— Какво е салдото?
Мъжът с носовия глас й каза. Сумата беше вярна.
— Има ли някакви ограничения?
— Едно. При теглене е необходим втори подпис.
— На кого?
На Реймънд, научи тя и в този момент разбра, че Дръмонд няма намерение да я остави жива след като приключеше с изпълнението на тази роля.
Трябваха й няколко седмици за подготовка, преценка на възможностите, наблюдение и изчакване на удобен момент. Никой не заподозря нищо. Беше сигурна в това. Тя се престори на толкова щастлива, че това беше едно от най-добрите изпълнения в кариерата й. Снощи, когато се оттегли в спалнята си след полунощ, тя лежа със затворени очи до два часа, когато прислужницата й надникна да я провери, а после изчака до четири, за да е сигурна, че прислужницата е заспала. После бързо се облече, надяна маратонките си и сивия анцуг с качулката, който използваше за ежедневните си гимнастически упражнения. Натъпка в портмонето си огърлицата, гривните и обиците, които Дръмонд й беше обещал, бижутата, които, вече знаеше, бяха фалшиви. Тя трябваше да ги вземе със себе си, защото искаше Дръмонд да си мисли, че все още смята диамантите и другите скъпоценни камъни за истински и ще се опита да ги продаде. Хората му щяха да изгубят доста време, докато разпитват търговците, с които предполагаха, че е най-вероятно да се свърже. Разполагаше с малко пари — това, което й бяха давали за прислужниците в дамските тоалетни, няколко долара, които беше успяла да открадне под формата на дребни монети от портмонето на прислужницата си, докато последната беше заета да върши нещо в една от съседните стаи, както и двадесет и петте долара, които беше донесла със себе си през първия ден от изпълнението на тази поръчка. Нямаше да изкара дълго с тях. Трябваха й повече. Много повече.
Първата й задача беше да се измъкне от огромния апартамент.
Още щом осъзна, че е затворница, тя веднага предположи, че вратата ще бъде свързана към алармена система със звукова сигнализация, която щеше да предупреди охраната й, ако се опиташе да избяга през нощта. Алармената система беше една от причините, които я накараха да изчака няколко седмици преди да се измъкне. Толкова време й беше отнело, когато прислужницата й не я наблюдаваше, за да провери стените зад мебелите и картините и да открие скрития бутон зад барчето с напитки, който я задействаше. Снощи я беше изключила, беше отключила безшумно вратата, беше я отворила и огледала коридора вляво. Телохранителят, който наблюдаваше асансьора, не се виждаше. Обикновено той седеше на стол точно зад ъгъла. В четири сутринта беше твърде вероятно той да е задрямал, разчитайки да го събуди звукът от асансьора.
Но тя нямаше намерение да използва асансьора. Вместо това остави вратата леко открехната — не смееше да я затвори изцяло, което неизбежно щеше да предизвика шум — после зави надясно и пое безшумно по пътеката към вратата на пожарния изход. На нейния етаж тази врата не се охраняваше, но на изхода на стълбите във фоайето имаше охрана. Като внимаваше, тя полека отвори вратата на пожарния изход, излезе, също така внимателно я затвори след себе си, въздъхна и избърса потта от ръцете си. Точно от тази част най-много се страхуваше — че можеше да вдигне шум, когато отваря вратата към пожарния изход и да привлече вниманието на охраната. Останалото, поне за известно време, щеше да бъде лесно.
Тя бързо започна да се спуска по слабо осветеното стълбище. Гумените подметки на маратонките й почти не вдигаха шум. Четиридесет етажа по-надолу, по-скоро изпълнена с енергия, отколкото изморена, тя стигна до вратата на фоайето, но не спря, а продължи към мазето. Докато вървеше през прашните складови помещения и шумното котелно, тя се страхуваше, че пред нея може да се изпречи някой пазач, но изглежда никой не дежуреше и най-сетне тя откри стълбите, които водеха към задния изход на сградата, изход, който се намираше достатъчно далече от официалния, така че ако някой го наблюдаваше, нямаше да забележи човек, излизащ от мазето.
Като продължаваше да действа все така предпазливо, тя изгаси лампата до вратата преди да я отвори. После се озова в малка уличка, усети хладния въздух на късния октомври и забърза напред. Прииска й се да си беше взела палто, но всички в гардероба й, които ролята й изискваше, бяха скъпи, предназначени за носене с вечерно облекло. Нямаше и следа от нещо по-обикновено, като например спортно яке. Нищо.
