Реймънд беше полугол. Около кръста и слабините си беше надянал дебела кожена препаска. Подобни доспехи бяха пристегнати с ремъци около раменете, лактите и коленете му. Останалата част от тялото му беше гола, виждаха се зърната на гърдите му. Оголените му мускули говореха за сила и мощ, които можеха да се постигнат единствено с многочасови ежедневни тренировки.
Бюканън, който беше в отлична състояние преди началото на операцията в Мексико, беше пътувал толкова много и така беше изтощен от раните си, че не беше имал време за тренировки и беше далеч от най-добрата си форма.
Кожените доспехи придаваха на Реймънд необичаен вид, но това, което подсилваше смущаващото чувство за нереалност беше шлемът на главата му, от който стърчаха дълги, ярко оцветени пера, създаващи илюзията за някакъв войн на маите, изплувал през дима от отдавна отминала епоха. В ръцете си държеше голяма топка, която пусна върху каменното игрище. Топката се удари в повърхността му и се търкулна, а звукът, който отекна, показваше колко твърда и тежка е тя. Реймънд хвърли в краката на Бюканън кожени доспехи.
— Съблечи се и ги сложи.
— И защо да го правя? — отговори Бюканън.
Реймънд вдигна топката и я хвърли към Бюканън, който се отдръпна, но не достатъчно бързо, тъй като действието на опиата все още не беше напълно отминало. Ударът, който получи в лявата ръка, беше изненадващо болезнен.
— Съблечи се и сложи доспехите, иначе няма да оцелееш и тридесет секунди — каза Реймънд.
Бюканън бавно се подчини, като се опитваше да спечели време и да помисли. Горе, над него, Холи изглеждаше още по-ужасена. Бюканън се напрегна, за да измисли по какъв начин двамата биха могли да избягат, но нито един от плановете не вършеше работа срещу пазача до Холи и автомата в ръцете му. Пазачът щеше да стреля преди Бюканън да успее да се изкачи по стената и да се добере до тях.
— Сам ги направих — каза Реймънд, — като се ръководех от рисунките по тези стени.
Той посочи вляво от Бюканън, точно под вертикалния каменен обръч, който стърчеше от върха на стената.
— Интересува ме най-вече тази сцена.
Бюканън присви очи и за миг изображението — воин с доспехи и с корона от пера на главата — поразително му заприлича на Реймънд.
— Когато за пръв път стъпих на това игрище — продължи Реймънд — изпитах чувството, че сякаш съм пристигнал у дома. Почувствах се така, сякаш съм бил тук, сякаш съм играл тук. Много, много отдавна.
Бюканън продължи да се взира в изображението. Ужасен, той осъзна, че воинът стискаше за косата отсечена човешка глава, от врата на която капеше кръв.
— Това имах пред вид, когато казах, че залогът е живот или смърт — заяви Реймънд. — Нали разбираш, наказанието за победения било смърт. А победителят? Той не само оставал жив. На него се падала честта да убие победения.
— За какво става въпрос тук? — попита Бюканън. — Да не искаш да ми кажеш, че ако победя, ще ме пуснете на свобода?
На игрището се възцари тишина. Чуваше се само шума на машините в далечината.
— Така си и помислих — каза Бюканън. — Каквото и да стане, все ще загубя.
— Това може би се е отнасяло и за древните маи — жлъчно го прекъсна Дръмонд.
— Какво означава това?
— Някои от историците, изучаващи културата на маите, твърдят, че не победените, а победителите са били убивани.
— Това е абсурдно — каза Бюканън. — Кой, в такъв случай, би поискал да играе?
— Реймънд е съгласен с теб — отговори старецът. — Но теорията е, че да победиш било такава чест, че все едно си се издигал до нивото на боговете. А следващата логическа стъпка е била да те принесат в жертва, за да заемеш мястото си сред тях.
— Звучи ми така, сякаш единствените истински победители са били тези, които са наблюдавали.
— Да — потвърди Дръмонд. — Както ти казах, аз съм търсач на уникалното. Сега ще имам привилегията да наблюдавам нещо изключително. За първи път от петстотин години насам ще се играе пок-а-ток. Единствено за мен.
— И как това ще покаже дали казвам истината, че хората от моето подразделение към Специалните операции ще дойдат да ме търсят тук? Може би трябва да призная, за да не ми отсечете главата?
— О, мисля, че по време на играта ще имаш много болезнени стимули да кажеш истината — заяви Дръмонд. — Но не ти ме интересуваш. Моят интерес е насочен към госпожица Маккой. Подозирам, че това, което види, ще я накара на драго сърце да каже истината.
— Това няма да ви помогне — каза Бюканън. — Тя не знае нищо за моето подразделение.
— Може би. Скоро ще разбера. Реймънд, готов ли си?
Топката удари Бюканън по гърба с такава сила, че той падна на игрището и ожули брадичката си в една от каменните плочи. Ако не бяха кожените доспехи, помисли си той, топката сигурно щеше да счупи няколко от ребрата му. Като изпъшка, без да обръща внимание на болката, той бързо се изправи на крака и се спусна към топката. Реймънд стигна до нея едновременно с него.
Бюканън заби лакътя си в слепоочието на Реймънд и го събори. Преди Реймънд да успее да се изправи, Бюканън вдигна топката, чиято тежест го изненада, и я метна към Реймънд, който изпъшка и залитна назад, когато тя го удари по бедрото, отскочи от кожените му доспехи и тупна с глух звук на игрището.
— Не, не, не — каза Дръмонд от площадката на терасата. — Така няма да стане. Целта на играта е да хвърлиш топката през каменния обръч, а не по противника си.
— В такъв случай, защо не каза това на Реймънд, когато я хвърли по мен? Какво, по дяволите, се опитваше да направи той?
— Да привлека вниманието ти — отговори Реймънд.
— Колко точки трябват за победа?
— Е, това е проблем.
— Да, така си и помислих.
— Не, ти не разбираш — каза Дръмонд. — Виждаш ли, никой не знае колко точки са необходими, за да победиш. Тази информация не е стигнала до нас през вековете. Ще се наложи да импровизираме.
— Десет — усмихна се Реймънд.
— Десет какво? — гневно попита Бюканън. — Да не искаш да кажеш, че трябва да спечеля с десет точки разлика?
— Десет. Който първи отбележи десет.
— А после какво?
— Зависи от отговорите, които ще получа от теб и госпожица Маккой — каза Дръмонд.
Без предупреждение Бюканън се извърна към топката, вдигна я и се втурна към вертикалния обръч. Докато се прицелваше, Реймънд заби рамо в ръката на Бюканън, който отхвръкна встрани и се блъсна в каменната стена.
Бюканън изпъшка, извърна се и удари Реймънд в гърдите с топката. Без да я изпуска, той продължи да се обръща, докато Реймънд залиташе встрани. Бюканън спря под каменния обръч, хвърли топката и почувства как сърцето му силно се разтуптя, когато видя как тя описа дъга и преминава през него.
Ръката на Реймънд се стовари върху гърба на Бюканън, който политна напред, падна и отново ожули брадичката си в каменните плочи.
Господи, каза си Бюканън. Не главата. Не мога да допусна нещо да се случи с главата ми.
Той бързо се изправи на крака, избърса кръвта от брадичката си и гневно изгледа Реймънд.
— Не, не, не — повтори Дръмонд. — Не играеш по правилата.
— Кажи това на Реймънд! — извика Бюканън. — Аз вкарах топката през обръча.
— Но не я вкара по правилата!
— Какво искаш да кажеш?
— Не е позволено да използваш ръцете си!
— Не е позволено?
