мъжьт изглеждаше само зашеметен. Бюканън веднага разбра, че трите куршума бяха попаднали в гърдите на телохранителя и че мексиканецът му се беше сторил необикновено едър, защото под сакото си носеше предпазна жилетка. Когато телохранителят възвърна равновесието си и се прицели отново, Бюканън го простреля в гърлото, в лявото око и в челото. Дори и в този момент той се уплаши, че телохранителят може инстинктивно да натисне спусъка. Бюканън се напрегна, завладян от отчаяно желание да запълзи назад. Но вместо да стреля, телохранителят се надигна, сякаш се опитваше да се изправи на пръсти, после се отпусна назад, като че ли искаше да се задържи на пети и рухна върху масата. В същия момент Бюканън дочу шум отдясно, извърна се на хълбок и простреля първия близнак в лявото слепоочие. Кръв, дребни частици от кости и мозък — горещи и лепкави — изпръскаха лицето му.
Първият близнак потръпна и издъхна.
Едва сега Бюканън си пое дълбоко дъх и потръпна, замаян от притока на адреналин. От изстрелите на Браунинга, който нямаше заглушител, болезненото пищене в ушите му се беше усилило. По навик, придобит с годините, той беше броил всеки изстрел, когато натискаше спусъка. Четири по телохранителя. Два по втория близнак. Още три по телохранителя. Един по първия близнак. Преди това първият близнак беше стрелял два пъти. Това правеше общо дванадесет. Бюканън не се тревожеше, че ще изразходва всички патрони, защото знаеше, че Браунинга побира тринадесет в пълнителя и един в затвора. Обикновено не му се налагаше да стреля толкова много пъти, но в тъмнината не можеше да бъде сигурен в точността си. Сега обаче оставащите му патрони нямаше да бъдат достатъчни, ако изстрелите бяха привлекли вниманието на останалите телохранители на близнаците. Бюканън бързо се приведе зад масата, като насочи пистолета към потъналия в мрак плаж, към блешукащите лампи на външния бар, към блясъка на светлините от хотела. На тротоара, който обграждаше плажа, се беше събрала шумна възбудена тълпа. Няколко души сочеха по посока на Бюканън, но към него не тичаха въоръжени хора. Бюканън бързо провери дали телохранителят и първият близнак са мъртви. Когато спря до трупа на близнака, той го претърси и измъкна от джобовете му колана си, ключовете и химикалката. Не искаше нищо, свързано с него, да остане на мястото на престрелката. После, още по-бързо, той претърси втория близнак, бръкна във вътрешния джоб на сакото му и измъкна списъка с имената — псевдонимите на Бюканън — които вторият близнак му беше прочел. Остави другия списък, с имената на предполагаемите подкупни съдружници, който беше дал на близнаците. Властите щяха да ги проверят и да ги свържат с тези убийства.
Или поне така се надяваше Бюканън. Той искаше да постигне поне част от онова, за което беше изпратен, да нанесе колкото се може по-големи поражения на мрежата за търговия с наркотици. Ако само тази мисия не беше отишла по дяволите, ако само…
— Крофорд? — дочу той разтреперан глас в мрака.
Бюканън напрегна зрението си, за да огледа потъналия в тъмнина плаж.
— Крофорд? — Гласът на Бейли беше странно приглушен.
Сега Бюканън разбра всичко — когато за последен път го беше видял, Бейли вървеше залитайки към масата му. Той сигурно се беше хвърлил на пясъка, когато започна стрелбата. Гласът му беше приглушен, защото лежеше с лице, забито в пясъка.
— Господи, човече, добре ли си? — промърмори Бейли. — Кой стреля?
В този момент Бюканън го видя — тъмен силует, проснат на пясъка. Той вдигна поглед към тълпата на тротоара до външния бар на хотела. Тя беше станала по-голяма, по-шумна, въпреки че хората все още се страхуваха да се приближат към мястото на престрелката. Не видя нито телохранители, нито полицаи да бягат към него. Скоро обаче щяха да се появят. Съвсем скоро, помисли си той. Нямам много време. Трябва да се измъкна оттук.
