Той извади от калъфа на фотоапарата телефон, набра номер и докладва кратко:
— Чисто е. Ние сме готови. Две минути.
Мъжът прибра телефона.
— Не сте против да се поразходим, нали?
Без да чака отговор, той поведе Чатъм към металната преграда. Заобиколиха я и навлязоха в обрасло с трева отклонение на пътя, скрито под дървета с надвиснали клони.
— Знайте, че не съм сам — обади се отново мъжът. — В момента проверяват дали има опашка след нас.
Макар и напрегнат, Чатъм се пошегува.
— Нашите инструктори в Куантико могат да ви вземат за учители.
Мъжът с фотоапарата — който според Чатъм не беше фотоапарат, а замаскиран пистолет — махна с ръка.
— Никога няма да приема, но ценя похвалата ви.
— Аз пък бих оценил, ако ми кажете…
— Ей сега, господин Чатъм. Скоро.
Стигнаха булеварда, по който с шум профучаваха колите, слизащи от моста, и спряха. В светлината на фаровете Чатъм забеляза, че въпреки невзрачния си външен вид, спътникът му всъщност беше мускулест и гъвкав, в по-добра форма от най-добрите му бодигардове.
Един микробус се отдели от множеството заслепяващи светлини и спря на уширението пред тях. Страничната му врата се отвори веднага.
— След вас — подкани го спътникът.
Чатъм се качи с усилие. Няколко мъже с безлични физиономии му кимнаха приветливо, но ръцете им стискаха пистолети.
Чатъм се настани между двама — това бе единственото свободно място, а неговият придружител приклекна на пода и затвори вратата. Моторът изрева, микробусът набра скорост и отново се вля в гъстия поток от коли.
Мъжът на седалката пред него говореше по телефона.
— Няма опашка? Много добре. Знаете къде да ни намерите. — Той затвори телефона и се обърна към Чатъм. — Здравейте, господин Чатъм. Благодарим, че се отзовахте.
— Нужно ли бе всичко това?
Мъжът просто го погледна, сякаш отговорът беше очевиден.
— Кои сте вие? — попита Чатъм.
— Тес ви обясни — приятели.
— Ще повярвам, когато я видя. Скоро ли ще стигнем при нея?
Мъжът отпред изглеждаше развеселен.
— По-скоро, отколкото предполагате.
Докато Чатъм се мъчеше да проумее намека, чу зад себе си познат глас.
— Точно зад теб съм, Ерик.
Той се обърна изненадан. В задната част на микробуса Тес се надигна от пода и седна на един сандък. До нея изникна едър мъж със сурови черти, в синя риза с навити нагоре ръкави.
Тес се усмихна на Чатъм, но той остана напрегнат.
— Колко време мина. Приятно ми е да те видя, Ерик.
Той се намръщи, преглъщайки любезностите.
— Но по телефона… ти ми каза, че ще ме заведат в убежището ти.
— Извинявай, трябваше да те заблудя. Страхувах се, че може да те подслушват или следят. По начина, по който те взехме, има съвсем малка вероятност някой да те проследи. В най-лошия случай ще смятат, че идваш при мен и няма да нападнат микробуса.
— Да нападнат? И допускаш, че телефонът ми може да се подслушва? — Чатъм поклати глава. Беше озадачен. — Телефонът ми се проверява всяка сутрин. Кой би могъл да го подслушва? И кой ще се осмели да нападне микробуса, когато аз съм в него?
— Еретиците.
Отново тази странна дума.
— Те не се поколебаха да убият Брайън Хамилтън — добави Тес.
От изненада Чатъм не знаеше какво да каже.
— И той беше важна личност. Защо тогава ще се колебаят да убият директора на ФБР? За да ме пипнат, да ми попречат да разкрия тайната им, те са готови на всичко.
— Каква тайна? Какви са тези еретици?
Тес му подаде няколко снимки и фенерче.
Още по-объркан, Чатъм разгледа снимките, усещайки през цялото време върху себе си внимателния поглед на мъжа отпред. Една от снимките беше доста странна.
— Мъж язди бик и прерязва гърлото му?
— Това е барелеф.
— Господи!
— Не си ли виждал такова нещо досега? — настоя Тес.
— Не, със сигурност. Не бих могъл да забравя нещо тъй ужасно.
Мъжът отпред продължаваше да го наблюдава внимателно.
— Тес, аз ти се доверих. Дойдох съвсем сам. Направих всичко, което поиска. Сега, за бога, кажи ми какво става?
Човекът отпред го прекъсна.
— Откъде знаехте, че Тес и лейтенант Крейг трябва да се свържат с началника на полицията в Александрия?
— Аз не знаех.
— Нещо не се връзва — обади се съседът на Тес и Чатъм стреснат се обърна. — Защо се обадихте на Фарли?
Чатъм погледна объркан към невъзмутимия мъж отпред, после пак се обърна назад към съседа на Тес.
— Вие ли сте лейтенант Крейг?
— Отговорете ми — мрачно настоя онзи. — Щом не сте знаели, че ще се свържем с него, защо му се обадихте?
— Бях обещал.
Тес рязко се приведе и го сграбчи за ръката.
— На кого?
— На Кенет Маден.
— Маден? — повтори бързо мъжът отпред. — От ЦРУ?
Чатъм пак се завъртя.
— Да, завеждащият секретните операции.
— Какво общо има той? Защо му е трябвало на Маден да се обаждаш на полицията в Александрия?
— Въпрос на гордост. Местните управления не обичат да се месим в работата им, ако случаят не се отнася автоматично до нас. Но още по-малко обичат да им се меси ЦРУ. Един такъв опит със сигурност ще предизвика недоволство, да не говорим за обясненията по телефона. Всъщност — Чатъм постоянно местеше поглед от Тес към съседа й — ти дори не си представяш колко много от приятелите на баща ти се тревожат за теб. Смъртта на майка ти ги шокира. Боят се, че и ти може да си в опасност. Затова използват лостовете на системата. Помолиха ме да позвъня на полицията в Александрия — най-вероятното място, където ще потърсиш защита. Но приятелите на баща ти могат да ти осигурят по-добра закрила.
— Под „приятели“ вие разбирате ЦРУ и Кенет Маден? — студеният глас на мъжа от предната седалка накара Чатъм отново да се обърне.
— Да. Заради Тес. Заради паметта на баща й. Но трябва да знаете, че внушението да се защити Тес идва от още по-високо място. Много по-високо то ЦРУ и ФБР.
— Откъде?
