напрежението.
Хеликоптерът шумно пореше въздуха. Корпусът му вибрираше от ритмичното биене на перките, но Бюканън не усещаше лекото подрусване. Тялото му продължаваше да бъде абсолютно безчувствено. Твърдият под на кабината можеше да бъде и пухен дюшек. Нищо нямаше значение в този момент — нито твърдото, нито мекото, нито горещото, нито студеното, нито острото, нито гладкото. Всичко беше еднакво — вцепенено.
В замяна на това слухът и зрението му невероятно се изостриха. Всеки звук в кабината, особено болезненото хриптене на Холи, му се струваше усилен до краен предел. Отвъд прозореца на кабината небето беше почти непоносимо яркосиньо. Страхуваше се, че би могъл да ослепее от блясъка, ако не беше бързото свиване на клепачите му, които — също както сърцето и дробовете му — очевидно не бяха част от системата, над която се простираше въздействието на опиата.
Всъщност, сърцето му беше стимулирано до крайност и биеше толкова силно, че чак му се гадеше. Несъмнено за това допринасяше и страхът, който изпитваше. Но ако повърнеше (при положение, че и стомахът му не беше парализиран от опиата), със сигурност щеше да се задави и да умре. Трябваше да се съсредоточи върху овладяването на страха. Не смееше да са отпусне и да загуби самообладание. Колкото по-бързо биеше сърцето му, толкова повече въздух искаха дробовете му. Но мускулите на гръдния кош не желаеха да им помогнат и за миг го обзе паническото чувство, че може неволно да се задуши от липса на достатъчно въздух.
Съсредоточи се, помисли си той. Съсредоточи се!
Помъчи се да запълни съзнанието си с някаква успокояваща мантра. Опита се да се спре на една- единствена, всепоглъщаща мисъл, която би му дала цел. Хуана, помисли си той. Хуана, Хуана. Трябва да оцелея, за да й помогна. Трябва да оцелея, за да я намеря. Трябва да оцелея, за да я спася…
Сърцето му продължаваше неистово да бие. Обезумелите му дробове продължаваха да настояват. Не. Мантрата не действаше. Хуана? Тя беше далечен спомен — отпреди много години — а при Бюканън, буквално отпреди няколко живота. През това време се беше превъплъщавал в толкова много хора. Като я търсеше, решен на всяка цена да я открие, той всъщност търсеше самия себе си, и когато една нова, всепоглъщаща, целенасочена мисъл изпълни съзнанието му, той изтръпна изненадан.
Холи! Заслушан в мъчителните й опити да си поеме дъх, мисълта за нея изведнъж го изпълни.
Трябва да помогна на Холи, трябва да спася Холи!
Бюканън изведнъж разбра, че най-сетне има цел. Не за Питър Ланг. Не за която и да е друга от фалшивите му самоличности. А за Брендън Бюканън. И осъзнаването на това го накара да погледне напред, вместо назад, нещо, което не беше изпитвал откакто преди толкова време беше убил брат си. Брендън Бюканън имаше цел и тя нямаше нищо общо с него. Трябваше на всяка цена да направи всичко, което беше по силите му, за да помогне на Холи да оцелее. Не защото искаше тя да бъде с него. А защото искаше тя да живее. Изпаднал в клопката на собствените си комплекси, той беше открил себе си.
Докато сърцето му продължаваше лудо да бие, той усети — по промяната на налягането зад ушите си — че хеликоптерът беше започнал да се спуска. Не можеше да извърне глава, за да види къде седяха Делгадо и Реймънд, но ги чуваше като говорят.
— Не виждам защо беше необходимо да идвам.
— Получих тази заповед от господин Дръмонд по радиото, докато летях към Кернавака. Той иска да видите как напредва работата на обекта.
— Рисковано е — каза Делгадо. — Може да открият връзката ми с този проект.
— Подозирам, че точно това е била идеята на господин Дръмонд. Време е да платите дълга си.
— Този безскрупулен кучи син!
— Когато го наричат „безскрупулен“, господин Дръмонд счита това за комплимент. Погледнете там долу. Вече можете да го видите.
— Господи!
