Все по-засилващата се болка сякаш притискаше главата му. Зашеметен, като се опитваше да разбере къде се намира, той се озова с лице към отдалечаващата се кърма на ярко осветената моторница. След нея се носеше зловеща, дълга и ниска сянка. Сигурно се беше ударил точно в този предмет. Но Бюканън не можеше да разбере какъв беше той.
В този момент всичко му стана ясно. Малка лодка. Моторницата я влачеше. Нямаше как да разбера.
Нещо отново се отърка в краката му. Принуден неочаквано да действа, без да обръща внимание на болката в рамото, а сега вече и в главата, Бюканън се извъртя по корем и заплува без да щади раненото си рамо, като използваше двете си ръце, размахваше крака и риташе онова, което се беше блъснало в краката му. Отсрещният бряг и окъпаните в светлина хотели край плажа бързо започнаха да приближават. Бюканън загреба дълбоко с лявата си ръка и пръстите му изведнъж докоснаха пясък. Беше стигнал до плитчините. Като се изправи, той се втурна към брега. Вълните се плискаха около коленете му. Зад него нещо изпляска и когато стигна до брега, той се обърна към потъналия в мрак канал и видя фосфоресциращата следа, което нещото беше оставило във водата. Или може би въображението му играеше номера?
Дявол да го вземе!
Бюканън с мъка си пое дъх. Цялото тяло го болеше. Искаше му се да се строполи на пясъка, да си почине, но дочу оглушителния вой на още полицейски сирени и разбра, че не можеше да си позволи да остане на открито, дори в тъмнината, затова събра сили, отдалечи се с несигурни крачки от канала и продължи по извивката на плажа, като се взираше в светлините в задната част на различните хотели.
Тук, както и при клуб „Интернасионал“, плажът беше пуст. Туристите предпочитаха да си легнат рано или пък да се забавляват в някое от многобройните нощни заведения на Канкун. Бюканън избра хотел, зад който нямаше бар на открито и с мъка закрачи по пясъка. Като се стремеше да се прикрива в сенките, той стигна до един шезлонг под палмово дърво и се строполи в него. Имаше и други шезлонги, но това, което го привлече точно към този, беше, че някой от гостите беше забравил хавлията си на него.
Смъкна колана от дясното си рамо, притисна сгънатата хавлиена кърпа върху раната, нави няколко пъти колана върху кърпата и като го стегна здраво се опита да наподоби нещо като ластичен бинт. Въпреки че по кърпата избиха тъмни влажни петна, тя сякаш значително намали кръвотечението. За колко време Бюканън не можеше да каже. Всичко, което му се искаше в този момент, беше да си почине.
Но трябваше да свърши твърде много неща.
Той разви връзките, които крепяха обувките му към дясната ръка. Платното им беше омекнало от водата. Нямаше да е трудно да ги надене на краката си. Но това, както и завързването им, се оказа една от най-трудните задачи, с които някога се беше заемал.
Кръвта в главата му пулсираше от удара в малката лодка. Острата болка не намаляваше. Като вдигна внимателно лявата си ръка към мократа коса, той напипа дълбока рана. Мястото около нея беше подуто. Водата в косата му попречи да разбере дали раната кървеше и ако наистина кървеше, то колко.
Едновременно с това болката в раненото му дясно рамо се беше засилила от солената вода и раната също беше отекла. Кръвта напираше през хавлиената кърпа. Освен това за свой ужас Бюканън забеляза, че пръстите на дясната му ръка трепереха.
Той си Каза, че треперенето сигурно се дължеше на травмата в рамото или на борбата с първия близнак и последвалото преплуване на канала. Отпускане след напрежението. Нещо подобно. Хей, та нали когато вдигаш тежести в гимнастическия салон, след това понякога ръцете ти треперят. Точно така.
Но трепереше само дясната му ръка, не двете, а пръстите й сякаш имаха своя собствена воля. Подозрението, че нещо с ръката му не беше наред, го накара да се разтревожи.
Хайде, мърдай. Държиш се така, сякаш никога преди не си участвал в престрелка.
