— Наистина се тревожа. — Бюканън разлисти документите. — Затова успях да остана жив толкова време. Никога не приемам на доверие думата на… Да. Добре, туристическата карта и всичко останало е тук. Къде е шишенцето с аспирина?
— Да не искаш да кажеш, че все още имаш главоболие? — Уейд изглеждаше притеснен.
— И става все по-лошо. — Бюканън нямаше доверие на дясната си ръка. Като вдигна лявата, която сякаш беше от олово, той сложи в устата си още няколко и отпи малко от портокаловия сок
— Сигурен ли си, че искаш да направиш това?
— Дали искам? Не. Дали трябва? Определено. Добре — каза Бюканън — хайде да помислим. Оставих доста неизчистени неща в Канкун.
Като дишаше тежко, той се опита да събере сили.
— Ето ключовете ми. Щом се върнеш в Канкун, закрий кантората ми. Знаеш от кого съм я наел. Обади му се. Кажи му, че съм се отказал от бизнеса. Кажи му да задържи остатъка от наема, а ключовете ще му изпратиш веднага щом прибереш вещите ми.
— Добре.
— Направи същото и с апартамента ми. Заличи всички следи от мен. Знаеш къде съм действал в Акапулко, Пуерто Валярта и другите курорти. Заличи следите ми навсякъде. — Кръвта мъчително пулсираше в главата на Бюканън. — Какво друго? Сещаш ли се за…
— Да.
Колата се движеше по Пасео де Майо, главната артерия на Мерида, но Бюканън не обръщаше никакво внимание на покритата с трева ивица, която разделяше пътните ленти от двете й страни, в очакване Уейд да продължи.
— Хората, които си вербувал във всяко от тези места — каза Уейд. — Ще започнат да се чудят какво е станало с теб. Ще започнат да задават въпроси. Трябва да бъдеш заличен и от техния живот.
Разбира се, помисли си Бюканън. Защо не се сетих за това? Замаян съм повече, отколкото предполагах. Трябва да се опитам да се съсредоточа.
— Спомняш ли си местата на пощенските кутии, които използвах, за да им предавам съобщения?
Уейд кимна.
— Ще оставя на всеки от тях бележка, някакво обяснение за проблеми с полицията, заедно с една последна сума, достатъчно щедра, за да ги накара да си затварят устата.
Бюканън се замисли.
— Това ли е всичко? Винаги има още нещо, някоя последна подробност.
— Дори и да има, не се сещам каква…
— Багаж. Когато си купя билет, ще привлека внимание ако нямам чанта.
Уейд отби от Пасео де Майо и спря в една пряка. Магазините вече бяха отворени.
— Нямам сили да нося нещо тежко. Гледай куфарът да има колелца. — Бюканън каза на Уейд какъв размер дрехи носи. — Ще ми трябват бельо, чорапи, фланелки…
— Да, обичайните неща. — Уейд излезе от Форда. — Ще се оправя, Бюканън. Правил съм същото и преди.
— Копеле мръсно!
— Какво?
— Казах ти, не ме наричай Бюканън.
— Добре, Виктор — сухо се съгласи Уейд. — Не ми се иска да забравиш кой си. — Той понечи да затвори вратата, после се спря. — Хей, докато репетираш репликите си, имам пред вид, когато не ме ругаеш, защо не опиташ да похапнеш от тези понички, за да не си толкова слаб, че да паднеш по лице, когато стигнеш на летището.
Бюканън гледа след него, докато леко плешивия пълен мъж с лимонено жълтата риза изчезна в тълпата. После заключи вратите, отпусна назад глава и усети как дясната му ръка трепери. Изведнъж цялото му тяло се разтресе.
Треската, помисли си той. Поваля ме. Губя контрол. Уейд е моето спасително въже. Какво правя? Не го ядосвай!
