стигне до тротоара от червени тухли край магистралата и да поеме по моста, където любезно щеше да отговори на въпросите на полицията. Ала сега не смееше да се покаже. С раната на рамото и подгизналите си от кръв дрехи той веднага щеше да привлече вниманието на полицаите и щеше да бъде незабавно арестуван. Трябваше да намери друг път, по който да се измъкне от района. Плажната ивица завиваше наляво, към мержелеещият се в мрака силует на моста. Бюканън погледна към светлините на хотелите от другата страна на канала, който делеше пясъчния нанос от сушата и реши, че ще му се наложи да плува.
Изведнъж почувства замайване и с ужас установи, че краката му не го държат. Сърцето му биеше твърде бързо и той с мъка си поемаше дъх. Ефектът от адреналина, опита се да се успокои той. Това, че беше изпил няколко чаши текила преди да му се наложи да се бори за живота си, а после да побегне по плажа, не му помагаше. Ала Бюканън и адреналинът бяха стари познайници и никога до този момент не му се беше случвало той да му причини замайване. Освен това професията му беше такава, че в доста случаи му се беше налагало да действа след като ролята, която в момента играеше, изискваше от него да пие, за да спечели доверието на човека, когото се опитваше да завербува. В нито един от тези случаи обаче комбинацията от алкохол и напрежение не го беше карала да се чувства замаян. Неприятно усещане в стомаха — това да, но никога замайване. Въпреки това в момента на него определено му се виеше свят и му се повдигаше и Бюканън трябваше да признае истината — въпреки че раната в рамото беше повърхностна, сигурно беше загубил повече кръв, отколкото предполагаше. Ако не успееше да спре кървенето, рискуваше да припадне. Или нещо още по-лошо.
Обучен да оказва първа помощ, Бюканън знаеше, че най-добрият начин да спре кървенето беше като използва ластичен бинт. Но той не разполагаше с необходимите медицински средства за оказване на първа помощ. Другата възможност беше да прибегне до метод, препоръчван в миналото, но рядко използван сега — да използва турникет. Недостатъкът на турникета беше, че спираше притока на кръв не само към раната, но също и до останалата част на крайника, в този случай дясната ръка на Бюканън. Ако турникетът беше много стегнат или не бъдеше разхлабван често, на редовни промеждутъци от време, пострадалият рискуваше да получи увреждане на тъканите, в резултат на което можеше да се стигне до гангрена.
Но Бюканън нямаше избор. В далечината завиха сирени, започнаха да присвяткат сигнални лампи. На моста спряха няколко линейки. Бюканън спря на брега на канала между пясъчния нанос и сушата, огледа предпазливо тъмнината зад себе си, но нито забеляза, нито чу някой да го преследва. Скоро обаче и това щеше да стане. Скоро. Той припряно бръкна в джоба на панталоните си и извади сгънатия колан, който вторият близнак беше взел от него и който Бюканън беше прибрал, след като го беше застрелял. Коланът беше направен от сплетени кожени ленти, така че нямаше нужда от дупки. Зъбецът на токата лесно влизаше между лентите от кожа навсякъде по дължината на колана. Бюканън го уви около отеклото си дясно рамо, точно над раната и здраво го стегна, като дръпна свободния му край с лявата си ръка, с мъка протегна напред дясната си ръка и с треперещи пръсти промуши зъбеца на токата между кожените ленти. Краката му трепереха. Пред очите му притъмня. Изпита страх, че ще загуби съзнание. Но изведнъж зрението му се нормализира и с огромно усилие накара краката си да се размърдат. Вече усещаше, макар и да не можеше ясно да види резултата, че кръвотечението значително е намаляло. Замайването му беше преминало. В замяна на това сега усещаше тревожни бодежи в дясната ръка.
Като се боеше, че сините платнени обувки с гладки подметки ще се изплъзнат от краката му, когато се напълнят с вода, той ги свали, завърза заедно връзките им и ги омота около дясната си китка. После извади списъка с псевдонимите си, който беше прибрал от трупа на втория близнак и след като накъса листа на малки парченца бързо нагази в тъмния канал. Водата, която започна да се плиска около краката, бедрата и стомаха му, беше изненадващо топла. Когато белите гребени на вълните започнаха да заливат гърдите му, той се оттласна от пясъчното дъно и се хвърли напред. Силното течение го повлече. Едно по едно Бюканън изхвърли малките парченца хартия. Дори и някой да успееше да стори невъзможното — да открие всички парченца — водата отдавна щеше да е превърнала хартията в каша.
