притесняваше. Погледът на Дръмонд беше толкова изпитателен, че според нея той носеше очила не толкова да подобри зрението си, колкото да подсили смразяващия блясък на очите си. Той излъчваше такава власт, че където и да се появеше, неизменно привличаше вниманието на всички присъстващи, независимо дали стаята беше препълнена или не и независимо дали наоколо имаше други видни личности. Никой не знаеше с точност на колко години е, освен че беше прехвърлил осемдесетте. Всички обаче бяха съгласни, че по някакъв свръхестествен начин изглеждаше по-скоро на шестдесет. Многобройните козметични операции на лицето му, в комбинация с макробиотична диета, огромни количества витамини и ежеседмичното преливане на хормони сякаш бяха спрели признаците за напредналата му възраст. Контрастът между изпънатото му лице и набръчканите по старчески ръце я притесняваше.
Той предпочиташе да го наричат професор, въпреки че никога не беше преподавал, а докторатът му беше само почетен, резултат от нов музей на изкуствата, който носеше неговото име и който беше построил като дар за престижен, но в окаяно финансово състояние университет от Айви Лийг. Едно от условията за наемането й беше „професорът“ да може да я посещава по всяко време и тя да се появява на публични места с него винаги, когато й наредеше. Суетен не по-малко отколкото и богат, той се кикотеше гръмогласно всеки път, когато видеше името си редом с нейното в колоните с репортажи за светски събития, особено ако водещият на рубриката го беше нарекъл професор. От звука на неговия треперлив, остър смях винаги я полазваха студени тръпки.
Но макар че постепенно беше започнала да се страхува от Алистър Дръмонд, тя изпитваше още по- голям страх от неговия личен помощник — млад, добре облечен мъж с приятно лице и руса коса, когото познаваше само като Реймънд. Изражението на лицето му никога не се променяше. То беше винаги жизнерадостно, независимо дали помагаше на Дръмонд да си инжектира хормони, дали я оглеждаше облечена във вечерна рокля със силно изрязано деколте, дали гледаше прогнозата за времето по телевизията или биваше изпратен да изпълни някое поръчение. Дръмонд се стараеше никога да не обсъжда подробности за деловата си дейност в нейно присъствие, но за нея нямаше никакво съмнение, че човек, спечелил такова огромно богатство и власт, да не говорим за световна известност, по правило трябваше да бъде безскрупулен и винаги подозираше, че поръченията, който Дръмонд даваше на Реймънд, имаха отвратителни последствия. Не че Реймънд показваше по някакъв начин това. И когато заминаваше, и когато се връщаше, Реймънд неизменно изглеждаше в прекрасно настроение.
Тревогата й постепенно се превърна в ужас, когато осъзна, че не само играе ролята на отшелница — всъщност тя беше затворница. Разбира се, от професионална гледна точка желанието й да изневери на ролята си, да се разходи някой следобед сама, без придружители из Сентрал Парк, може би да отиде до музея Метрополитен, беше недопустимо. В момента, когато тази мисъл й мина през ума, тя веднага я отхвърли. Въпреки това тогава за миг се почувства свободна, а след това я обзе чувство за безсилие.
Не мога, помисли си тя. Сключих договор. Приех възнаграждение — огромно възнаграждение — за да изиграя тази роля. Не мога да наруша уговорката. Но какво ще стане, ако…
Този въпрос, който не преставаше да я измъчва, я изпълни с непоносимост към малкия й свят. Като се изключат няколкото излизания, за които беше получила разрешение и изпълненията й по телефона от време на време, тя прекарваше по-голямата част от дните в гимнастически упражнения, четене, гледане на видео, слушане на музика, хранене… В началото всичко това й се беше сторило като ваканция, докато не се наложи да го върши по принуда. Дните й се струваха все по-дълги и по-дълги. Колкото и напрегната да се чувстваше в присъствието на Алистър Дръмонд и неговия помощник тя почти се радваше на техните посещения. Въпреки че двамата мъже я плашеха, появата им поне беше някакво разнообразие. Така че в края на краищата се беше запитала: Какво ще стане, ако изневеря на ролята си? Какво ще стане, ако някой следобед изляза на разходка в Сентрал Парк? Всъщност тя нямаше намерение наистина да го направи, но се чудеше какво щеше да стане. В този момент в края на коридора на нейния етаж се беше появил един от телохранителите и беше осуетил намерението й да се качи на асансьора.
