съкилийниците му, а от надзирателите. Докато го съпровождаха от килията до стаята за разпити те го бутаха, спъваха и блъскаха по стълбите. По време на разпитите го мушкаха с палките си и го биеха с гумени маркучи винаги на такива места, където дрехите щяха да скрият синините, никога по лицето или главата. Защо разпитващите го толкова се стараеха да прикрият следите от побоите, Бюканън не можеше да си обясни. Сигурно защото беше американски поданик и опасенията от евентуални политически последици ги караха да проявяват известна сдържаност. Въпреки това успяха да наранят главата му, когато тя се удари в бетонния под след като събориха дървения стол, за който го бяха завързали. От болката, която се прибави към онази от раната в главата, получена след сблъсъка с лодката, докато плуваше през канала в Канкун, му прилоша и с тревога установи, че е започнал да вижда предметите и хората двойни. Ако лекарят в затвора в Мерида не беше зашил отново раната на рамото му и не беше го превързал, той сигурно щеше да умре от инфекция и загуба на кръв, въпреки че му бяха осигурили лекар не от състрадание, а просто поради практическата причина, че един мъртвец не би могъл да отговаря на въпроси. Бюканън се беше сблъсквал с подобна логика и преди и знаеше, че ако разпитващите получеха отговорите, които им трябваха, те нямаше повече да чувстват нужда да му осигуряват лечение.
Това беше една от причините — най-маловажната — за отказа му да каже на разпитващите го това, което искаха. Главната причина разбира се беше, че да признае, означаваше да наруши типичното за професионалист поведение в подобна ситуация. Първо, разпитващите го използваха първобитни, насилствени методи, на които беше по-лесно да издържи отколкото на умелото използване на изтезания с ток, комбинирани с премахващи задръжките опиати от рода на натриев амитал. Второ, защото заради вече влошеното си състояние от раните в главата и рамото той бързо губеше съзнание по време на изтезанията, като по този начин тялото му си осигуряваше нещо подобно на естествена упойка.
И трето, той трябваше да се придържа към тактика, да играе роля, да следва сценарий, което му осигуряваше определен начин на поведение. Основното правило беше, че ако го пленят, той никога не можеше да си позволи да признае истината. О, той можеше да използва части от истината, за да съчини правдоподобна лъжа. Но и дума не можеше да става за цялата истина. Бюканън можеше да признае, че е убил тримата мексиканци, но те в края на краищата са били търговци на наркотици, а освен това, че той работи под прикритие за засекретен отдел на американската армия. Това за известно време би спасило живота му. Той обаче нямаше да струва кой знае колко. Като нагледен урок срещу намесата на Съединените щати във вътрешните работи на Мексико, Бюканън можеше да бъде принуден да прекара дълги години в някой мексикански затвор, а като имаше пред вид жестоките условия в мексиканските затвори, особено за yanquis, тази присъда щеше да бъде равносилна на смъртно наказание. Или ако мексиканските власти го предадяха на Съединените щати като жест на добра воля (в замяна на някакви услуги), неговите шефове щяха да превърнат живота му в кошмар, защото е престъпил задълженията си към тях.
— Виктор Грант — каза дебелият брадат следовател с пригладена назад черна коса в малката, гола стая, в която имаше само една пейка, на която седеше следователят и един стол, за който беше вързан Бюканън. Кръглоликият, потен следовател произнесе „Виктор Грант“ така, сякаш името беше синоним на „диария“.
— Точно така. — Гърлото на Бюканън беше толкова пресъхнало, че гласът му прозвуча хрипкаво, а тялото му толкова обезводнено, че отдавна беше престанал да се поти. Една от стегнатите намотки на въжето се впиваше в раната на дясното му рамо.
— Говори на испански, дявол да те вземе!
— Но за не знам испански. — Бюканън си пое дъх. — Най-малкото, не много добре. — Той се опита да преглътне. — Само няколко думи.
Незнанието на испански беше една от чертите, която бе избрал за новата си роля. По този начин винаги можеше да се оправдае, че не разбира какво го питат.
— Cabron, говорил си на испански със служителя от емиграцията на летището в Мерида!
