прозореца и успокоен отпусна оръжието.
След малко влязоха четирима мъже. Тес позна двамата — те бяха отвели Присила и професора в болницата.
Другите двама не беше виждала досега, но се досети, че са шофьорите на пощенския микробус и сивата кола.
— Отървахте ли се от микробуса и колата? — попита непознатият.
Двамата кимнаха.
— Изоставихме ги на паркинга до един супермаркет. Разбира се, с подправени номера и табели. Никакви отпечатъци. Дори оставихме ключовете. При малко късмет, вече са откраднати.
— Отлично. Никой ли не ви проследи?
— Никой. Колата, която взехме не е замесена. Чиста работа.
— А погребението?
— Всичко е уредено. Жалко, че няма да можем да присъстваме.
— Но нашите молитви ще ги изпратят. — Непознатият наведе глава. След кратко скръбно мълчание той се прекръсти, въздъхна и се обърна към другите двама: — Тес сигурно ще иска да знае какво каза докторът за Присила и професора.
— Жената получи инжекция инсулин. След като се нахрани, се оживи. Професорът е прекарал миниинсулт. Започнаха лечение. Когато си тръгвахме, успя да проговори.
— Какво каза?
— Само две думи… на жена си. „Обичам те.“
В гърлото на Тес заседна буца.
— Аз съм виновна. Само аз.
— Не — възрази непознатият. — Виновни са вредителите.
— Иска ми се да е така. Но ако не бях отишла да ги питам, професорът… — Тес присви ядно очи. — Все по-лошо. Все по-малко възможности за избор. Накрая остава само един — да ви сътруднича.
— По силата на обстоятелствата — кимна непознатият. — Боя се, че вече е време. Хайде — той посочи телефона на прашното бюро. — Потърси приятелите на баща си. Настоявай за помощ. Обясни им в каква безизходица си. Нека се почувстват виновни за смъртта на баща ти. Поне един от тези, които откликнат ще бъде…
Мъжът, който беше откарал Присила, го прекъсна:
— Може да е важно. Докато пътувахме насам, съобщиха по радиото, че пожарът и убитите от миналата нощ във Вашингтон се свързват с пожара в Александрия. Полицията…
— Не ме е грижа за полицията. Телефонът, Тес. Обади се!
— Преди това… — обади се Крейг. — Обещах да се свържа с шефа на полицията в Александрия.
— Той ще почака.
— Грешите. Ако не му се обадя, с кариерата ми е свършено. Ще ме тикнат в затвора за укриване на обстоятелства по углавно престъпление. Ако, разбира се, остана жив. Нямам много основания за оптимизъм. Но аз обичам работата си. Искам да я запазя. Само не обичам да разговарям с някого, без да знам името му.
— Моето име ли? Не е важно.
— За мене е.
— Наричайте ме… — непознатият се поколеба. — Добре. Отец Болдуин.
— Сигурен ли сте, че не предпочитате „отец Смит“ или „отец Джоунс“?
— „Отец Болдуин“ е достатъчно.
— Не ви прилича много. Може би греша, но долавям европейски акцент. Французин?
— Лейтенант, прекалихте с въпросите. Вдигнете слушалката. Обадете се на шефа на полицията в Александрия, щом смятате, че това е полезно за задачата на Тес. Просто му кажете, че не сте я намерил още. Не се тревожете, че ще открият откъде се обаждате. Специално устройство пренасочва разговора през Лондон и Йоханесбург.
— Добре измислено. Впечатлен съм.
— Стараем се. Все пак имаме столетен опит.
— Личи си — Крейг извади листче от джоба на изпомачканото си сако, погледна го и набра номера.
В същото време отец Болдуин натисна един бутон. Сега разговорът можеше да се следи от всички в стаята.
— Кабинетът на началника Фарли — обади се мъжки глас.
— Тук е лейтенант Крейг от отдел „Издирване“, Ню Йорк. Фарли очаква да се обадя.
— По дяволите, отдавна. Стой така.
Отново се чуха сигнали.
Докато чакаше да го свържат, Крейг погледна отец Болдуин, после обви с ръка рамене на Тес.
— Знам какво ти е бебчо.
— Ако някой друг ме бе нарекъл така…
— Татко наричаше така майка ми.
— Тогава звучи чудесно.
Слушалката изпука.
— Фарли слуша. Къде се губиш, по дяволите. Очаквах да се обадиш…
— Знам. Още преди два часа. Проблемът е, че не можах да намеря…
— Тереза Дрейк ли? Тя вече не ме интересува. Моите хора все още разследват пожара в къщата на майка й вчера. Вашингтонската полиция имала подобен инцидент днес следобед. Проверяват дали двата случая нямат връзка. Но не мога да разбера какво общо има ФБР с това!
— Кой?
— Не съм ги викал и не разбирам какво ги засяга убийството на Мелинда Дрейк.
— ФБР ли? — попита Крейг.
— Ерик Чатъм, самият директор на ФБР, ми се обади по обед. Трябвало да разговаря с Тереза Дрейк. Националната сигурност. Много важно. Строго секретно. Дрън, дрън, дрън. Върша си работата и когато някой външен ми се бърка и ме учи… Няма значение. Казах му за уговорката с теб. Вече не е моя грижа. Наредиха ми — от най-високо ниво — да забравиш за мен, а да се обадиш на Чатъм. Три пъти вече се обажда да провери дали си се появил и да ми напомни, че трябва незабавно да му позвъниш. Незабавно. Крейг, какво става, за бога?
— Кълна се и аз не знам.
— Тогава разбери, по дяволите. Както казва Чатъм, веднага. Не искам да си имам неприятности с ФБР.
— Слушам, сър.
— Добре, чуй и това, Крейг. Някога ще те срещна и ще трябва да ми обясниш. Помни ми думата, няма да е приятно. Защото аз съм отмъстително копеле и ще се погрижа твоят капитан също да ти свие сармите.
— Слушам, сър.
— Чудно нещо. Най-сетне някой да ме слуша, вместо да ми нарежда. Обади се на Чатъм. Ето номера на прекия му телефон.
Крейг го записа.
— Разкарай този бюрократ от мен — продължи Фарли. — Не мога да си върша работата. Трябва да открия кой е убил Мелинда Дрейк.
— Обещавам, ще се постарая — угрижен, Крейг затвори.
— Е — обади се отец Болдуин. — Май се започва.
Тес трепна.
— Мислиш, че Ерик Чатъм е от онези, които ме преследват?
— Възможно е. Казах ти, че са стигнали до много високи постове. Но може и да е съвпадение. Той познаваше ли баща ти?
— Много добре.
— Тогава може да е просто желание да те защити.
