ръката му изглеждаше подута и безчувствена.
— Почти привършихме — каза Бюканън на Уейд. — Остана да направиш само още едно нещо.
— Още едно?
— Ти беше прав. Раната трябва да се зашие.
— За какво говориш?
— Искам да ме закърпиш.
— Да те закърпя? Исусе Христе!
— Слушай сега. Ако не зашиеш раната, ще получа кръвоизлив, когато сваля турникета. В тази найлонова торбичка има стерилна хирургическа игла и конец. Измий си ръцете със спирт, отвори торбичката и ме заший.
— Но аз никога преди не съм го правил.
— Не е сложно — каза Бюканън. — Пет пари не давам дали ще стане красиво. Ще ти обясня как да завържеш възлите. Но трябва да го направиш. Ако можех да стигна с ръка рамото си там отзад, сам щях да го направя.
— Болката — възрази Уейд. — Ще действам непохватно… Имаш нужда от упойка.
— Дори и да имахме, нямаше да рискувам да я използвам. Трябва да остана в съзнание. Нямаме много време. Докато пътуваме към Мерида, трябва да ми дадеш сведения за новата самоличност, с която ще напусна страната.
— Бюканън, та ти и сега изглеждаш така, сякаш всеки момент ще припаднеш.
— Копеле, никога повече не прави това!
— Да правя какво? За какво?
— Нарече ме Бюканън. Аз съм забравил за Бюканън. Не знам кой е Бюканън. За тази задача името ми е Ед Потър. Ако реагирам на името Бюканън, могат да ме убият. Отсега нататък… Не, сбърках. Вече не съм Ед Потър. Аз съм… Кажи ми кой съм аз. Каква е новата ми самоличност? Каква е биографията ми? С какво си изкарвам хляба? Женен ли съм? Хайде, говори, дявол да го вземе, докато ме шиеш!
Като ругаеше, обиждаше и нареждаше, Бюканън застави Уейд да вземе хирургическата игла и да зашие раната от куршума. При всяко убождане на иглата Бюканън стискаше още по-здраво зъби, докато накрая челюстите започнаха да го болят и започна да се страхува, че зъбите му ще се счупят. Единственото нещо, което го крепеше да не загуби съзнание, беше нуждата да се превъплъти в новата си роля. Щеше да се казва Виктор Грант, научи той. От Форт Лодърдейл, Флорида. Той променяше според нуждите на собствениците им моторни лодки с кабини, като се беше специализирал в инсталирането на аудиовизуално електронно оборудване. Беше пристигнал в Канкун, за да говори със свой клиент. Ако му се наложеше, можеше да цитира името на клиента и да посочи тукашния му адрес. Клиентът, който съдействаше на шефовете му, щеше да гарантира за Виктор Грант.
— Добре — каза Уейд. — Изглежда отвратително, но мисля, че ще държи.
— Размажи антибиотичен мехлем върху дебел тампон от марля. Притисни го върху шевовете. Навий отгоре бинт, няколко пласта и захвани бинта с лейкопласт. — Бюканън се потеше от болка. Мускулите му бяха схванати. — Добре — каза той. — Сега свали турникета.
Почувства прилив на кръв в ръката си. Изтръпването премина, кожата му настръхна, а и без това силната болка още повече се засили. Но тя не го притесняваше. Можеше да се справи с нея. Болката беше нещо временно. Но ако шевовете не издържаха и получеше кръвоизлив, нямаше да му се налага да се тревожи дали ще си спомни новата си самоличност, дали ще успее да пристигне в Мерида преди да изпратят там полицейската скица по факса, дали някой от служителите в емиграцията на летището нямаше да започне да го разпитва. Защото дотогава щеше да умре от загуба на кръв.
В продължение на една дълга минута той гледа бинта, но по него не изби кръв.
— Добре, да тръгваме.
— Точно навреме — каза Уейд. — Виждам, че зад нас приближават светлини. — Той затвори комплекта за първа помощ, затръшна вратата на Бюканън, заобиколи тичешком колата, седна зад волана и излезе на пътя преди светлините съвсем да приближат.
Бюканън отпусна главата си назад, като дишаше тежко. Устата му беше ужасно пресъхнала.
— Имаш ли вода?
— Съжалявам. Не се сетих да взема.