Тя беше опитен наблюдател на заобикалящата я публика. От самото начало, когато за пръв път й бяха позволили да напусне огромния апартамент, обградена от придружители в лимузината на Дръмонд, тя знаеше, че ще я наблюдават — цветарката от другата страна на улицата, продавачът на сандвичи на ъгъла, без съмнение портиерът на сградата и сигурно някой като онзи бездомник до задния изход. Но тя беше предположила, че тези хора се намират там, за да не допуснат някой от познатите на онази, за която се представяше, появил се ненадейно, да я завари неподготвена. А сега изведнъж беше осъзнала, че сградата се наблюдава както за да не бъдат допуснати подобни хора вътре, така и да не допуснат тя да излезе навън. От това нейният свят беше започнал да й е струва още по-малък и тя беше започнала да се чувства все по-напрегната.
Кога ще мога да изляза оттук? — беше започнала да се пита тя. Кога ще свърши всичко това? И дали някога ще свърши?
Една вечер, докато слагаше диамантената си огърлица — Дръмонд й беше казал, че когато приключи с изпълнението на задачата си тя ще остане като премия за нея — тя импулсивно драсна с най-големия камък на огърлицата по чаша с вода. Камъкът не остави драскотина. А това означаваше, че той не е диамант. Което значеше, че огърлицата, нейната премия, не струваше пукнат цент.
Така, какво друго? Тя разгледа внимателно банковата разпечатка, която й изпращаха всеки месец. Като доказателство за добросъвестност от страна на Дръмонд, разпечатките показваха, че той, както беше обещал, превежда всеки месец уговореното с нея възнаграждение. Дръмонд беше обяснил, че тъй като беше поел разходите й за всичко необходимо, нямаше нужда да използва тези пари и когато приключеше с изпълнението на задачата си, тя щеше да изтегли цялата огромна сума.
В банковата разпечатка фигурираше номер на сметка. Тя знаеше, че не би посмяла да използва телефона в огромния апартамент (по всяка вероятност той се подслушваше), затова трябваше да изчака една от редките възможности, когато щяха да й позволят да излезе от апартамента през деня и когато банката щеше да бъде отворена. Беше изпитала огромно удоволствие, когато в една от паузите по време на обяд, на който присъстваха доста оратори-политици, беше прошепнала на Алистър Дръмонд, който я беше довел със себе си, че трябва да отиде до дамската тоалетна. С неестествено изопнато лице Дръмонд беше кимнал в знак на разрешение, като махна със сбръчканата си ръка на един от телохранителите да я придружи.
Тя се беше навела по-близо, притискайки гърди в него.
— Не, нямам нужда от разрешението ви — беше прошепнала тя. — Имам нужда от петдесет цента. Толкова струва входът за тоалетна тук.
— Не казвай „тоалетна“ — Дръмонд недоволно беше присвил устни заради използваната от нея дума.
— Ако искате, ще казвам ваза с рози. Но пак ще ми трябват петдесет цента. И още два долара за прислужницата с кърпите. Нямаше да се налага да ви моля, ако от време на време ми давахте някакви пари.
— Погрижил съм се за всичките ти разходи.
— Разбира се. Освен когато трябва да отида до тоалетната, извинявайте, до вазата с рози — тя още по-плътно притисна гърдите си към костеливата му ръка.
Дръмонд се обърна към Реймънд, който седеше до него.
— Иди с нея. Дай й каквото иска.
И така, тя и Реймънд бяха поели през тълпата без да обръщат внимание на погледите на хората, прекланящи се пред знаменитостите. Реймънд дискретно й беше подал малката сума, която беше поискала и още щом влезе в преддверието на дамската тоалетна тя се отправи към телефонния автомат, пусна монета, набра номера на банката, в която Дръмонд превеждаше възнаграждението й и помоли да я свържат със счетоводния отдел. Няколко от светските дами, седнали на плюшените кресла пред огледалата, които освежаваха грима си, я познаха — тя беше толкова известна — и се обърнаха към нея. Тя кимна надменно, с изражение, което сякаш казваше: „Ще имате ли нещо против? Искам да проведа личен разговор.“ Приучени да си дават вид, че не са впечатлени, светските матрони повдигнаха рамене и отново се заеха да слагат червило на повехналите си устни.
— Счетоводство — носово произнесе мъжки глас.
— Моля, проверете този номер — тя го продиктува.
— Един момент… Да, сметката е изведена на екрана на компютъра ми.