Хеликоптерът продължи да се спуска. Болката от налягането зад ушите на Бюканън се усили. Болка? Бюканън изведнъж осъзна, че чувства нещо. Никога не беше очаквал, че ще приеме с радост болката, но сега го стори със задоволство. Стъпалата започнаха да го сърбят. В ръцете му сякаш се бяха забили хиляди иглички. Кръвта пулсираше силно в почти заздравялата рана на рамото му. Имаше чувството, че черепът му е подут — главоболието отново започваше да го измъчва. Тези усещания не възникнаха едновременно. Те дойдоха постепенно, едно по едно. Всяко от тях го изпълваше с надежда. Знаеше, че ако се опита да се раздвижи, ще успее, но не смееше да го направи. Трябваше да лежи неподвижно. Трябваше да се увери, че може свободно да си служи с крайниците си. Трябваше да изчака идеалния момент.
— Действието на опиата вече трябва да е започнало да отслабва — каза Реймънд.
Някой здраво сграбчи ръцете на Бюканън и му сложиха белезници.
— Удобно ли ти е? — Реймънд произнесе думите с такъв тон, сякаш говореше на някоя любовница.
Бюканън не отговори. Продължи да се преструва, че не може да помръдне. След малко чу, че сложиха белезници и на Холи.
Ревът на хеликоптера започна да отслабва, шумът от витлата постепенно стихна и машината кацна на земята. Пилотът изключи приборите за управление, витлата започнаха да губят скорост, ревът на двигателя се превърна във вой.
Когато вратата се отвори, Бюканън очакваше, че очите му ще бъдат заслепени от блясъка на слънцето. Вместо това над него се спусна сянка. Мъгла. Той беше забелязал, че небето беше започнало да губи блясъка си, докато хеликоптерът се спускаше, но тъй като имаше да мисли за толкова други неща, не беше обърнал внимание на това. Сега мъглата нахлу в кабината, а мирисът й беше толкова остър, че той инстинктивно се закашля. Дим. Наблизо нещо гореше.
Бюканън продължи да кашля.
— Опиатът временно блокира действието на слюноотделящите жлези — каза Реймънд, като извлече Бюканън от кабината и го хвърли на земята. — И гърлото пресъхва. Всъщност, доста време ще усещаш дразнене в гърлото — тонът на Реймънд подсказваше, че той се радва при мисълта, че Бюканън се чувства зле.
Холи също се закашля, после простена, когато Реймънд я извлече от кабината и я хвърли на земята до Бюканън. Край тях се стелеше дим.
— Защо изгаряте толкова много дървета? — разтревожено попита Делгадо.
— За да разширим площадката колкото може повече. Да прогоним туземците надалеч.
— Но няма ли огънят да запали…
— Господин Дръмонд знае какво прави. Всичко е изчислено.
Реймънд ритна Бюканън в хълбока. Бюканън изпъшка така, сякаш болката беше по-силна. Беше благодарен, че Реймънд не го беше ритнал в другия хълбок, където беше намушкан.
— Ставай! — каза Реймънд. — Нашите хора имат по-важна работа, отколкото да те носят. Знам, че можеш да го направиш. В противен случай ще те закарам с ритници до бараката.
За да покаже, че не се шегува, Реймънд отново ритна Бюканън, този път по-силно. Бюканън с мъка се надигна на колене, потрепери и успя да се изправи. Главата му се въртеше, също като дима, който го накара отново да се закашля.
Холи се надигна, залитна, но успя да запази равновесие. Тя ужасено погледна Бюканън и той се опита да я окуражи с поглед. Но не успя. Реймънд ги бутна и почти ги събори преди да успеят да се изправят и да поемат напред. Поведоха ги към широка постройка от дървени трупи, която едва се виждаше сред дима. Но това, което привлече вниманието на Бюканън, беше трескавата дейност, която кипеше наоколо — навсякъде бързаха работници, край него минаваха камиони и булдозери, кранове вдигаха подпорни греди и тръби. Сред шума на машините на Бюканън се стори, че дочу изстрел, и в този момент забеляза пред себе си разхвърляни каменни блокове, върху които бяха изсечени йероглифи. Видя разрушените останки от древните храмове. Изведнъж, щом димът за миг се вдигна, той зърна някаква пирамида. Но пирамидата не беше древна и не беше изградена от каменни блокове.
Висока и широка, тя беше построена от стомана. Бюканън никога не беше виждал нещо подобно. Конструкцията приличаше на гигантска тринога, с наклонени крака, свързани с непознати подпори. Въпреки че никога не беше виждал такова нещо, той инстинктивно разбра какво е. Сондажна кула за нефт. Това ли
