Но Тес изглеждаше силно притеснена.
— Само преследвачите знаят, че съм била миналата нощ у мама.
— Ами Брайън Хамилтън? И моите хора, разбира се.
— Но Хамилтън е мъртъв! Началникът Фарли го знае от Крейг. Но откъде е научил Чатъм?
Очите на отец Болдуин блеснаха.
— Предполагаш, че е получил информация от нападателите?
— Изглежда правдоподобно — отбеляза Крейг.
— Възможно е — поклати глава отец Болдуин. — Но едва ли е така просто. Еретиците са успели да оживеят в продължение на толкова столетия след Монсегюр само благодарение на умението да се прикриват. Ако Чатъм беше от тях, не би се изложил на опасността да привлече подозрението с толкова пряка намеса.
— Ами ако вече са изгубили търпение. Те искат да ме убият заради снимките и това, което знам за тях. Сега, след заповедта на Чатъм да предадат случая на ФБР, в полицията няма да ме изслушат. Така преследвачите постигат част от целта си.
Отец Болдуин помълча.
— Може и да си права. Но има само един начин да узнаем.
— Да — въздъхна Тес. — Трябва да се обадя.
Тя протегна ръка към листчето пред Крейг.
— Чакай — спря я отец Болдуин.
— Преди минута ме подканяше…
— Нещата се промениха. Сега, когато знаем с кого ще имаме работа, искам да те инструктирам как да говориш с него. Нужни са и други приготовления. Досадни, но наложителни. Вече минава седем.
— Какво искаш да кажеш?
— Трябва да хапнете.
— Остави. Това е последното, което ме интересува.
— Няма да си ми полезна изтощена. Знам, че не ядеш месо. А риба?
Потискащо бе, че Отец Болдуин познаваше живота й с такива подробности. В гърдите й се надигна възмущение. Но тонът му не търпеше възражения.
— Щом настояваш. Всъщност, моето съгласие има ли значение? Добре, може риба.
— А ти, лейтенант?
— Преди седмица бих си поръчал стек с пържени картофи. Но сега… Каквото каже тя, ще е добро и за мен.
— Кажете ми също размерите на дрехите и обувките си. Тези за нищо не стават. Ще трябва да се преоблечете.
За втори път днес Тес усети, че се разтреперва.
Ерик Чатъм беше застанал в подножието на стъпалата, водещи към мемориала на Линкълн. Статуята и белите мраморни колони сияеха в тъмнината. Тази част на кръга около мемориала беше затворена за движение, но вдясно проблясваха фаровете на колите по алеята „Дание Френч“ към паркинга, където посетителите на мемориала слизаха и тръгваха към него. Отдалеч Чатъм оглеждаше паркинга, очаквайки мъжа, изпратен от Тес.
Нощта беше топла. Но в стомаха си Чатъм усещаше буца лед. Той се умисли, безсилен да потисне опасенията си. Не защото се беше съгласил, противно на принципите си, на тази необичайна и може би опасна среща. А защото това бе втората му странна среща днес. Първата беше на националното гробище в Арлингтън с Кенет Маден, завеждащ секретните операции в ЦРУ. Между двете срещи имаше връзка. Чатъм предусещаше, че ще се случи нещо лошо. Спомни си за убийството на Мелинда Дрейк и се поправи. Не ще се случи, то вече ставаше. Сега. Опитът от ФБР му подсказваше, че лошото вече е започнало и може би вече е извън контрол.
Тес беше изплашена, в това нямаше съмнение. Когато му се обади преди два часа, го стресна нейният треперещ отчаян глас. Още преди да й каже защо я търси, тя го прекъсна, заяви, че знае кой е убил майка й, че има важна информация за убийството, но не може да я каже по телефона. Трябвало да му каже — не, да му покаже лично това, с което разполага.
— Тогава ела в кабинета ми или не — по-добре у дома — беше предложил Чатъм.
— Нямам вяра и на двете места!
— Извинявай, Тес, не прекаляваш ли с мерките за сигурност?
— След всичко, което преживях? Ерик, ти просто нямаш представа.
— Добре, успокой се. Щом смяташ, че опасността е толкова голяма, ще наредя да сложат специална охрана около дома ми.
— Не. Срещата трябва да е както аз ти кажа. Ако си бил истински приятел на татко, ще направиш всичко, за да спасиш живота ми!
Чатъм се беше поколебал.
— Добре. Заради баща ти.
— Мои приятели ще те вземат и ще те доведат при мен.
— Съгласен.
— Бъди сам.
— Не ми харесва това, но добре, така да бъде.
— Така приятелите ми ще се убедят, че никой не те следи. Тези, които искат да ме убият, може да те следят.
— Пак преувеличаваш.
— Не, Ерик. Просто съм разумна. Ако не се погрижа, те ще ме намерят чрез теб. Няма значение кой си. Еретиците показаха, че са твърдо решени да ме спрат.
— Еретици? — думата беше поразила Чатъм. — За какво говориш?
— Преструваш ли се… Наистина ли не знаеш?
— Не.
— Чакай там, моля те. Умолявам те! — Тес му каза набързо условията на срещата. — Ще чакам да те доведат при мен.
Сега в тъмнината Чатъм поглеждаше нервно часовника си. Единадесет и десет. Сред туристите в подножието на тържествено осветената колонада на мемориала той потръпваше въпреки топлата нощ. Срещата бе уговорена за единадесет и вероятно мъжът, който трябваше да го вземе, в момента обикаляше наоколо, за да се увери, че Чатъм е сам и никой не го следи. Но директорът на ФБР се чувстваше застрашен сред множеството туристи, всеки от които можеше да представлява реална заплаха.
Овладей се, каза си той. Скоро ще започнеш да подозираш всекиго… като Тес.
Скоро ли? Вече подозирам.
Един мъж спря до него и направи снимка на мемориала. Среден на ръст, нищо забележително, банално облекло.
— Сигурно нищо няма да излезе — поклати глава мъжът. — Май не съм взел подходящ филм.
— Кой знае. Може да имате късмет — отговори Чатъм напрегнат.
— Тес Дрейк — каза мъжът, като направи още една снимка на статуята. — Сам ли сте?
— Както обещах.
— Вярвам на думата ви, но все пак проверих.
Чатъм вдигна рамене.
— Предположих.
— Готов ли сте да тръгнем?
— Готов съм на всичко, за да открия какво става. Да не губим време — Чатъм се обърна нетърпеливо към паркинга.
— Не, ще минем оттам — мъжът го поведе точно в обратната посока към металната преграда, затваряща алеята около мемориала. Зад нея проблясваше със светлините си потокът коли по моста при Арлингтънското гробище и се вливаше по-нататък в Двадесет и трета улица. — Знам, че там няма паркинг, но не се безпокойте, всичко е предвидено.