Като се осланяше на мускулестите си крака, за да набере скорост, той се извърна така, че дясната му страна да бъде отдолу, за да може ранената ръка да си почива и загреба странично с лявата, за да помогне на краката си. Обувките, прикрепени към дясната му китка, затрудняваха придвижването му и го теглеха назад. Изпълнен с решителност, Бюканън напрегна всичките си сили.
Устието на канала беше широко сто метра. Докато Бюканън загребваше с лявата си ръка и се оттласкваше с крака, водата се просмука в колана около дясното му рамо, изпъна кожата, турникетът се разхлаби и натискът около раната му намаля. Изтръпването в дясната ръка беше преминало и сега тя беше топла и чувствителна към течението, което се опитваше да го повлече. Солената вода щипеше раната му.
Може би солта ще я дезинфектира, помисли си той. Но после долови миризмата на тънкия слой от масло и бензин върху повърхността на водата, оставен от многобройните моторници, които сновяха из канала и разбра, че тя по-скоро ще я замърси, отколкото дезинфектира.
Осъзна и още нещо — хлабавият турникет означаваше, че раната отново ще започне да кърви. А кръвта беше особено опасна в този район.
Той заплува още по-енергично, когато се сети за баракудите, които често се срещаха из многобройните рифове в района, и за съобщенията, че понякога в канала се появяват акули, които навлизат в лагуната между острова и брега. Нямаше представа колко големи са били тези акули, нито пък дали са били от онзи вид, който напада плувците, но ако във водата имаше хищници, кръвта можеше да ги привлече от доста голямо разстояние.
Стъпалото му докосна нещо. Може би парче дърво. Или туфа носещи се във водата водорасли. Но можеше да е и…
Той загреба по-бързо. Стъпалото му отново докосна онова нещо зад него.
Намираше се на около двадесет и пет метра навътре в канала, достатъчно далеч, за да се почувства малък и погълнат от нощта. Изведнъж до слуха му достигна бръмчене на мотор от ляво и той присви очи в тази посока. Бръмченето се превърна в бучене. Бюканън видя светлините на някаква моторница, която бързо приближаваше към него. Тя се беше появила откъм лагуната, профуча под моста и се насочи през канала към океана.
Полицейски катер? — запита се Бюканън и се помъчи да се отдалечи от пътя му. Докато размахваше крака, той отново почувства нещо зад себе си. Загубата на кръв го караше да се чувства отпаднал. Като се взираше отчаяно в приближаващата моторница, той изведнъж разпозна силуета, който светлините и очертаваха. Морският съд не принадлежеше на полицията. Това беше моторна лодка с каюта. Видя през прозорците й неколцина мъже и жени, които пиеха и се смееха.
Но моторницата все още представляваше заплаха. Тя продължаваше да се носи към него. По средата на канала, като чувстваше вибрациите на двигателите във водата, толкова близо, че след няколко секунди или някой на борда щеше да го види, или моторницата да го блъсне, Бюканън си пое дълбоко дъх и се гмурна, като се насочи към дъното, принуден да използва ранената си ръка, за да набере по-бързо скорост, за да избяга от преминаващия корпус и въртящите се витла.
Буботенето на мощните двигатели на моторницата прониза тъпанчетата на ушите му. Той продължи да се отдалечава от повърхността, да се спуска все по-дълбоко. Обувките, омотани около дясната му китка, затрудняваха и без това тромавото движение на ранената му ръка. Чу как буботещата моторница мина над него.
В момента, когато се отдалечи, Бюканън бързо се устреми нагоре.
Отново почувства замайване. Изпитваше отчаяна нужда да си поеме дъх. Под него нещо се блъсна в краката му. Побързай, каза си той. Намаляващото налягане в ушите му подсказа, че почти е стигнал повърхността. Дробовете му сякаш горяха. Всеки момент, помисли си той, лицето му щеше да изплува в нощта. Щеше да отвори уста и да си…
Тряс! Главата му се удари в нещо голямо и твърдо. Ударът беше толкова неочакван, толкова болезнен, толкова зашеметяващ, че Бюканън инстинктивно пое дъх, нагълта вода, закашля се и се задави. Може би за миг беше загубил съзнание. Не знаеше. Това, което знаеше, беше че отново нагълта вода и отчаяно се опита да излезе на повърхността. Той се отърка в предмета, който беше ударил, изскочи на повърхността и жадно напълни дробовете си с въздух, като през цялото време се опитваше да не повърне.
Какво беше това, дяволите да го вземат?