Той с усилие приближи задната част на хотела, като все така се движеше в сенките на плажа, стъпи предпазливо върху бетонната настилка, подмина още няколко палми и се озова до осветен от лампи малък безлюден басейн, заобиколен от тропически храсти и плетени мебели. Като се движеше в сенките на храстите, Бюканън стигна до първата, хвърляща приглушена светлина лампа и забеляза, че мокрите му обувки оставят следи по бетона. Освен това забеляза, че от ризата и панталоните му все още капе вода. Това, което го зарадва обаче, беше че водата беше отмила кръвта от дрехите му. Малка утеха в подобна, пълна с провали нощ. Щом ризата и панталоните му изсъхнеха, те нямаше да привличат вниманието на околните. Но кръвта по хавлиената кърпа на рамото му със сигурност щеше да накара хората да се обръщат след него. И да го запомнят.
Имаше нужда от нещо, с което да загърне рамото си и да скрие кърпата. Едно яке щеше да му свърши идеална работа, но единственият начин да се сдобие с него, който му идваше на ума, беше да разбие някоя стая, за което, разбира се, и дума не можеше да става. О, за него нямаше да бъде трудно да отключи някоя брава, ако имаше под ръка необходимите инструменти, но в случая не разполагаше с такива, а само аматьорите разбиваха прозорци и вдигаха шум, както в подобен случай щеше да стана и с него.
Е, какво тогава ще направиш?
Болката от раната в главата засилваше болката в раненото му рамо. Комбинацията беше мъчителна. Отново почувства замайване.
Трябваше да побърза, докато все още имаше сили.
Бюканън зави наляво към някакъв тунел. Надясно, към стаите на горните етажи, водеха бетонни стълби. Но интересът му беше насочен към самия тунел, към стълбите вляво, които водеха надолу. Не можеше да си представи, че управата на такъв внушителен хотел би си позволила грубостта да настани част от гостите под земята. Така че единствената причина един хотел да има стаи там долу, беше, че те служеха като складови помещения и работилници.
Той присви очи и погледна дигиталния Сейко, часовник, какъвто беше преценил, че ще бъде типичен за един бивш служител на Бюрото за борба с наркотиците. Той все още работеше след преплуването на канала и когато натисна страничното бутонче отстрани, на циферблата от светодиоди се появи цифрата 11:09. Съмняваше се, че някой от персонала би останал толкова до късно в работилниците. Ослуша се внимателно за гласове или стъпки, които можеха да отекнат по стълбите, не долови никакъв шум и пое надолу.
Обувките му с гладки гумени подметки не вдигаха почти никакъв шум по стълбите. При следващата площадка стълбите смениха посоката си и го отведоха в слабо осветен коридор, който миришеше на плесен и влага. Миризмата беше още една причина работниците да избягват да се задържат тук. Бюканън надзърна предпазливо от дъното на стълбището, не видя никой в двата края на коридора, излезе от прикритието си, зави надясно, стигна до някаква метална врата, ослуша се, не чу никакъв звук отвътре и натисна дръжката. Беше заключено.
Продължи към следващата врата и този път, след като се ослуша и натисна дръжката, въздъхна облекчено. Не беше заключено. Бюканън отвори бавно вратата, опипом намери ключа за лампата на стената, натисна го и се успокои. В помещението нямаше никой. Крушката, която висеше от тавана, беше също толкова слаба като онази в коридора. Край стените се издигаха метални рафтове, върху които бяха подредени инструменти и кутии. В един от ъглите имаше малко ръждиво метално бюро, а върху бюрото — въпреки болката, Бюканън усети как го обхваща радостна възбуда — имаше черен телефон с шайба.
Той затвори вратата, заключи я отвътре и вдигна слушалката. Сърцето му заби бързо, когато чу сигнал. Бюканън бързо набра номера.
Отговори му мъжки глас. Оперативният агент на Бюканън.
За да бъде близо до Бюканън през тази фаза от мисията, той беше наел апартамент в континенталната част на Канкун. Обикновено той и Бюканън влизаха във връзка като си оставяха кодирани съобщения на предварително уговорени места по предварително уговорен график. Рядко говореха по телефона заради опасността от подслушване с електронни средства, а когато го правеха, използваха предварително избрани монетни автомати. Никога, откакто Бюканън беше започнал да действа под прикритие, те не бяха се срещали. Бюканън можеше да се свърже с поддържащ екип за помощ, в случай, че заподозреше, че се намира в опасност, но като имаше пред вид параноята на хората, с които трябваше да се срещне тази вечер, беше решено, че присъствието на поддържащия екип в и около клуб „Интернасионал“ можеше да се окаже пречка, тъй като съществуваше опасност търговците на наркотици и техният поддържащ екип да разберат, че са поставени под наблюдение. В края на краищата мисията протичаше точно според предварителния план. Нямаше причина да се предполага, че срещата ще се провали. Докато не се появи