Болката в рамото му се засили. Раната се беше подула и кръвта болезнено пулсираше. Като използва чисто парче от ризата си, той избърса отпечатъците си там, където беше докосвал плота на масата и облегалките на стола. Не можеше да направи нищо за отпечатъците, които беше оставил по чашите в ресторанта, но може би сервитьорът вече беше разчистил масата и отнесъл чашите в кухнята, където щяха да бъдат измити.
Побързай!
Когато понечи да се обърне към първия близнак, за да избърше отпечатъците от пистолета и да го постави в ръката му, той отново чу гласа на Бейли, този път по-силно:
— Крофорд? Ранен ли си?
Млъквай! — помисли си Бюканън.
Тълпата до бара беше започнала да се вълнува. На светлината от хотела Бюканън съзря двама униформени полицаи, които бързо хукнаха по пясъка. Той довърши почистването на пистолета от отпечатъци и го напъха в ръката на първия близнак. После се извърна и приведен побягна, като се стараеше дясното му рамо да бъде колкото се може по-близо до плискащите се вълни. Това рамо, като всъщност и цялата му дясна страна, бяха покрити с кръв. Искаше кръвта да капе във водата, за да не може полицията да го открие, като следва кървавите петна по пясъка.
— Alto! — заповяда груб мъжки глас. — Стой!
Бюканън побягна още по-бързо, приведен, успоредно на вълните, като се надяваше нощта да го обгърне и да се превърне в трудна за стрелба мишена.
— Alto! — прозвуча още по-властно грубият глас.
Бюканън побягна с всичка сила. Студени тръпки побиха мускулите на гърба му, когато се стегна в очакване на куршума, който щеше…
— Хей, какво си мислите? Защо ме блъскате? Нищо не съм направил! — с пиянско негодувание възропта Големия Боб Бейли.
Полицаите бяха хванали първия човек, на когото се бяха натъкнали.
Въпреки болката и обзелото го отчаяние, Бюканън не се сдържа и се усмихна. Бейли, помисли си той, в края на краищата и от теб имаше някаква полза.
3.
Облечената като скитница жена, която буташе скърцаща количка по тъмната, мокра от ситния дъжд уличка в центъра на града, се чувстваше изтощена. Не беше спала почти четиридесет и осем часа — време (както и предишните няколко дни), изпълнено с постоянен страх. Всъщност, страхът се беше появил месеци преди това, от момента, в който за първи път беше срещнала Алистър Дръмонд и беше приела предложението му.
Задачата й се беше сторила съвсем проста, заплащането — значително, а условията, в които трябваше да живее — разкошни. В допълнение към всичко това много рядко й се налагаше да играе определената роля. През повечето време просто трябваше да си стои в огромния апартамент в Манхатън, от който се откриваше прекрасна гледка към Сентрал Парк и да се остави на грижите на прислугата, като от време на време благоволяваше да отговори на някое обаждане по телефона, стремейки се да приключи бързо разговора с оправданието, че е прегракнала заради проблем с гърлото — полипи, както й беше обяснил личният й лекар, заради които по всяка вероятност трябваше да се подложи на операция. Рядко се появяваше на публични места, винаги вечер, винаги в лимузина, винаги обкичена с диаманти, с кожено палто и елегантна вечерна рокля, винаги със загрижени за безопасността й мъжествени придружители. Обикновено посещаваше Метрополитен Опера или някой благотворителен бенефис, като оставаше там само толкова, колкото беше необходимо, за да забележат присъствието й и да го отразят в колоните с репортажи за светски събития. Избягваше абсолютно всякакъв контакт с приятелите на онази, за която трябваше да се представя, както и с бившия й съпруг. Както беше заявила в едно от редките си интервюта за лъскаво списание, тя се намираше в период на самооценка, който изискваше усамотение, преди да навлезе във второто действие на живота си.
Изпълнението й беше великолепно. Никой не намираше поведението й за странно. В края на краищата гениите винаги бяха склонни да проявяват известна ексцентричност.
Въпреки това изпитваше ужас. Страхът беше започнал да я обхваща постепенно. В началото отдаваше притеснението си на сценична треска, на това, че трябва да свиква с нова роля, да убеждава непозната публика и, разбира се, да отговори на очакванията на Алистър Дръмонд. Именно това най-много я