— Страхотно.
— Може би някъде ще има отворен магазин и ще купим.
— Сигурно.
Бюканън се взря напред през стъклото, като гледаше как фаровете на колата пронизват нощния мрак. Той не преставаше да си повтаря, че името му е Виктор Грант. От Форт Лодърдейл. Преработва по поръчка лодки за морски екскурзии. Електронно оборудване. Разведен. Без деца.
От двете страни на тесния път се издигаше тропическа гора. От време на време Бюканън забелязваше дървета с белези от мачете, от които събираха млечен сок, който се използваше за производството на дъвка. Понякога пред очите му се мяркаха групички от къщи със сламени покриви. В тях, знаеше той, живееха потомците на маите — с широки лица, високи скули и потънали в гънки клепачи, типични за техните предшественици, които бяха построили огромните паметници в Чичен Итца и другите древни градове на полуостров Юкатан, от които сега бяха останали само руини. Много рядко съзираше слаба светлина през някоя отворена врата и семейство, спящо в хамаци. Хамаците държаха хладно и ги предпазваха от влечугите, които пълзяха в нощта, защото Юкатан означаваше „място на змии“. Това, което най-вече забелязваше, беше, че всеки път, когато колата наближеше група от къщи със сламени покриви, от мрака изплуваше крайпътен знак, на който пишеше „ТОРЕ“ — намали скоростта, след което, независимо колко бавно караше Уейд, колата подскачаше върху гърбица на пътя и раздрусваше Бюканън достатъчно, за да отскочи главата му от облегалката, при което болката, която го измъчваше, ставаше нетърпима. Дясната му ръка отново започна да трепери. Далеч от океана влагата във вътрешността на полуострова беше задушаваща. Но въздухът беше съвсем неподвижен, пълен с насекоми и прозорците на колата трябваше да стоят затворени. Виктор Грант. Форт Лодърдейл. Лодки за морски екскурзии. Електронно оборудване.
Той загуби съзнание.
Въпреки спусналата се ниско над земята мъгла, която скриваше светлината от луната и звездите, за Балам-Акаб не беше трудно да се движи през дъждовната гора нощем. Част от умението му се дължеше на факта, че беше роден в този район. След тридесет години той се чувстваше в джунглата като у дома си. Въпреки това джунглата беше като живо същество и постоянно се променяше. Другата причина, поради която Балам-Акаб така добре се ориентираше през гъстите дървета и провиснали лиани, беше допирът с камъните под тънките му сандали. В края на краищата той беше изминавал същия този маршрут много пъти. Навикът му беше от полза.
Той остави гладките, изтъркани камъни да направляват стъпките му в мрака. През деня един неопитен наблюдател нямаше да ги забележи. Между тях бяха избуяли дървета. Храстите ги скриваха. Но Балам-Акаб знаеше, че преди хиляда години камъните бяха образували непрекъсната пътека, която древните наричали scabe — бял път. Името не беше съвсем точно, защото големите гладки камъни бяха повече сиви, отколкото бели, но дори и в сегашното си разнебитено състояние, пътеката беше впечатляваща.
А колко ли по-впечатляваща е изглеждала тя по времето на древните, преди испанските завоеватели, когато предците на Балам-Акаб бяха царували в тази земя? Преди стотици години пътищата на маите пресичали надлъж и нашир Юкатан. Те отсичали дърветата и разчиствали джунглата. В разчистените отсечки полагали камъни, които се издигали от половин до метър и двадесет сантиметра над земята. После между камъните насипвали чакъл, за да запълни фугите между тях и най-накрая покривали камъните и чакъла с разтвор, направен от негасена вар, смесена с пясък и вода.
Всъщност пътеката, по която вървеше Балам-Акаб, някога беше представлявала равен път, широк почти пет метра и дълъг сто километра. Но след избиването на толкова много негови предци не беше останал никой, който да се грижи за пътя, да го поддържа и ремонтира. Дъждовете, които се бяха изсипвали през вековете, бяха отмили чакъла, оголвайки камъните, които се бяха разместили в резултат на многобройните земетресения в района и избуялата между тях растителност. Сега единствено човек, запознат с някогашния начин на живот и привикнал с духа на гората като Балам-Акаб, можеше да се движи така умело по пътеката
