга технология. Вярваш ли, че някой американец ще се откаже от климатика си? Автомобилните газове водели до глобално затопляне. Вярно. Но ако накараме производителите да намалят тези емисии, ще трябва да се вложат милиарди за подобряване на двигателите, което ще оскъпи колите. Хората няма да ги купуват и Детройт ще фалира. Не ме разбирай погрешно, Джерард. И аз съм загрижен за въшливия въздух. Нали и аз го дишам. И жена ми. Децата, внуците. Но ако искаш да знаеш кое наистина ме тревожи — това е разклатената икономика… отрицателният търговски баланс… растящият бюджетен дефицит… кризата в Близкия Изток… — това ме плаши. Затова не ме е грижа за след четиридесет години. Трябва да се справям с положението този месец! Тази година! Ти май не си в час. Нека да ти кажа какво ще направя. Ако Камарата подкрепи Сената и законопроектът за замърсяването на въздуха стигне до бюрото ми, ще му наложа вето.
— Вето?
— Сега внимавай. Ако Сенатът постави законопроекта на повторно гласуване, този път трябва да ги убедиш да гласуват против него. Отвори си ушите. Против. Ясно ли е?
— Съвсем.
— Тогава следващият път внимавай!
Вътрешно Джерард кипеше, но се стараеше да изглежда спокоен.
— Разбира се, господин Президент. Логиката ви е ясна. Наистина разбирам мотивите ви. За правителството бизнесът е преди всичко.
— Запиши си го на задника. Бизнесът е опората на страната. Никога не го забравяй.
— Вярвайте ми, господин Президент, не го забравям.
Три минути след като Президентът беше приключил с обидите по адрес на Джерард, родителите му, жена му, неговата външност на кинозвезда, дори качествата му на тенисист, Джерард най-сетне бе оставен да напусне Овалния кабинет. Служителите от охраната отново запазиха безстрастно изражение, не толкова защото бяха професионалисти, а защото чувстваха политическия повей и разбираха, че Джерард излиза от Белия дом още по-незначителен, отколкото бе на влизане.
Така си мислеше Джерард, докато крачеше неуверено по коридора и бършеше изпотеното си чело. Президентските съветници извръщаха поглед, за да скрият разочарованието си от него, показвайки в същото време облекчението си, че те не са заплашени от изхвърляне.
Не го беше грижа. Не страдаше от гордост. Това, за което се тревожеше, бе неговата мисия. Последните обиди на Президента за увлечението по тениса му припомниха за следващата среща — тенис- мач в един закрит частен вашингтонски клуб.
Колата, придружена отпред и отзад от две други коли с охрана, го отведе в луксозното предградие. Той влезе в едно ниско и разклонено здание от бляскаво стъкло и метал, за което преди три години архитектът беше получил някаква престижна награда. Отдалече се чуваха ударите на топките за тенис. Както им беше наредил, шофьорът и охраната му останаха навън. Те дискретно наблюдаваха паркинга и входа, но без да проявяват особено старание. Кой ли би си направил труда да нападне Джерард?
В луксозната съблекалня на тенисклуба Джерард смени костюма си със скъп екип. Само италианските му обувки — ръчна изработка — струваха четиристотин долара. Всъщност му ги подари един дипломат при някаква мисия на добра воля. Ракетата също бе подарък — от жена му. Беше направена по поръчка от най- съвременни материали и струваше две хиляди долара. Той грабна хавлиената кърпа с монограм, хвърли поглед в огледалото на изрядната си прическа и се запъти към задната част на клуба, където имаше осем корта, разделени с огради. Седемте бяха вече заети, а на осмия го чакаше слаб, загорял мъж около четиридесетте, облечен в спортен екип.
— Здрасти, Кен. Как си.
— Имам проблеми. А ти, Алън?
— Също. Както казват вестникарите, Президентът тъкмо ме сдъвка и изплю — Джерард потърка дясното си око.
— Нещо не си се справил?
— Засега нищо особено. Ще говорим после. Хайде да играем, имам нужда да си изкарам стреса — той продължаваше да трие окото си.
— Окото ти…?
— Нищо тревожно. От проклетия смог ми се възпаляват очите. Май трябва да поискам някакъв мехлем от лекаря.
— Ако смяташ, че няма да попречи на играта… Днес смятам да те бия, но исках да сме равностойни.
— Равностойни или не, трудно ще ме биеш.
— Ще видим. Сервирай — Кен се усмихна и тръгна към отсрещния ъгъл на корта.
Фамилията на Кен беше Маден. Той беше заместник-директор на ЦРУ, отговарящ за секретните операции. Бяха учили заедно с Джерард в Йейл, където членуваха във влиятелната тайна организация „Череп и кости“, както и в тенисклуба. Оттогава поддържаха старото приятелство. Политическите коментатори не обръщаха много внимание на отношенията им. След поемането на властта от последното правителство, двамата бивши членове на братството се срещаха всяка седмица на корта, поне когато Джерард не бе заточен от Президента на някоя от поредните мисии. Важното бе, че медиите очакваха от Джерард точно това — да играе тенис — и в това труднодостъпно място, където репортерите и дребните дипломати изобщо не бяха допускани, ежеседмичният мач на Джерард, както и много други подробности от живота му, оставаха извън полезрението им.
Джерард и Маден обикновено бяха равностойни. Ако едната седмица побеждаваше единият, другата печелеше вторият. Но днес, въпреки увереността на Джерард, възпалението на окото като че се отрази на формата му. Той изгуби първия сет, с усилие си върна втория, но в третия нямаше късмет.
Джерард се наведе и постоя така задъхан тежко, изненадан от изтощението си. Смогът, помисли си той. Проклетият смог. Той отиде до мрежата и поздрави Маден.
— Извинявай. Изложих се този път. Следващата седмица ще се постарая повече — той отново потри окото си.
— Слушай, окото ти изглежда зле. Цялото е зачервено. Направи нещо. Изплакни го с вода. Поне тук има пречиствателна инсталация с обратна осмоза. Иначе химикалите във водата могат още повече да го
