категоричен. В края на краищата колкото по-бързо изясним това, толкова по-бързо ще можете да се върнете в стаята си в хотела.
— Добре — Бейли присви още повече очи. — Да, мисля, че това е моят приятел.
— Той греши — каза Бюканън. — Никога през живота си не съм виждал този човек.
— Той твърди, че те познава от Кувейт и Ирак — заяви следователят. — По време на войната в Залива.
— О, разбира се. Да, точно така. — Болката в корема на Бюканън се засили. Той прехапа устни, а после с мъка продължи. — А след това просто е налетял на мен в Канкун. Хей, та аз никога не съм бил в Кувейт или Ирак и мога да го докажа. Просто трябва да погледнете печатите в паспорта ми. Обзалагам се, че този тип не знае дори името ми.
— Джим Крофорд — каза внезапно разгневен Бейли. — Само дето ме излъга. Каза, че името ти било Ед Потър.
— Джим Крофорд? — Бюканън погледна невярващо следователя. — Ед Потър. Хайде де! Знае ли този тип, че името ми е Виктор Грант? Покажете му паспорта ми. Мисля си — а и той самият призна — че е бил толкова пиян, та чак се чудя, че не е започнал да твърди, че е видял Елвис Пресли. Аз не съм този, за когото ме смята, и не знам нищичко за трима мъже, които са били убити.
— В Канкун — каза следователят — моите колеги от полицията издирват Ед Потър. Ако приемем, че не лъжеш, когато си се представил на сеньор Бейли с това име, сигурно си оставил някакви следи там. Все някъде е трябвало да живееш. Да държиш дрехите си. Да спиш. Ще намерим това място. Ще има хора, които са те виждали там. Ще доведем тези хора тук и те ще те идентифицират като Ед Потър, което ще докаже, че сеньор Бейли е прав. — Следователят размаха маркуча пред лицето на Бюканън. — И тогава ще обясниш не само защо си застрелял онези трима мъже, а и защо имаш паспорт с друго име, защо използваш толкова много имена.
— Да. Като Джим Крофорд — каза Бейли. — В Кувейт.
Сега, щом Бейли започна да му помага, по лицето на следователя се изписа задоволство.
Единствената реакция, която Бюканън си позволи да покаже, беше гняв, подсилен от болката, която го мъчеше. Но мислите му, въпреки мъчителното главоболие, препускаха трескаво. Той се опита да прецени доколко е защитен. Беше използвал писма, за да договори и плаща наема за кантората си. С хазяина беше говорил само по телефона. Същите методи беше използвал и за апартамента си в центъра на Канкун. Всичко беше по правилата, към което трябваше да се придържа. Дотук добре. На полицията щеше да й отнеме доста време, докато се свърже с всеки управител на хотел и наемодател в Канкун, което също беше в негова полза. Все пак щяха да го направят и въпреки че хазяите на Бюканън не можеха да го опишат, щяха да кажат на полицаите, че името Ед Потър им е познато, а те от своя страна щяха да разпитат хората, които често са посещавали местата, където Ед Потър беше работил и живял. В края на краищата щяха да доведат тук някой, който щеше да потвърди казаното от Големия Боб Бейли, че мъжът, който се нарича Виктор Грант, много прилича на Ед Потър, след което положението щеше много бързо да се влоши.
— Да го издирват — каза Бюканън. — Могат да си губят колкото си искат времето в търсене на Ед Потър, който и да е той. Това не ме притеснява. Защото аз нямам нищо общо с него. — Болката в стомаха му се засили. Трябваше отново да се облекчи и се страхуваше, че урината му ще бъде още по- тъмночервена. — Въпросът е, че докато си губят времето, мен ще ме смазват от бой. — Той потръпна. — И няма да спрат, защото, кълна се в Бога, няма да призная нещо, което не съм извършил. — Той гневно изгледа едрия, изнервен тексасец. — Как каза това ченге, че ти е името? Бейли? Така ли…?
Бейли изгуби търпение.