Тя беше свободна. Но докога? Страхът и бързината я сгряха.
Без перуката, без специалния грим и подплънките за лице, тя вече не приличаше на онази, чиято роля трябваше да играе. Но въпреки че хората нямаше да я познаят, Алистър Дръмонд разполагаше с нейна оригинална снимка. Така че не посмя да използва такси. Ако бъдеше подложен на разпит, шофьорът щеше да си спомни, че се е качила по това време и в този квартал, особено пък след като беше от латиноамерикански произход. Шофьорът щеше да си спомни също и къде е слязла. Мястото, разбира се, щеше да бъде на безопасно разстояние от истинската й цел. То нямаше да разкрие нищо, което би могло да я изложи на опасност. Въпреки това тя считаше, че щеше да бъде по-добре да не оставя на Дръмонд никакви указания, фалшиви или истински, а вместо това само да изчезне. Освен това, като знаеше с колко малко пари разполага, тя не смееше да ги похарчи за такси.
И така, тя се затича — поредният любител на ранните сутрешни кросове по почти безлюдните улици. Отправи се на лов, като започна да обикаля алеите на Сентрал Парк, стремейки се да изглежда лесна плячка. Най-сетне от сенките изскочиха две хлапета с ножове. Тя им счупи ръцете и взе четиринадесетте долара, които намери у тях. На зазоряване, с подгизнал от пот анцуг, тя си почина в една денонощна закусвалня за хамбургери на Таймс Скуеър. Там пожертва част от оскъдните си средства за няколко чаши горещо кафе и закуска от бъркани яйца, пържени картофи, наденички и английски кифлички. Това определено не беше обичайна за нея закуска, нито пък такава, препоръчвана от Американската кардиологична асоциация, но като имаше пред вид дългия, изпълнен с вълнения и непрестанно криене ден, който й предстоеше, си помисли, че са й необходими всички калории и въглехидрати, които стомахът й можеше да поеме.
След това пожертва друга част от оскъдните си средства, за да влезе в един киносалон, където денонощно прожектираха филми. Единствената жена в него, тя знаеше, че с присъствието си ще привлече хищниците в почти празната в седем часа сутринта зала. Всъщност, точно това целеше. Когато филмът свърши и тя излезе от салона, разполагаше с още петдесет долара, пари, взети от тримата мъже, които беше повалила в безсъзнание с лакът, когато всеки от тях, на интервали от половин час, беше сядал до нея, опитвайки се да я изнасили.
Сега вече няколко от магазините, където се продаваха дрехи с намалени цени, бяха отворени и тя си купи обикновена вълнена шапка, чифт вълнени ръкавици и черно шушляково яке с дебела подплата, които подхождаха на спортния й екип. Напъха косата си под шапката и с леко торбестия екип, скрил сластните й гърди и бедра, заприлича на безполово същество с наднормено тегло. Костюмът й беше почти идеален. Като се изключеше факта, че дрехите й бяха нови (което тя побърза да поправи, като оваля шапката, ръкавиците и якето в канавката), тя изглеждаше като повечето хора, които обикаляха по улиците.
След това дойде време да заеме мястото си сред амбулантните търговци, които бяха започнали да излагат стоката си на тротоара по Бродуей. Бяха й необходими два часа, през които непрестанно се оглеждаше за полицаи или за всеки, който би проявил някакъв неоправдан интерес към нея, като през това време предпазливостта я накара да смени на няколко пъти мястото си, но най-накрая, като използва умението си да играе убедително, продаде всичките си бижута на туристи и успя да спечели 215 долара.
Тези пари й бяха достатъчни, за да поеме на път — не със самолет, разбира се (което тя така или иначе не би направила, защото летищата щяха да бъдат едни от първите места, които хората на Дръмонд щяха да поставят под наблюдение), но щяха да й стигнат за влак, а с автобус щеше да бъде още по-евтино. Освен това, така, както беше облечена, щеше по-лесно да се слее с пътниците в един автобус. Тя си купи хамбургер и го изяде, докато вървеше към гъмжащата от вехтошари автогара Порт Оторити, а към обяд вече пътуваше за Балтимор.
Защо Балтимор? А защо не? — помисли си тя. Беше достатъчно близо и след като си купеше билет, щяха да й останат още пари. В същото време беше достатъчно далеч. Нищо в миналото не я свързваше с Балтимор. Беше го избрала случайно, нещо, което Дръмонд не можеше да предвиди, въпреки че ако изключеше градовете, където беше работила преди, и предпочетеше да се спре на останалите големи
