И наистина, от храстите в долната част на пирамидата стърчеше изваяната от камък глава на змия с отворена уста и готови да се забият зъби. Дори и в мрака змийската глава се виждаше ясно. Тя беше една от няколкото, разположени край стъпалата, които водеха към върха през терасите, от всяка страна на пирамидата. Със силно туптящо сърце, радостен, че беше успял да стигне невредим до тук, все по-убеден, че боговете се отнасят благосклонно към неговата мисия, Балам-Акаб притисна към гърдите си увитата в одеалото купа и започна бавното, мъчително изкачване към върха.
Всяко стъпало беше високо до коляното му, а стълбището беше стръмно. През деня изтощителното изкачване беше зашеметяващо и изпълнено с опасности, тъй като храстите, фиданките и дъждът, който се беше изсипвал през вековете, бяха изпочупили стъпалата и изместили камъните. Балам-Акаб трябваше да мобилизира всичките си сили и да се съсредоточи, за да не загуби равновесие в мрака, за да не стъпи на някой едва крепящ се камък и да падне. Но той не се страхуваше за собствената си безопасност. Иначе нямаше да рискува да бъде ухапан от змия или прострелян от пазачите, за да дойде тук. Това, за което се страхуваше, бяха безценните предмети в раницата му и особено увитата в одеало свещена купа, която притискаше към гърдите си. Не можеше да си позволи да падне и да счупи купата. Това щеше да бъде непростимо. Това със сигурност щеше да предизвика гнева на боговете.
Докато се изкачваше, с изранени колена и обляно в пот тяло, Балам-Акаб броеше на ум. Това беше единственият начин, по който можеше да следи напредъка си, защото храстите и фиданките над него му пречеха да различи очертанията на квадратния храм върху иначе острия връх на пирамидата. Десет, единадесет, дванадесет… Сто и четири, сто и… Той с мъка си поемаше дъх. Двеста осемдесет и девет. Двеста и…
Скоро, помисли си Балам-Акаб. Вече виждаше върха на фона на звездите. Триста и… Най-сетне, с разтуптяно сърце, той стигна до равната площадка пред храма.
Триста шестдесет и пет. Това свещено число представляваше броя на дните в слънчевата година и беше изчислено от предците на Балам-Акаб дълго преди испанските завоеватели да се появят за първи път в Юкатан през шестнадесети век. При построяването на пирамидата бяха използвани и други свещени числа — двадесетте тераси, например, които олицетворяваха двадесетте дни, от които се състояха месеците, на които древните деляха по-кратката си, 260-дневна церемониална година. По подобен начин, първоначално по върха на пирамидата бяха изсечени петдесет и два образа на змии, защото времето извършваше едно пълно завъртане в кръг за петдесет и две години.
Балам-Акаб не преставаше да мисли за кръговете, докато внимателно поставяше одеялото на земята. После го разгърна и пред очите му се показа скъпоценната купа. Тя изглеждаше съвсем обикновено. Широка колкото разстоянието от палеца до лакътя му, дебела колкото палеца му, тя беше стара, да, очевидно много стара, но не беше боядисана в ярки цветове, а с матово, тъмно покритие отвътре. Някой непосветен човек дори можеше да я нарече грозна.
Кръгове, продължаваше да си мисли Балам-Акаб. Тъй като вече не се налагаше да внимава, за да не счупи купата, той бързо свали раницата от гърба си, извади от нея нож от обсидиан, дълга връв със завързани по нея бодли и ивици хартия, направена от кората на смокиново дърво. После съблече подгизналата си от пот риза и оголи мускулестите си гърди пред бога на нощта.
Кръгове, цикли, завъртания. Балам-Акаб се разположи така, че да застане при входа на храма с лице на изток, откъдето слънцето всеки ден започваше своя цикъл, посоката, която беше символ на прераждането. От това високо, удобно за наблюдение място, той виждаше далеч наоколо. Дори в мрака успя да различи огромната площ, която нашествениците бяха разчистили от дървета и храсти. Освен това различи и сивата ивица, която представляваше пистата за самолети на около половин километър вдясно. Погледът му се спря на многобройните палатки, които нашествениците бяха разпънали и бараките, които бяха построили от отсечени дървета. Видя няколко огъня, които не беше успял да забележи от джунглата и сенките на пазачите около тях. Скоро щяха да пристигнат още самолети, с още завоеватели и още машини. Гигантските хеликоптери щяха да стоварят още големи камиони. Всичко това щеше да оскверни още повече мястото. Булдозерите вече бяха започнали да прокарват път през джунглата. Трябваше да се направи нещо, за да бъдат спрени.