— Крофорд, дяволски добре знаеш, че името ми е…
— Престани да ме наричаш Крофорд. Престани да ме наричаш Потър. Направил си ужасна грешка и ако не напрегнеш паметта си…
Бюканън не можеше повече да се сдържа. Всъщност той и не искаше. Внезапно беше решил да смени тактиката. Той отпусна коремните си мускули и нямаше нужда да поглежда надолу, за да разбере, че течността е кървава.
Защото Бейли пребледня, вдига ръка към устата си и заекна:
— Пресвета… Вижте… Той… Това е…
— Да, Бейли, погледни добре. Обработваха ме, докато спукаха нещо в мен. — Бюканън беше останал почти без дъх. Трябваше да се бори, за да събере сили за всяка дума. — Какво ще стане, ако ме убият, преди да разберат, че си сгрешил?
Бейли пребледня.
— Да те убием? Това е нелепо — прекъсна го следователят. — Очевидно си получил и други увреждания освен раните на рамото и в главата. Не знаех това. Сега разбирам, че имаш нужда от нов преглед. Веднага щом сеньор Бейли подпише този документ, с който те идентифицира като мъжа, който е видял да бяга от трите жертви, той може да си върви, а аз ще изпратя да повикат лекар.
Следователят бутна пред Бейли напечатан протокол и химикал.
— Да, давай, подпиши го — дрезгаво промърмори Бюканън. — А после се моли на Бога полицията да не разбере, че е станала грешка… преди да ме пребият… преди да получа някой кръвоизлив, от който… — Бюканън си пое дъх. — Защото убият ли мен, следващият си ти.
— Какво? — Бейли се намръщи. — Какви ги приказваш?
— Не ставай глупак, Бейли. Помисли. Ти си този, когото ще обвинят. Говорим за смъртта на американски поданик в мексикански затвор. Мислиш ли, че това ченге ще признае какво се е случило? Трупът ми ще изчезне. Няма да има никакви документи за арестуването ми. И ти ще си единственият човек, който може да го опровергае.
Бейли изведнъж изгледа следователя със съмнение.
Следователят сграбчи ръката на Бюканън.
— Арестантът очевидно не е на себе си. Трябва да си почине. Докато подписвате този документ в канцеларията отпред, аз ще извикам лекар.
Като се колебаеше, Бейли се остави следователят да го обърне към вратата.
— Разбира се — каза Бюканън. — Лекар. Иска да каже още бой с гумения маркуч, защото те накарах да се замислиш колко си загазил. Помисли. Призна, че си бил пиян. Защо не признаеш, че най-вероятно аз не съм човекът, който си срещнал в Канкун?
— Стига — следователят заби пръст в раненото рамо на Бюканън. — И глупак ще разбере, че си виновен. Как ще обясниш тази рана от куршум?
Като се гърчеше от болката, която му причиняваше въжето, с което го бяха завързали за стола, Бюканън отговори през зъби:
— Раната не е от куршум.
— Но лекарят каза…
— Как би могъл той да разбере от какво е? Той не направи никакви тестове да провери за барут в раната. Само я заши отново — Бюканън се смръщи. — Получих тази рана и другата, в главата, при нещастен случай с лодка.
Отново му се зави свят. Изплаши се, че ще припадне преди да успее да довърши.
— Паднах от яхтата на моя клиент, когато излизахме от пристанището. Ударих главата си в корпуса… Една от перките на витлото се заби в рамото ми… Имах късмет, че не ме уби.
— Това е измислица — каза следователят.
— Точно така — Бюканън преглътна. — Докажете го. Докажете, че лъжа. За Бога, направете това, за което непрекъснато ви моля. Доведете тук клиента ми. Попитайте го дали ме познава. Попитайте го дали може да обясни как съм се наранил.
— Да, може би идеята не е лоша — каза Бейли.
— Какво? — Следователят рязко се обърна към едрия тексасец. — Да не искате да ми кажете, че описанието, което сте дали в Канкун, че лицето на полицейската скица — която вие сте помогнали да направят — не е това на арестанта? Да не искате да ми кажете, че идентификацията, която извършихте преди пет минути…?
— Казах само, че прилича на мъжа, когото видях — Бейли замислено потри с огромния си мазолест юмрук наболата си брада. — Сега не съм толкова сигурен. Паметта започва да ми изневерява. Трябва ми
