истинското му име, нито обичайният псевдоним, който използваше.
След като Бюканън му обясни случилото се, Уейд въздъхна.
— Майка му стара! Нищо не може да се оправи. Дявол да го вземе. Господи… Добре, хайде да помислим малко — той започна да барабани с пръсти по волана. — Я да видим какво… Полицията ще постави под наблюдение летището в града, а вероятно и това в Козумел. Значи, остава ни само една възможност.
— Мерида — каза Бюканън.
Когато излезе от Канкун, Уейд увеличи скоростта.
— Ако приемем, че най-добрият ни ход ще бъде да те измъкнем от страната. Може би трябва да се скриеш някъде. Да се скатаеш. Хей, единственото, с което полицията разполага, е описание, на което отговарят цял куп американци. Не е като да имат снимка. Или пръстови отпечатъци. Каза, че си се погрижил за това.
Бюканън кимна. Гадеше му се.
— Освен чашите, от които пих в ресторанта. За тях не можех да направя нищо. Най-вероятно е да са ги отнесли в кухнята и да са ги измили преди полицията да се сети да ги провери — Бюканън вдигна здравата си лява ръка и избърса потта, избила по челото му. — Истинският проблем е, че всички в ресторанта чуха Бейли да ме нарича Крофорд, а аз да твърдя, че се казвам Ед Потър. Така че полицията разполага с име, за което служителите от емиграцията могат да следят на летищата.
— Това не ме притеснява — каза Уейд. — Донесох ти друг паспорт и туристическа карта. Под друго име.
— Добре, но освен това полицията разполага и със самия Бейли. Те ще настояват да помогне на някой от художниците им да изготви скица и щом разпратят копия от тази скица по факса до всяко летище и всеки служител от емиграцията, всеки човек, който прилича на портрета от скицата, ще бъде спрян, когато предава туристическата си карта и плаща изходна такса. Трябва да се измъкна от страната преди да разпратят скицата. Освен това… — Бюканън се втренчи в пръстите на дясната си ръка. Те отново бяха започнали да треперят. Имаше чувството, че ранената му ръка гори. Кърпата, увита около рамото му, беше подгизнала от кръв. — Имам нужда от лекар.
Уейд погледна в огледалото за обратно виждане.
— Не забелязвам светлини зад нас. — Той се взря напред, в обграденото от гора тясна магистрала. — Тази изоставена бензиностанция ще ни свърши работа.
Уейд отби от пътя, слезе от колата, взе нещо от задната седалка и заобиколи откъм страната на Бюканън.
Но след като отвори вратата, свали кърпата от рамото му и огледа раните с помощта на малко джобно фенерче, той промърмори:
— Няма шега, наистина имаш нужда от лекар. Трябва да те закърпят.
— Не мога да разчитам на местен човек. Той със сигурност ще уведоми полицията за огнестрелна рана — каза Бюканън.
— Не се тревожи — отговори Уейд. — Поддържам връзка с един лекар американец, който живее наблизо. Работил е за нас и преди. Можем да му имаме доверие.
— Но не мога да губя време, за да отида при него — гласът на Бюканън беше дрезгав. Гърлото му беше пресъхнало. — Полицаите скоро ще разполагат със скица. Трябва да се добера до Мерида. Трябва да се кача на някой самолет, който излита от Мексико. Дявол да го вземе, Флорида е само на няколко часа път със самолет. Когато казах, че имам нужда от лекар, имах пред вид в Щатите. Колкото по-бързо се измъкна оттук, толкова по-бързо ще мога…
— Дотогава ще умреш от загуба на кръв — отбеляза Уейд. — Не ме ли чу? Казах, че трябва да те закърпят. Най-малко. Не знам за раната на главата ти, но тази на рамото… трудно е да кажа с всичката тази кръв, но ми изглежда инфектирана.
— От начина, по който се чувствам, най-вероятно е така — Бюканън се опита да се изправи. — Какво остави на земята?
— Комплект за първа помощ.
— Защо не ми каза?
— Никакъв комплект за първа помощ няма да помогне на раните ти.
— Все забравям. Ти си цивилен. Един от онези типове от Управлението.
Уейд се напрегна, готов да се защити.
— Не очакваш да ти отговоря, нали? Освен това, какво значение има?
— Просто отвори комплекта — каза Бюканън. — Я да видим какво имаме. Добре. Приготвили са го моите хора. Слушай сега. Прави каквото ти кажа. Трябва да спрем кървенето. Трябва да почистим раните.
— Ние? Виж какво, нищичко не разбирам от тези неща. Не съм обучен.
— Аз съм обучен — Бюканън се опита да се пребори с виенето на свят. — Вземи това гумено маркуче и го вържи над раната на рамото ми. За пет минути един турникет няма да ми навреди кой знае колко. Междувременно… — Бюканън разкъса един от пакетите и изсипа няколко тампона от марля.
Уейд приключи със завързването на гуменото маркуче около оголеното рамо на Бюканън. Кървенето рязко намаля.
— Онова шишенце с медицински спирт — каза Бюканън. — Намокри тампоните с него и почисти кръвта от огнестрелната рана — стори му се, че гласът му долита от някъде далеч. Като се мъчеше да остане в съзнание, той измъкна една спринцовка от гнездото й в предпазното блокче от стиропор и присви очи, за да прочете етикета. Добре, това беше антибиотик. — Вземи нов тампон и почисти със спирт горния мускул на рамото ми.
Уейд направи това, което му каза и отново се зае да почиства раната от куршума.
Бюканън инжектира антибиотика в дясната си ръка. Щом измъкна иглата, пръстите му отново започнаха да треперят и той непохватно остави спринцовката.
— Така — каза Уейд. — Почистих краищата на раната.
— Сега излей тази кислородна вода вътре.
— Да я излея? — попита Уейд. — Ще те заболи…
— Не може и дума да става за сравнение със смърт от отравяне на кръвта. Раната трябва да се дезинфектира. Хайде, действай!
Уейд разви капачката на шишенцето с кислородна вода, присви устни и изля известно количество от безцветната течност в дългия отвор на раната.
На светлината от джобното фенерче, подпряно на седалката, Бюканън видя как течността попи в раната. По плътта започнаха да излизат мехурчета, кръвта закипя като вряща киселина. Болката, която го връхлетя, беше дори по-силна от онази, която досега го измъчваше. Тя го разяждаше. Пронизваше го. Пареше.
Започна да вижда предметите двойни. Разтрепери се.
— Бюканън? — тревожно прозвуча гласът на Уейд.
— Направи го пак — каза Бюканън.
— Шегуваш ли се?
— Направи го пак. Трябва да съм сигурен, че раната е чиста.
Уейд отново наля кислородна вода. Появиха се мехурчета, краищата на раната побеляха и от нея започнаха да излизат кървави съсиреци. По лицето на Бюканън се стичаха струйки пот.
— И малко в раната на главата ми — промърмори той.
Този път, за изненада на Бюканън, Уейд се подчини без възражения.
Добре, помисли си през болка Бюканън. По-корав си, отколкото очаквах, Уейд. Това ще ти бъде от полза, когато чуеш какво ти предстои да направиш.
Бюканън се чувстваше така, сякаш кислородната вода беше разяла черепа му и беше проникнала в мозъка му.
Той потръпна.
— Добре. Виждаш ли онази тубичка в комплекта? Това е антибиотичен мехлем. Изстискай малко в раната на главата ми и доста повече в раната на рамото.
Движенията на Уейд бяха станали по-уверени.
Бюканън почувства как турникетът се впива в дясното му рамо. Като се изключеше болката от раната,