Цикли, завъртания. Бащата на Балам-Акаб I му беше казал, че името му е свързано със специално предание в селото. Преди много векове, когато завоевателите се появили за пръв път, един съименник на Балам-Акаб събрал отряд воини и се опитал да прогони испанците от Юкатан. Борбата продължила няколко години, докато съименникът на Балам-Акаб бил пленен и посечен на парчета, а после изгорен. Но славата на бунтовника продължила да се разнася и след смъртта му. Всъщност, чак до сегашното поколение, и Балам- Акаб се гордееше, че носи това име.
Но в същото време то го задължаваше. Той неслучайно беше наречен така. Историята се движеше в кръгове, също както маите периодично бяха въставали срещу поробителите си. Лишени от своята култура, впримчени в ярема на робството, тя бяха въставали през седемнадесети век, после през осемнадесети и за последен път в началото на този век. Всеки път въстанията им били жестоко потушавани. Мнозина от тях били принудени да се оттеглят в най-отдалечените части на джунглата, за да избегнат отмъщението и ужасните болести, донесени от чужденците.
А сега чужденците отново бяха дошли. Балам-Акаб знаеше, че ако не бъдеха спрени, селото му щеше да бъде разрушено. Кръгове, цикли, завъртания. Той беше дошъл тук, за да извърши жертвоприношение в името на боговете, да се възползва от тяхната мъдрост, да ги помоли за съвет. Трябваше да получи напътствие. Неговият съименник несъмнено беше извършил същия ритуал през шестнадесети век. Запазил чистотата си, той щеше да бъде повторен.
Балам-Акаб вдигна обсидиановия нож. Черното вулканично стъкло, от което беше направен — „нокътя на светкавицата“ — беше заострено и върхът му приличаше на игла. Той го насочи към долната част на изплезения си език, като се помъчи да сподави болката, когато замахна нагоре и го прониза. Единственият начин, по който можеше да направи това, беше да стисне езика си между зъбите, за да го задържи неподвижен, така че острието да успее да се забие в оголената влажна плът. Бликналата от езика му кръв намокри ръката му и той потрепери от внезапно връхлетялата го болка.
Въпреки това Балам-Акаб продължи да натиска ножа нагоре. Едва когато обсидиановото острие излезе от другата страна и одраска зъбите му, той го изтегли. От очите му текнаха сълзи, но Балам-Акаб сподави неистовото си желание да простене. Като продължаваше да стиска езика си между зъбите, той остави ножа и взе връвта със завързани по нея бодли. Както бяха правили и предците му, той промуши връвта през дупката в езика си и започна да я изтегля нагоре. По лицето му изби пот — сега вече не от влагата във въздуха и напрежението, а от нетърпимата болка. Първият бодил във връвта стигна до дупката в езика му. Въпреки че се запъна, той го изтегли през нея. По връвта започна да се стича кръв. Балам-Акаб продължи упорито да дърпа, като прекара следващия бодил през езика си. После още един. Шурналата по връвта кръв намокри хартиените ивици, които се намираха на дъното на скъпоценната купа.
По стените на храма зад него имаше изсечени образи на предците му, извършващи този ритуал. В някои случаи върховният владетел беше пробождал пениса си, а след това промушвал бодлите през този орган, вместо през езика си. Но каквато и част от тялото да бяха използвали, целта винаги беше една и съща — чрез болка и кръв да се изпадне в транс, да се появят видения, да се влезе в общение с другия свят, да се разбере какво съветват и какво в действителност искат боговете.
Премалял, Балам-Акаб се отпусна на колене, сякаш се прекланяше пред напоените с кръв ивици хартия в купата. Веднага щом и последният бодил минеше през езика му, той щеше да остави връвта в купата. После с помощта на кибрит — единствената промяна в ритуала, която щеше да си позволи — щеше да запали своето дарение и ако беше необходимо, щеше да добави още хартия. Пламъците щяха да накарат кръвта да заври и в края на краищата да я изгорят.
Зави му се свят. Той се олюля, като се опита да запази равновесие въпреки унеса, в който беше започнал да изпада, защото предците му винаги бяха използвали помощници при извършването на този ритуал, докато той трябваше сам да се свести и отново да поеме по обратния път през джунглата.
Стори му се, че боговете започват да му говорят. Гласовете им прозвучаха едва доловимо. Той ги усети, усети присъствието им, усети…
Тялото му потрепери. Този път обаче не от болка. Треперенето дойде отвън, през камъните, върху които беше коленичил, през пирамидата, върху която извършваше ритуала, през земята, под която лежеше бога на тъмнината, на когото се молеше.
