Знакът на пламъка

— Знам. И има защо. Аз също се страхувам — Крейг я притисна в обятията си.

— Хайде, Тес. Обади се на Маден — подкани я отново отец Болдуин.

Военновъздушна база „Андрюс“

Един след полунощ. Почти ослепени от прожекторите, Тес и Крейг спряха набързо наетата кола пред строго охранявания вход в настръхналата с бодливата си тел ограда на летището.

Постовият се появи веднага.

— Очакват ви — каза той, когато чу имената им. — Документите за самоличност, ако обичате.

Двамата показаха шофьорските си книжки. Постовият ги провери внимателно, сравнявайки снимките с лицата им, и ги упъти към ВИП-а на базата.

Тес и Крейг продължиха с колата под вдигнатата бариера. Зад дългите сгради пред тях, по които се плъзгаха светлини на прожектори, се носеше рев на излитащ реактивен самолет.

— Отец Болдуин ни подведе. Обеща, че ще бъде с нас — промълви Тес.

— Няма никаква възможност — разтвори ръце Крейг. — Не и тук, в базата „Андрюс“. Двамата сме заедно от доста време, затова не буди подозрение, че те придружавам, но трети човек би изглеждал подозрителен. Как ще обясним присъствието му? Една по-внимателна проверка — и край. Не трябва да възбуждаме съмнения у Джерард. Ще ни устрои веднага клопка.

— И това ако не е клопка! — Тес нервно насочи колата към внушителната, добре осветена сграда на ВИП-а. — Хората на Болдуин не могат да припарят тук, дори да изпаднем в беда.

— Нищо не може да ни се случи. Поне не тук и не сега. Има прекалено много хора.

— Ти вярваш на охраната?

— Те служат на военновъздушните сили, не лично на Джерард. Невъзможно е всички да са вербувани.

— А после? — потръпна Тес. — За какво Маден ни препрати тук? Ако ни натоварят на самолет?

Крейг беше мислил за този вариант.

— Не сме сигурни, че Джерард иска да ни убие. Или пък Маден. Просто ни предават по веригата — Чатъм на Маден, а той на Джерард.

— Сякаш играят дяволски бейзбол.

— Просто се дръж спокойно.

— Не съм свикнала да рискувам живота си като теб.

— Аз да съм свикнал? В началото бях автопатрул в Бронкс. Изобщо не можах да свикна. Нито в отдел „Издирване“. Всеки божи ден ставам с мисълта, че зад всяка врата, на която почукам, може да се крие маниак с насочен пистолет.

— И сега има доста оръжие наоколо.

Тес спря плимута пред огромните постови на входа на ВИП-а.

Повтори се ритуалът по проверката.

— Документите. — Те подадоха книжките си. — Излезте от колата, моля.

Металният детектор, с който ги проверяваха за оръжие, запищя. Постовият погледна свирепо Крейг.

— Аз съм офицер от полицията — поясни Крейг. — Нося служебния си пистолет.

— Не и тук — постовият прибра пистолета му.

Тес, която остави пистолета си на отец Болдуин, тъй като нямаше разрешително, се почувства напълно незащитена. Погълната от проверката, тя не забеляза как и откъде се появи добре облечен цивилен, който приближи с обезоръжаваща усмивка.

— Госпожице Дрейк, лейтенант Крейг, добре дошли — подаде ръка новодошлият — тридесетгодишен тъмноок мъж. — Аз съм Хъф Кели, секретар на Вицепрезидента. Тъкмо навреме. Той ви очаква.

Дружелюбният вид на Кели поуспокои Тес. След хаоса, в който беше попаднала, той й изглеждаше толкова нормален, че тя се запита дали не подозира напразно Джерард. Но забележката му „тъкмо навреме“ я озадачи.

— Последвайте ме — каза Кели.

Тес очакваше да влязат в зданието на ВИП-а. Вместо това той ги поведе по пистата. Не след дълго забеляза нещо, което я накара да трепне.

— Господи — промълви тя.

— Впечатляващ е, нали — каза Кели. — Поръчахме го още през 86-та. Имахме големи главоболия заради забавянето, а разходите се превърнаха в политически проблем — от шейсет и пет милиона на шестстотин и петдесет, но трябва да кажа, че въпреки всичко, си заслужаваше чакането.

Това, което Тес гледаше смаяна, беше самолет, висок колкото шестетажна сграда и дълъг колкото футболно игрище — най-големият „Боинг“ 747, който беше виждала, с невероятно елегантна линия (включително кабината на носа), но в същото време излъчващ мощ. Върху ослепително белия му корпус имаше само един надпис „Съединени Американски Щати“, а на опашката му беше изрисуван американският флаг.

— Никога не съм виждала… — от възхищение Тес не намираше думи. — По телевизията, списанията и вестниците — да. Но никога на живо. Толкова отблизо… изглежда невероятен. — Тя промълви с благоговение: — Номер едно на Военновъздушните сили.

— Всъщност Номер две — каза Кели, — но те наистина не се различават. А това, което сте виждали, е бил старият номер едно. Седемстотин и седем. Беше прекрасен самолет, но моделът остаря. С мъка се разделихме с него. Той не може и да се сравнява с новия модел. „Боинг“ надмина себе си. Това е наистина един от най-хубавите пътнически реактивни самолети в света, може би най-добрият. Ще разберете, като се качите на борда.

— На борда? — повтори изненадан Крейг.

— Не ви ли казаха? — Кели също изглеждаше изненадан.

— Наредиха ни да дойдем веднага в базата „Андрюс“.

— А аз се чудех защо нямате багаж. Не се тревожете. Тук имаме всичко необходимо: четки и пасти за зъби, шампоани, самобръсначки. — Той погледна внимателно Тес. — И по-интимни неща. Вана с душ. Каквото поискате.

— Но — Тес се поколеба, мислейки за радиопредавателя в обувката си. Отец Болдуин сигурно не по- малко се тревожеше за отговора на нейния въпрос. — Къде отиваме?

— В Испания.

Главата й се замая.

Испания! Там, където според отец Болдуин еретиците бяха намерили втори дом след превземането на Монсегюр в 1244 година.

Испания! Значи ли това, че Джерард е нейният враг?

Или е съвсем обикновено съвпадение?

Тес почувства студ. Но веднага се мобилизира, мускулите й се напрегнаха. Някакъв инстинкт й подсказваше да бяга. Но накъде?

И как? Наоколо беше пълно с охрана. Невъзможно бе да се измъкне от базата. Тя се огледа неспокойно.

— Какво има? — попита Кели.

— Нищо — Тес се постара да изглежда естествена. — Просто съм изненадана. Всичко става тъй бързо. Преди два часа дори не очаквах да дойда тук, а вие ми казвате, че отлитаме за Испания.

— Разбирам. И ние едва след полунощ научихме, че ще имаме гости. — Той погледна златния си часовник „Ролекс“. — Но да побързаме. След десет минути трябва да сме във въздуха.

Тес се обърна към Крейг с привидно спокойно лице, но очите издаваха страха й.

Крейг стисна ръката й, а очите му говореха: „С теб съм. Ще се справим.“

Отправиха се към стълбата. Тес преброи двадесет и шест стъпала до отворената врата зад огромното прибрано назад крило на самолета.

Нямаше път назад.

Стюард в униформа затвори вратата. Тя бе пленница на борда на Номер две.