Обувките на Бюканън докоснаха торбичката с понички на пода. При мисълта за ядене започна да му се повдига. Повдигаше му се и от болката в рамото. И в главата. Потръпна. Само още няколко часа, каза си Бюканън. Дръж се. Всичко което се иска от теб е да стигнеш до летището. Той се насили да пийне още портокалов сок. Виктор Грант, каза си той, докато се мъчеше да се съсредоточи и се опитваше да преглътне залък поничка. Виктор Грант. Разведен. Форт Лодърдейл. Преработва по поръчка туристически лодки. Инсталира електронно оборудване. Виктор…
Той трепна, когато Уейд отключи вратата на шофьора и сложи на задната седалка един куфар.
— Изглеждаш ужасно — каза Уейд. — Донесох ти комплект тоалетни принадлежности — самобръсначка и сапун за бръснене, паста за зъби…
Стигнаха до парк с дървета, в който имаше обществена тоалетна. Уейд заключи вратата и застана зад Бюканън, като го хвана, за да го подкрепя, докато Бюканън, приведен над мивката и треперещ, се бръснеше. Той се опита да среше сплъстената си от кръв коса, но не постигна кой знае какъв успех и реши, че определено ще му се наложи да използва сламената шапка, която Уейд беше купил за него. Използва вода от бутилката, за да измие зъбите си и след като успя донякъде да се приведе в ред, се почувства малко по-добре. Панталоните, от които морето беше успяло да отмие кръвта, изглеждаха недопустимо изцапани и измачкани на дневна светлина. Той облече чистата риза и панталони, които Уейд му беше купил и след като излязоха от тоалетната, натъпка мръсните дрехи в куфара на задната седалка на Форда. Тъй като часовникът Сейко на ръката му принадлежеше на вече несъществуващия Ед Потър, той го замени с Таймекса на Уейд, правейки всичко възможно да се вживее в новата си самоличност.
Вече беше станало единадесет часа.
— Време за път — каза Уейд.
За разлика от големия, живописен град, летището беше изненадващо малко и занемарено. Уейд успя да намери място на паркинга пред ниската сграда.
— Ще занеса куфара ти до входа. След това…
— Разбирам.
Докато вървяха към входа, Бюканън се огледа нехайно наоколо, проучвайки мястото. Никой не му обръщаше внимание. Той се съсредоточи и се опита да върви в права линия, без да залита, за да скрие изтощението си. На тротоара пред вратата стисна ръката на Уейд.
— Благодаря. Знам, че на няколко пъти се държах грубо, но…
— Забрави. Това не е състезание по популярност. — Уейд продължи да стиска дясната ръка на Бюканън. — Пръстите ти не са в ред. Треперят.
— Няма нищо.
Уейд се намръщи.
— Разбира се. Довиждане, Виктор. — Той наблегна на псевдонима. — Приятен полет.
— На това разчитам.
Бюканън провери дали вълненото наметало е здраво захванато на дясното му рамо, скривайки раната. После хвана ремъка на куфара и влезе в сградата.
Няколко неща го впечатлиха едновременно. Помещението беше голо, горещо, малко и претъпкано. Всички, с изключение на неколцината американци, сякаш се движеха като в забавен кадър. Като един от тези неколцина американци, Бюканън привличаше внимание, и мексиканците, които се канеха да пътуват, непрекъснато го оглеждаха, докато бавно си пробиваше път през създаващата усещане за клаустрофобия тълпа. Той се потеше също като тях, едва се държеше на краката си и му се искаше в помещението да има климатична инсталация. Поне ще имам оправдание за това, че изглеждам зле, помисли си Бюканън, като се опитваше да събере сили и застана на отчайващо дългата опашка пред гишето за билети на Аеромексико. Измина почти половин час преди да се озове пред привлекателна служителка. Като използва испански, той й обясни какво му е необходимо. За момент сърцето му застина, когато тя му каза, че не знае нищо за резервация на името на Виктор Грант, но после името се появи на екрана на монитора и тя внимателно