— Да. Така е. — Главата на Бюканън клюмна. — Няколко прости фрази. На това му казвам испански за оцеляване.
— Оцеляване? — басово попита надзирателят зад него, после сграбчи косата на Бюканън и дръпна главата му нагоре. — Ако не искаш да ти оскубя косата, ще оцелееш като говориш на испански.
— Un росо — въздъхна Бюканън. — Малко. Само това знам.
— Защо уби онези трима мъже в Канкун?
— За какво говорите? Никого не съм убивал.
Дебелият следовател с мокра or пот униформа се надигна от пейката. Докато тежко пристъпваше към Бюканън, коремът му се тресеше. Той тикна пред лицето му полицейска скица. Скицата беше същата, която служителят от емиграционните власти на летището в Мерида беше видял до факс апарата върху едно от бюрата в канцеларията, където беше отвел Бюканън, за да провери защо му тече кръв.
— Изглежда ли ти позната? — изръмжа следователят. — Ciertamente, на мен ми изглежда. Dios, si. Прилича ми на теб. Имаме свидетел, твой сънародник yanqui, който те е видял да убиваш трима мъже в Канкун.
— Казах ви, не знам за какво говорите — гневно го изгледа Бюканън. — Тази скица прилича на мен и на още неколкостотин хиляди други американци. — Бюканън млъкна, за да даде почивка на дрезгавия си глас. — Това може да бъде всеки. — Той си пое дъх. — Признавам, че преди няколко дни бях в Канкун. — Той облиза пресъхналите си устни. — Но нищо не знам за никакви убийства.
— Лъжеш! — Следователят замахна с маркуча и го стовари върху стомаха на Бюканън.
Бюканън изстена, но не можа да се превие, заради въжето, с което беше завързан към облегалката на стола. Ако не беше видял как дебелият мъж тромаво замахва с маркуча, той не би успял да стегне достатъчно стомаха си, за да намали болката. Като се престори, че ударът е бил по-лош, отколкото в действителност, той затвори очи и отпусна главата си назад.
— Не ме обиждай! — изкрещя следователят. — Признай си! Ти лъжеш!
— Не — промърмори Бюканън. — Вашият свидетел лъже. — Той потръпна. — Ако има свидетел. Как е възможно? Никого не съм убивал. Не знам нищо…
Всеки удар на следователя даваше възможност на Бюканън да открадне някаква възможност да премигне, да поеме дълбоко дъх и да си почине. Тъй като полицаите вече му бяха взели часовника и портфейла, нямаше нищо, с което да се опита да ги подкупи. Не че в този случай подкупът щеше да свърши работа. Всъщност, ако се опиташе да ги подкупи, този му жест при сегашните обстоятелства щеше да бъде равносилен на признание за собствената му вина. Единственото, което му оставаше, беше да играе ролята си, да настоява с негодувание, че е невинен.
Следователят вдигна паспорта на Бюканън и повтори презрително:
— Виктор Грант.
— Да.
— Дори снимката в паспорта ти прилича на тази скица.
— Скицата нищо не струва — каза Бюканън. — Сякаш е нарисувана от някое десетгодишно дете.
Следователят потупа с маркуча по превръзката върху раната на рамото на Бюканън.
— С какво се занимаваш?
Като премигна, Бюканън му разказа легендата си. Следователят започна да удря по-силно по раната.
— И какво правеше в Мексико?
Бюканън премигна още по-силно и му каза името на клиента, при когото се предполагаше, че беше дошъл тук. Почувства как раната под превръзката започва да се подува. Всеки път, когато следователят я удряше, болезненото напрежение нарастваше, сякаш можеше да се пръсне.
— В такъв случай излиза, че си дошъл тук по работа, а не за собствено удоволствие?
— Винаги е удоволствие човек да бъде в Мексико, нали така? — Бюканън извърна очи към гуменият маркуч, с който следователят беше започнал още по-силно да удря по раната му. Съзнанието му беше започнало да се замъглява от болка. Скоро щеше да припадне.
— Защо тогава нямаш бизнес виза?
Бюканън усети в устата си вкус на стомашна киселина.
— Защото едва няколко дни предварително научих, че клиентът ми иска да дойда тук. Получаването на
